Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4470

В контекста на избора на регулатори и на нестабилността на мнозинството, за пореден път става ясно, че всяко присъствие на Пеевски, явно или неявно, в упражняването на публична власт, я прави нестабилна, руши доверието в нея и я корумпира. Подготвям тази публикация отдавна, но покрай множеството събития в последните 3 месеца винаги имаше по-актуални теми. И сега има, но в предстоящите геополитически турбуленции, влиянието на Пеевски може да има решаваща отрицателна роля.

Пеевски е феномен. Така написа Доган преди година. Но не обясни какви феноменални способности има Пеевски. Ние говорим за нелегитимното влияние на Пеевски във всички власти и в политическия живот, но също рядко влизаме в конкретика, отчасти защото е много сложна за формат “12-минутно интервю” и отчасти, защото не можем да докажем, че именно така работи. Наскоро в дълго интервю загатнах за някои от механизмите, но нека опитам по-детайлно да обясня как става така, че един човек е завладял институциите, които трябва да работят като имунна система на държавата и ги използва за собствени цели. И какъв ефект има това върху държавата в дългосрочен план.

Пеевски използва няколко елемента на средата: недоизградените институции, пропуските (“дупките”) в процесите, слабохарактерните хора и неподготвените хора. Всичко написано по-долу е на база на публична информация, журналистически разследвания, слухове, анализ на данни и документи, логика и познаване на човешката природа.

1. Недоизградените институции – когато една институция е създадена само “по документи”, но никога не е работила ефективно в обществен интерес, а само е отбивала номера, тя много лесно се “пробива”.

2. Дупките в процесите – в редица закони има съзнателно или несъзнателно оставени дупки, които позволяват по-лесно овладяване и злоупотреби. Примерите са много, като станалите известни промени в Закона за хазарта, заради които Васил Божков е спестил милиони в данъци са само един пример. За мен най-важният е Наказателно-процесуалния кодекс, който оставя множество вратички както за произвол на прокуратурата без съдебен контрол, така и централизирането на важни решения като разрешения за специални разузнавателни средства (СРС) в административни ръководители (които пък се определят от Висшия съдебен съвет, където кадровото влияние се осъществява по описаните по-долу начини). Пълната “мъгла” около следствената тайна също допринася за злоупотреби (всичко е следствена тайна, когато прокуратурата реши, но всичко може да изтича контролирано към медии с цел очерняне)

3. Слабохарактерните хора са тези, които срещу малко допълнителни облаги съдействат на машината на Пеевски – от ниски до високи нива в администрация, служби, съдебна власт, политически партии. Допълнителни пари в кеш месечно, кариерно развитие, вкл. за децата, процент от обществени поръчки – за всичко това има достатъчно слухове (и разбира се, нищо доказано, защото кой трябва да го докаже – прокуратурата, която е завладяна по същия начин). В момента, в който поискаш или получиш предложение и приемеш такава оферта от някой лейтенант на Пеевски, това се документира и ставаш зависим. Продължаваш да си получаваш “бонуса”, но вече не можеш да не изпълняваш. И вълкът сит, и агнето цяло…само дето обществения интерес се губи.

4. Неподготвените хора са тези, които не търсят да участват в някоя схема, и дори отказват да участват, но не са достатъчно опитни за заеманите от тях позиции и правят грешки. Подписват нещо, което може да се използва срещу тях, или не подписват нещо и се оказва, че не са осъществили контрол. Или правят някоя глупост, която бива документирана (някоя пиянска изцепка, напр.). След това, с това прегрешение (дали съставомерно – т.е. такова, което може да се преследва от прокуратурата – или не, няма значение), тези хора се поставят в положение на зависимост. И имат избор – или съдействат на машината на Пеевски при нужда (а това може да се окаже рядко), или машината се стоварва върху тях.

