Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-ne-se-pechelyat-demokratichni-izbirateli/

Ако резултатите от тези избори не ни харесат, ще има и други, мислят си и избирателите, и политиците в България. Те се отнасят едни към други като към консуматив, който можеш да изхвърлиш след употреба. Докато избирателите обаче имат възможността да си намерят нова партия, от която после да се разочароват, партиите разполагат с една-единствена електорална база – няма как да си създадат други граждани, имащи право на глас. Но не изглежда да го осъзнават.

Колко представителни са резултатите от изборите

До избирателните урни са отишли малко под 1/3 от гласоподавателите. Това означава, че резултатите спрямо всички избиратели са поне три пъти по-ниски от съобщаваните. Защото делът на гласовете за една или друга политическа сила се изчислява спрямо гласувалите, а не по отношение на всички, които имат активно избирателно право.

За да видим в каква степен изборните резултати представят всички български граждани, нека направим едно на пръв поглед странно упражнение – да съотнесем получените гласове не към гласувалите, а към имащите право на глас.

Ако има безспорен победител на тези избори, това е ГЕРБ. „Категоричната“ победа на партията на Бойко Борисов обаче се изразява в няма и 8% от гласовете на всички имащи право на глас. ДПС взема 5% и нещо на националните избори, ПП–ДБ и „Възраждане“ едва минават 4-процентовата бариера. БСП и ИТН вземат около 2%. „Изненадващо“ класиралата се за българския парламент партия „Величие“ – около 1,5%.

Около 17% са достатъчни за формирането на парламентарно мнозинство от 50% плюс един глас, било то явно или на принципа на „патериците“. Такова мнозинство има нелоши шансове да излезе стабилно, защото депутатите от ПП–ДБ, които клатеха лодката, пардон, сглобката, с опитите си да правят дълбоки реформи, по всяка вероятност ще са в опозиция. И току-виж станало така, че с гласовете на 17% се управляват останалите 83% от българските граждани в следващите четири години.

Кой има и кой няма сметка от ниската избирателна активност

Ниската избирателна активност е от полза най-вече за ГЕРБ. Бойко Борисов може да се тупа в гърдите каква победа е постигнала партията му, като пренебрегва факта, че гласовете за нея продължават прогресивно да намаляват.

Щастливи са, разбира се, и в ДПС. И разчитането на твърдия електорат, и контролираният вот водят до толкова по-високи резултати, колкото по-малко хора са гласували. Нямат основание да се оплакват и от „Възраждане“, както и от другите популистки партии, прескочили 4-процентовата бариера – ИТН (иронично, защото задължителното гласуване, което на практика не работи, беше въведено тъкмо след референдума на Слави Трифонов) и особено „Величие“.

За партиите, които не се класират за националния парламент, но получават над 1% от гласовете, има утешителна награда – партийни субсидии. С такива ще разполага само ПП МЕЧ. На ВМРО не ѝ достига съвсем малко, тъй като резултатът ѝ е 0,99%. Без субсидия остават също „Център“ на Васил Божков, „Синя България“ и „Солидарна България“, защото са коалиции и за тях минималният праг е 4% от действителните гласове.

Потърпевши от ниската избирателна активност са най-вече ПП–ДБ и бившият им партньор Зелено движение, който взема по-малко от 0,5% и на двата вида избори – за национален и за европейски парламент. Също и някои по-малки партии с политически амбиции, както и БСП, която не може да мобилизира левите избиратели.

Демократични ценности срещу антидемократични резултати

Най-потърпевши всъщност са партиите, изповядващи демократични ценности, защото разполагат с огромен електорален ресурс, който не успяват да привлекат.

Одобрението за демокрацията като форма на държавно управление в последните години нараства, сочат резултатите от изследване на „Отворено общество“. Докато през 2018 г. 44% от пълнолетните български граждани одобряват демокрацията, а 34% – не, през 2023 г. подкрепата за нея вече е 63%, а неодобрението – едва 19%.