Освен че разчита на горните неизбежни елементи на средата, машината на Пеевски работи (и то от 15-20 години) с най-малко следните инструменти:

1. Специални разузнавателни средства (подслушване, следене)
2. Оперативно-издирвателната дейност на КПК/КПКОНПИ
3. Предлагане на подкупи чрез подставено лице
4. Компромати от всякакво друго естество
5. Бонуси и кариерно развитие, вкл. на роднини
6. Установяване или предизвикване на грешки от неопитност
7. Скалъпване на обвинения

Специални разузнавателни средства (СРС) – най-вече подслушване, следене. Много държавни органи могат да прилагат такива, а съдилищата ги разрешават на общо основание (само Софийски градски съд има по-нисък процент на разрешени СРС-та, но и там “правилните” се разрешават, защото това се прави от административните ръководители, а не на случаен принцип – така няма нужда да си купиш всички съдии, за да си гарантираш резултат). Това включва директно прихващане на телефонни обаждания от телекома, без дори телекомът да разбере (чл. 304-310 от Закона за електронните съобщения).

Контролът на СРС-тата е в Националното бюро за контрол на СРС-та, но един важен детайл е, че Илко Желязков – санкционираният по Магнитски лейтенант на Пеевски, беше член на това бюро, за да НЕ контролира ефективно незаконосъобразното прилагане на СРС-та.

Със СРС-та, както и със сходните по идея справки за трафични данни (с кого сме говорили, през кои мобилни клетки сме минавали) се събира информация, която след това се ползва или за компроматни цели, или за досъдебни производства, или и двете. По принцип СРС-та, които не са разрешени в рамките на досъдебно производство, не са годни доказателства в съда, но има чл. 177, ал. 3 от НПК, който прави толкова широки изключения от това правило, че на практика всяко подслушване от държавен орган може да се ползва в евентуален обвинителен акт.

На практика, всеки от множеството пробити държавни органи (ДАНС, МВР, КПК и др.) могат да подслушват всеки, когото решат, да следят къде ходи, и да използват това за намерят нещо дискредитиращо. Или нещо, за което да има дело “на трупчета”, което да е “тоягата” спрямо даденото лице.

Оперативно-издирвателната дейност на антикорупционната комисия (преди КПКОНПИ, сега КПК) е друг безконтролен инструмент за профилиране, проучване и намиране на дискредитираща информация. Безконтролен, защото контролът следва да се извършва от парламента, но не се казва как – и т.нар. “дирекция по глава девета” прави каквото си иска, уж за да установи корупционни практики, а всъщност, под вещото ръководство на лейтенанти на Пеевски, превръща установените корупционни действия в компромати. Т.е. вместо да бъдат преследвани от закона, те се използват за разширяване на мрежата от зависими и подчинени хора.

За да “хванат” някого, понякога се предлага подкуп или някаква схема за отклоняване на обществен ресурс. Идва някой “посредник” и предлага. Това, което “жертвата” често не знае е, че посредникът всъщност документира всичко. Дали законно (чрез СРС), дали не, е детайл. Мартин-нотариуса, както стана ясно на база на множество въпроси, които с колеги задавахме към институциите след убийството му, е бил свидетел по множество дела срещу магистрати. Неофициалната информация е, че в качеството на свидетел е бил “закачан” със СРС-та, за да записва магистратите, на които предлага “сделките” – как да решават дела, какви обвинения да повдигат или не повдигат и т.н. Същата схема има и с представители на фирми, които предлагат подкупи за обществени поръчки. И ако имаш глупостта да приемеш, капанът щраква.

За тези, които са едновременно внимателни да не подписват незаконосъобразни неща, ощетяващи обществения интерес, и не се поддават на изкушения, идва третия вариант – скалъпване. Всеки, който е бил на висока позиция, е трябвало да взема стотици решения. От всяко нещо (срещу “една бутилка уиски”, както казва Пеевски за Петьо-еврото), може да се скалъпи нещо, което е годно за образуване на досъдебно производство и тормоз. Примери много, като напр. ремонта на климатици по времето на Христо Иванов като министър, самолетните билети по времето на Даниел Митов и Христо Ангеличин в МВнР, (за което имаха обвинения, които се разпаднаха в съда), или нелепите обвинения срещу мен и Кирил, че сме заплашвали министъра на електронното управление за някакви несъществуващи милиони или че съм давал някакви флашки.

Компроматите и висящите досъдебни производства (т.нар. “папки” и “дела на трупчета”) са двете страни на една монета. Това, което е съвсем негодно за наказателно-процесуални цели се ползва като “позорящо обстоятелство”. Делата на трупчета пък се случват по много начини – безкрайно удължаване на етапа на разследване без привлечен обвиняем (за да се каже на жертвата – “изпълнявай, иначе от свидетел ще се превърнеш в обвиняем”), спиране на производството (има различни хипотези), прекратяване, но с фабрикуване на основания за повторно “отваряне” и др. Все подходи, които са легитимни при добросъвестност на прокуратурата, за да може да си свърши работата, но позволяващи злоупотреби.

Компроматите, събрани чрез СРС или чрез частни агенции за преследване и документиране, се трупат. От различни хора – Пеевски, Нотариуса, Петьо-еврото, Трактора. Двама от четиримата по-горе бяха убити, а третият е в неизвестност. Смята се, че Пеевски е “придобил” компроматните им банки. С мой въпрос до МВР опитвам да събера информация дали нахлуването по неотложност в офиси на покойния Алексей Петров, Пеевски чрез Калин Стоянов не е опитал (и успял) да се добере до компроматите, събирани от Алексей Петров, каквито твърдения има. Потвърждение, разбира се, няма, но действия по неотложност за разследване на убийство 6 месеца по-рано е най-малкото странно.

Между другото, Наказателният кодекс не включва състав на престъпление за складиране на компромати и използването им за принуждаване на длъжностни лица да извършат или да не извършат нещо. Може би е време да се криминализира и това (в момента е използването на позорящи обстоятелства е криминализирано само в контекста на престъпления срещу собствеността).

Сигурно пропускам нещо извън СРС-та, подкупи, компромати, бонуси, кариерно развитие, вкл. на роднини. Но всичко това се е случвало, с твърдяното активно участие на Пеевски, в последните 15-20 години. Всеки от тези механизми е прилаган спрямо все по-широк кръг хора – магистрати, служители в службите, политици, министри, държавни служители. И с всеки следващ “прихванат” е ставало по-лесно този кръг да се разширява още и още.

Всеки прихванат административен ръководител е разрешавал СРС-та на все по-широк кръг хора, всеки прихванат министър е осигурявал поръчки “на когото трябва”, всеки прихванат магистрат е бил в готовност да бъде посочен за член на Висшия съдебен съвет, където да върши каквото му се нареди, всеки прихванат прокурор е бил готов да повдигне обвинение по команда, всеки прихванат политик е бил готов да предложи и гласува законови промени, в които да се отворят още и още вратички.

Разбира се, най-важните “прихванати” са главните прокурори, административните ръководители на важните съдилища, в т.ч. Върховния административен съд, шефовете на службите, висшестоящи политици. Чрез тях задвижването на машината е най-ефективно.

Една спирала надолу, в резултат на която в момента всичко е завладяно, всеки мисли, че другия е “държан с нещо”, за всеки има някаква история, полу-правдоподобна.

Анализирайки всички тези неща, сме подготвили изменения в множество закони, с които да се премахнат част от тези инструменти. Но тяхното приемане няма да заличи армията на Пеевски, неговата машина от удобни, послушни, прихванати, на всички етажи, във всяка власт.

С няколко закона ще го “погалим”, с редовно управление с ясно поставена цел можеше да бъде ограничено това влияние, но нямаше как да бъде елиминирано толкова бързо. Това е и отговорът на въпроса “защо като бяхте на власт не го спряхте” – защото за 2 пъти по 8 месеца е практически невъзможно разбиването на тази машина, градена 20 години, особено когато на практика нямаш мнозинство в парламента.