Според изследване на „Алфа Рисърч“ от март 2024 г. пък 60% от избирателите искат България да е в ЕС, а възможността да защитават правата си в Европейския съд по правата на човека в Страсбург и да работят в друга страна членка се оценява положително от над 80%. В същото време българите са критични към редица европейски политики, както впрочем и европейските им събратя.

Разбира се, този демократичен мед не е без някоя и друга капка катран. От изследването на „Отворено общество“ научаваме, че близо половината пълнолетни български граждани биха искали да има не парламент и избори, а силен водач. Също толкова са съгласни да се ограничат за кратко време някои от демократичните права и свободи, за да има ред и сигурност (но този възглед би могъл отчасти да е последствие от пандемията и ограничителните мерки, свързани с нея). И цели 65% смятат, че е по-добре решенията да се вземат от експерти, а не от правителство, дошло на власт след демократични избори.

Накратко, като че на мнозинството от българските граждани им харесва да има демокрация, но много от тях не виждат собственото си участие в нея, а им се ще решенията да се вземат от някой друг – било експерти, било силен лидер. Парадоксът е, че тъкмо участието на хората прави възможна демокрацията. А отказът от участие я подкопава.

Как демократичните партии (не) привличат избиратели

От една страна, имаме избиратели, които поне декларират, че са демократично и проевропейски настроени. От друга страна, имаме демократични и проевропейски партии, за които демократичните и проевропейските избиратели не гласуват. По-конкретно, от 60-ина процента гласуват по-малко от 20%, и то при условие, че броим и избирателите на ГЕРБ и ДПС – партии, които се водят евроатлантически.

Следователно има едни около 40% от гласоподавателите, които се идентифицират като демократични, но не припознават демократичните партии като представляващи техните интереси. Тези 40% са повече от всички гласували на последните избори, взети заедно.

Как подходиха към тези избиратели големите губещи на изборите – ПП–ДБ? С една дума – неадекватно. С малко повече думи – в огромната си част посланията на коалицията бяха насочени най-вече към твърдия ѝ електорат, който обаче все повече се топи. 

Само в „балона“ на ПП–ДБ се намираха хора, които да се радват на „скандалните“ билбордове – с карикатурата с прасето и тиквата и със снимките на Денков, Борисов и Пеевски. Но дори и в този „балон“ настана чуденето: защо коалицията отправя послания, сякаш никога не е управлявала с Борисов и Пеевски? Защо по-скоро не акцентира върху пропутинския завой, който без това компромисно управление можеше да стане необратим?

По традиция от ДБ говорят за необходимостта от правосъдна реформа с думи, които са не особено разбираеми, но затова пък скучни за по-голямата част от населението. Дигитализацията е значима тема за много тънък слой избиратели.

От ПП имаха и послания, смислени за повече хора. Особено Асен Василев все повтаряше колко са се повишили доходите и пенсиите по време на кратките управления с участието на коалицията. Въпреки че доходите са важна тема за населението на България, която е свикнала да е най-бедната страна в ЕС (напоследък Унгария е тръгнала да я изпреварва), припомняните от Василев факти така и не се превърнаха в чуваеми послания.

За сметка на това избирателят беше занимаван с всекидневието на Кирил Петков в потомственото му жилище в центъра на София. Нещо, което е в състояние да отблъсне повечето потенциални гласоподаватели на ПП–ДБ, а и някои от актуалните (които, обяснимо, не живеят в потомствени жилища в столичния център).

За комуникационния гений, дал идеята за това видео с Петков, би било полезно да се пресели за някой и друг месец в някое градче, в което работните места и институциите зависят от неколцина местни дерибеи, а най-важна за личното и професионалното оцеляване е лоялността към силните. И като се премести, нека е така добър да обсъди идеите си за политическа реклама с хората от града.

Още по-нелепо е видеото с патриотарските дитирамби, изрецитирани от Петков. Ако комуникационния гений на кампанията е решил по този начин да събере малко националпопулистки вот, не му се е получило. Има си автентични представители на жанра, връх в който беше Слави Трифонов, преди предвожданата от него партия ИТН да се сведе до патерица на ГЕРБ. Очевидно и предводителите на „Величие“ се справят добре на това поле.