Ако в този парламент беше формирано управление, което да остави Пеевски в реална опозиция, част от неговото влияние щеше отслабне – защото покрай зависимите хора, има и такива, които се снишават, защото знаят, че той реално е на власт. Затова символни неща като декларацията ни и санитарния кордон са важни. Но не може да има илюзии, че дори да приложим всички мерки, и то както трябва, влиянието му ще се изпари.

Настоящото управление не е такова – от предложеното от нас споразумение отпадна както изричното споменаване на Пеевски, така и всички мерки насочени срещу механизмите на влияние. Още повече, че от предложенията за регулаторите на мнозинството, и от някои назначения в изпълнителната власт, става напълно ясно, че машината няма да бъде разградена от това управление.

Пеевски е брокер на реална власт, който, чрез незаконни средства, осигурява на всеки каквото му трябва, но при едно условие (като в Приказка за стълбата) – взема ти по нещо, най-вече съвестта. И ставаш част от машината, поредното зомби в зомби-апокалипсиса, който разгражда българската държавност.

Заради тактическите си ползи, Пеевски държи цялата политическа система в пълен блокаж. Не може да позволи да има редовно правителство срещу него, а когато евентуално има такова, прави всичко възможно да го свали. А поради горните проблеми, няма как управлението да решава дългосрочни проблеми, защото в дъното им винаги стои някоя корупционна схема, от която някой точи нещо. И Пеевски трябва да реши дали спира кранчето в името на обществения интерес. “Добрият” скрит диктатор, който спира дерибеите в полза на обикновения човек… но само ако реши, че поредната пионка може да бъде смачкана.

И за съжаление виждаме, че когато има цялата изпълнителна власт (през кабинета Главчев), проблемите не се решават. Т.е. илюзия е, че ако си затворим едното око, ще може да бъде свършено нещо дългосрочно в обществения интерес. Пеевски е феноменално ефективен само в едно – да разширява нелегитимното си влияние. Но всичко, което реално управлява, се разпада.

Всичко това е феноменално, но не може да продължава още дълго. Видимо е, че общественото настроение създава още и още “борци с мафията”, които влизат в парламента, който обаче не може да формира управление, защото във всяко потенциално мнозинство има поне по едно “прокси на Пеевски”.

Не е ясно, обаче, как това може да бъде разградено. Идването на “нов спасител” ще се сблъска със същата завладяна държава. А в процеса на пълния си разпад, държавата става лесна плячка и за чужди влияния.

Не можем да чакаме и помощ отвън – “посолствата” са предимно безсилни (някои – с пълно неразбиране за мащаба и системните рискове, които създава машината на Пеевски). Европа едва отлепи с европрокуратурата, но резултати няма, вкл. заради саботаж от пробитите местни институции. Всякакви доклади, класации, анализи само констатират, без да дават решения. И това е разбираемо – решенията трябва да ни намерим ние тук, а не да ги чакаме отвън.

И тук въпросът е Пеевски може ли да издържи под собствената си тежест. Явно да, защото става по-силен. И може ли държавата да издържи, преди да се “счупи”. И ако не, може ли той да губи власт плавно и по малко, или това е оксиморон.

Възможно ли е чрез пълното преосноваване и реподбор на цели системи (прокуратура, служби) да се постигне нещо положително, или ще стане както често става в такива случаи – няколко месеца по-късно се връщат същите хора, със същите зависимости и същите схеми.

Това е един от основните политически въпроси пред страната в последните 2 години. И той не изглежда да има лесно политическо решение, защото по същността си е криминален. В същото време, докато опитваме да решим този централен въпрос, стотици проблеми чакат своите решения, а геополитическата ориентация на страната става все по-несигурна. Дори дилемата “Пеевски или Русия” е фалшива, вкл. защото в близкото минало Пеевски беше Русия, а руското влияние прониква през пробойните, оставени от неговото вероломно нахлуване в институциите. А в последно гласуваната декларация за Украйна, “Ново начало” не подкрепи текста, който предложихме за обявяването на Русия за агресор..

Има две основни възможни политически развития оттук нататък. Да стане премиер, както многократно сам е заявявал, изтисквайки цялата политическа легитимност от тези, които ще го подкрепят. Или да се оттегли, изгаряйки компроматните си банки и списъците със зависими хора. Второто е твърде пожелателно. Първото ще е кулминацията на неспособността на политическата класа и държавните органи да функционират.

Материалът Инструментите за нелегитимно влияние на феномена Пеевски е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-24-fevruari-1-mart/

По време на разходката ни миналата неделя (ден след като платените от „Възраждане“ кретени ломиха, громиха и безчинстваха из центъра на София по време на протест за запазване на българския лев) с 8-годишната ми дъщеря виждаме на една фасада огромен черен надпис: ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ. На мястото на финалния удивителен знак се мъдри пречупен кръст. Детето – солидно подковано от патриотичната строева подготовка на образователната ни система – ведро възкликва: „Да живее България!“

Налага ми се, макар и неподготвена за такъв разговор (готови ли сме изобщо някога?), да ѝ обясня как всъщност символът на пречупения кръст опровергава предшестващите го думи. Разказвам ѝ и какво се е случило в Европа преди по-малко от век и как големите „камъни“ в центъра на Берлин, сред които жизнерадостно подскачаше преди две години, всъщност са поставени там, за да не забравяме онези много, непомерно много хора (да, и деца също, отговарям на въпроса ѝ), избити по особено жесток начин в лагерите на смъртта.

Колкото и да си меря приказките, в един момент от очите на дъщеря ми изригва ужас, който се налага да потуша с няколко лъжи, най-тлъстата от които е, че случилото се тогава не може да се случи сега! (Детето, разбира се, няма да се върже на подобни успокоения. И с право.) Следва въпросът дали все пак тогава, през миналия век, макар и преди по-малко от век, е имало някой, който да спасява хората, затваряни и убивани от „Хитлер и неговите войници“. Да, имало е, и не един човек, а много спасители, обяснявам. В крайна сметка затова Хитлер е изгубил войната.

А ще има ли кой нас да ни спаси, когато започнат да ни качват във влаковете?

Липсата на каквато и да била условност в така невинно зададения детски въпрос този път хвърля мен в ужас; започвам набързо и несръчно да замазвам. Междувременно трескаво мисля колко трудно е да спасяваш, след като не си сторил нужното, така че изобщо да не се стига до спасяване…

А докато водим тези неделни разговори, светът наоколо по никакъв начин не ни мотивира да се борим със страховете си.

Пацифист номер едно на планетата и кандидат-нобел дни наред се щураше като изгладняла оса, пусната от буркан, в опитите си най-сетне да сключи заветната сделка, при която да се докопа до нещо рядко, (под)земно и доходоносно. За разтуха пък пускаше в социалните мрежи ей такива стъписващи с цинизма си видеа, които ни карат да се чудим дали неусетно не сме се събудили в едно близко дистопично бъдеще. Но наглостта на Тръмп достигна позорни дъна на срещата с Володимир Зеленски в петък, когато и той, и Джей Ди Ванс се държаха като хулигани и изнудвачи в Овалния кабинет – притискаха до стената, извиваха ръце, репчеха се, заплашваха… В резултат нищо не беше подписано. Логично. При такъв грозен и безцеремонен натиск няма как да стане и в бъдеще.

А войната на Русия с Украйна, вече тригодишна, не се очертава да приключи в близките седмици и месеци – нито с победа, нито със загуба, нито със сделка (или с пладнешки обир). Не е ясно и дали в скоро време ще има възмездие за целия кървав ужас, който доскоро смятахме за немислим в третото хилядолетие на Европа. Как ще бъде въздадена справедливост? Или може би това вече не е важно?… След като на много места по света, включително у нас, се оказва, че най-ефективно работещата институция е „министерството на пропагандата“.