Пътят към негласуващите

По нищо не личи специалистите, които правят комуникационните кампании на демократичните партии, да се интересуват що за хора са избирателите, в частност – потенциалните избиратели на съответните партии, които обаче не гласуват за тях. За самите демократични политици изглежда по-важно да не засягат определени теми, които се смятат за спорни, отколкото да разберат що за хора са си поставили за цел да представляват.

Да се изследват негласуващите не е нещо невъзможно. Не е и евтино, но е платимо, особено с оглед на залога – политическото бъдеще (и на демократичните партии, и на страната). Вече има отделни изследвания, върху които може да се стъпи.

Различни социологически агенции засягат темата за негласуващите в свои изследвания. Екип под ръководството на психолога Пламен Димитров е съставил психологически профили на икономически активните негласуващи в течение на пет електорални кампании. В края на май т.г. тема на броя на „Капитал“ бяха негласуващите. От екипа на вестника са разговаряли със социолози, а също така са взели кратки интервюта от млади гласоподаватели.

Какво може да направи една партия или коалиция, която иска да опознае по-добре потенциалните си негласуващи избиратели?

• На първо място – скринингово изследване, за да отдели избиратели, които споделят нейните базисни ценности, но не гласуват.
• Второ – от тях да подбере участници в групови дискусии (фокус групи) в различни населени места в страната. В дискусиите да се обсъжда например как живеят участниците, какви са основните им проблеми, кое ги спира да гласуват, за каква политика биха дали гласа си.
• Трето – груповите дискусии да се анализират, да се извадят както общите проблемни области, така и типичните за различните региони и гласоподаватели.
• Четвърто – да се съставят по-малко групи, но с по-разнообразен профил, с които да се обсъждат евентуални предизборни послания.

Нищо от горното обаче не би имало смисъл, ако демократичните партии не се понаучат да общуват с избирателите си с уважение. Ако не се опитват да ги включват пълноценно в политическия живот, да създават общности около себе си, да вдъхновяват, да делегират отговорности и да поемат отговорност за неуспехите си, да се извиняват, да благодарят.

Най-малкото – да се покажат след изборите, а не да се крият. Така, както се показаха политиците от страните в ЕС, където също имаше избори.

Каква е алтернативата

Отказът от живо политическо общуване, каквото имаше в България след 1989 г., започна да става норма с управлението на Симеон Сакскобургготски, припомня главната редакторка на „Свободна Европа“ Татяна Ваксберг. Лидерът на ГЕРБ нормализира отказа от участието в политически дебати и интервюта. С течение на времето на практика изчезнаха и следизборните пресконференции. Хората свикнаха Борисов да се включва с видео където и когато той си реши. И монологичните включвания станаха популярни. Това издигна и Слави Трифонов на гребена на вълната преди няколко години, а днес – и „Величие“.

Всичко това е добре за ГЕРБ, доколкото партията все успява да се върне на власт, дори да губи гласоподаватели. Добре е и за ДПС. И за популистите, които се изживяват като велики водачи. Затова просто съобщават „истината“, а не се „принизяват“ да спорят и да отговарят на въпроси. Не е добре обаче за демократичните партии, защото автентичното политическо общуване е в сърцето на демокрацията.

Алтернативата всъщност вече я живеем. Щом сме допуснали в парламента да влезе партия като „Величие“, зад която стоят хора, подозирани не просто в съмнителни дейности, но и че си правят нещо като частна армия. Това е противоконституционно. Но е факт. Станал е възможен, защото демократичното мнозинство в България е допуснало имитационна демокрация, нереформирани служби и куца правосъдна система. А е допуснало всичко това, защото е свикнало с мисълта, че нищо не зависи от него.

Затова вече е крайно време демократичните партии да излязат от елитарното си високомерие. В противен случай не след дълго и малкото демократични избиратели, които искат да гласуват, няма да има за кого. А когато изборите загубят смисъл, вече не живеем в демокрация. А в диктатура. Дали тази диктатура ще направи завой към путинизма като Унгария, или ще имитира евроатлантизъм, е друг въпрос.