И докато се щипем с напразната надежда да се окаже, че всичко е било сън, насила събудената от сладката си дрямка Европа трябва спешно да взема стратегически важни решения, което, да си признаем, никак не е лесно, особено ако така рязко са те изритали от кревата.

Това поставя някои изисквания и пред нас самите – като общество, но и като отделно взети граждани. Най-вече – повече будност и осъзнатост на процесите, които текат не просто около нас, а през нас самите, през частните ни, оголени, незащитени животи. На нашето собствено, вътрешно „министерство на пропагандата“ е посветена новата статия на Александър Драганов „В капана на собствената реалност“. В нея става дума за илюзиите за истина, които индивидуално или групово си създаваме. За опасните „балони“, в които необезпокоявано се носим няколко педи над земята, докато не тупнем, трайно обезпокоени.

И за да прекарваме повечко време извън балоните, и за да не се налага да спасяваме положението чак когато ножът опре до кокала, добре е непрекъснато да си припомняме разни важни неща, които са се случили, случват се, но би било добре да не се случват повече. Ето сега например с многогодишно закъснение у нас излезе култовият графичен и алегоричен роман на Арт Спигелман „Маус“ в превод на Владимир Полеганов. В него героите уж са животни, но не съвсем. Мишките са евреи, котките – германци, прасетата – поляци. Вече сте се досетили в кой отрязък от историята се помества част от действието. Зорница Христова ни разказва повече за книгата в „По буквите: Спигелман“. А вие си я купете – и за вас, и за порасналите си деца. И се подгответе за разговор с по-малките, които не чакат подходящата възраст, за да зададат трудните въпроси, пред които реалността ги изправя.

А пред какво изправя реалността нашите ненагледни народни представители? Ами пред редкия шанс да приютят в парламентарното си лоно партия „Величие“, ако изборните резултати се променят. А до какви промени ще доведе тази промяна? Изобщо, всичко се променя, клати и очевидно виси на косъм. За да разберете повече за парламентарните баланси и акробатики в момента, прочетете анализа на Емилия Милчева „Къща от карти. Ще се скъса ли косъмът на „Величие“?“.

На фона на тази мрачна последна седмица от февруари изгрява един наистина светъл текст в поредицата „Тези хора“ – интервюто на Ина Иванова със създателката на „Книжарница в куфар“ Райна Димитрова, която ни връща вярата в общността – не онази от комфортния „балон“, а тази, която градиш всеки ден с двете си ръце, с „надеждата без основание“ и без гаранции.

Продължаваме с малкото добри новини, които този път са и научни. Михаил Ангелов ни успокоява, че астероидът 2024 YR₄, който можеше без много церемонии да сложи край на глобалното изтрещяване, по всяка вероятност няма да ни тресне през 2032 г., тъй като рискът от сблъсък отново е паднал под 1%. Освен тази окуражаваща вест Михаил ни съобщава още куп интересни неща, например защо Марс е червен, в кои същества се открива генът на речта и докъде са стигнали „телепортациите“ на квантова информация. Всичко това – в „Астероиди, квантова математика, говорещи мишки и малко Марс“.

Колкото и да сте фрустрирани от случващото се наблизо и далеч, винаги идва краят на седмицата, а с него и моментът да се дефрустрирате с помощта на E.T. Пуснете си новото ѝ видео, изгледайте го и тъй като генът на речта в случая с Е.Т. е произвел гений на речта, пуснете си го още веднъж, за да чуете вся-ка ду-ма и да я осмислите.

Завършваме месеца със стихотворението на Кристин Димитрова „Ще се видим на празния лист“.

А ако искате листът, на който се виждаме с вас всяка седмица, да не остава празен, подкрепете ни!