Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/da-pokazhesh-che-naistina-te-e-grizha/

Срещаме се с д-р Десислава Иванова в дните между Международния ден на анестезиолога – 16 октомври, и Деня на българския лекар – 19 октомври, пред УМБАЛ „Св. Анна“ в София. В момента д-р Иванова е част от анестезиологичния екип на болницата, известна на столичани като „Окръжна“. Всеки ден тя идва на работа от кв. „Надежда“ на колело. В свободното си време обича да „рестартира“ мозъка си с планинско колоездене и скално катерене. Смята, че хората, които искат да променят здравеопазването, трябва да са компетентни и да работят за общото благо.

Представете се.

Вече съм на почти 42. Работя в поредната държавна болница. Не мога да се откъсна от държавите болници.

Защо сменяте болниците?

Според мен е правилно човек да смени, когато отношенията се изчерпят, независимо дали става дума за лични, или професионални отношения. И в двата случая става въпрос за взаимодействие между хората. Даваш, вземаш, когато тези отношения се изчерпят, трябва да освободиш място за някой друг, а ти да намериш ново място, за да продължиш да се развиваш.

Публичният имидж на здравеопазването създава впечатление, че хората си плащат, за да отидат в частна болница и да получат по-любезно отношение, уважение на правата и желанията им. Любопитно е защо през очите Ви на анестезиолог изглежда обратното…

Не знам, може би в държавните болници са се съхранили медицината и отношението към пациента. Работила съм в „Александровска болница“ 6–7 години, в „Пирогов“ още толкова и една година в частна болница. Мисля, че там видях дъното. Дъното на човека в отношението му към човек. В момента работя в УМБАЛ „Св. Анна“, бившата Окръжна болница.

Това, че някъде пациентът получава любезно отношение, не означава, че получава най-добрата медицина. Аз го видях по този начин, не твърдя, че винаги и навсякъде е така. Всички се стараем да бъдем съпричастни към пациентите. На някои колеги им се удава повече, на други по-малко, но това не изчерпва грижата за пациента.

Съпричастността обаче е важна за пациентите. Според Вас дали лекарите биха я изразявали по-добре, ако получават подкрепа за това?

Подкрепа от кого?

Вие от кого бихте искали да получите подкрепа?

Според мен всичко е въпрос на възпитание в семейството. Ако там сте изразявали емоциите си и сте се научили да ги уважавате, това остава за цял живот.

А според Вас няма ли място за отношенията лекар–пациент в медицинското образование? Българското медицинско образование обръща по-малко внимание на този въпрос в сравнение с други системи. Дали трябва да разчитаме само на семейното възпитание, или общуването е инструмент, който един бъдещ лекар трябва да изучи?

Да, и аз съм чувала от колеги, че в други държави се държи много повече на това. При нас общуването е умение, което се добива по-скоро неформално. Аз имах късмета да случа на прекрасни учители. Те ме научиха, че това не го пише в книгите ни, но то е не по-малко важно за пациента и определящо за работата, която можем да свършим. Покрай тях свикнах как да общувам с пациентите, как да стигам до информацията, която ми е нужна, по начин, който да създаде доверие и спокойствие у пациента. Пациентът трябва да усеща твоята подкрепа, да бъде сигурен, че наистина желаеш той да се подобри. И както вербалната, така и невербалната комуникация са пътят да му покажеш това – че наистина те е грижа.

Вие как решихте да станете лекар?

Съседите ни бяха семейство лекари. Може би от тях съм се запалила, но не съм убедена, продължавам понякога да се чудя защо. Майка ми и баща ми са учители – по математика и по руски. Наглед нищо общо! Но всъщност анестезиологията и реанимацията си е чиста физика – ние работим с флуиди, налягане, с електричество, ако щете. А на мен това е голямата ми страст.

Когато едно дете мечтае да се развие в някаква професия, очакванията му понякога катастрофират в реалността. Какво беше за едно момиче от малък град, дете на учители, да стане български лекар?

Преди да стана български лекар, бях български студент по медицина от бедно семейство. В ония години имаше повече кандидати и всеобщото мнение беше, че за да влезеш в Медицинския университет в София, трябва да изкараш едни курсове, които струват хиляди левове. Родителите ми нямаше откъде да ги вземат. Съответно мен ме приеха на третата година без курсове и помня как на първите упражнения ни разпитваха: „Вие при кого ходихте на курсове?“ Като кажех, че идвам от Математическата гимназия в Казанлък, реагираха с огромно учудване: „Е как така влязохте?!“ Все ми се искаше да им кажа: не знам, пуснахте ме, явно ви е писнало да ми гледате почерка.

После трябваше да работя, за да се издържам. Една сутрин след нощна смяна закъснях за упражнения и асистентът ме посрещна с репликата: „Колежке, вие не знаете ли, че медицината не е за бедни хора.“

Така че първите шест години бяха тежка тренировка.

Но попаднах и на много добри учители, които много ме подкрепяха. Помня как д-р Станчев казваше: „Детенце, някой ден пациентът няма да те пита на коя година си приета и с каква диплома си завършила. Ще иска да му помогнеш.“ И то е така.

Как изглежда развитието Ви сега, през прозореца на Окръжна болница? Успявате ли да сте в крак със съвременната анестезиология и интензивно лечение, да настигате амбицията си?

Да. Тук, ако човек иска да работи, му се дава възможност, като се гледа на първо място интересът на пациента. За да си добър в нашата работа – то във всяка професия е така, – трябва да се чете непрекъснато. Нещо, което много ме вдъхновява, са младите колеги в екипа – има млади колеги, специалисти и специализанти, които много четат. Непрекъснато си говорим, обсъждаме статии, случаи. Това е уау!

Та, да се върна на въпроса как изглежда – четеш, прилагаш това, за което ти дава възможност държавата, и хубавото е, че тук ти се отваря поле да работиш.

Това какво означава? Може ли да обясните, защото на мен ми е малко трудно да си представя при недостиг на анестезиолози какво означава да не им се дава да работят.

Стигало се е до такива ситуации, затова и аз съм си тръгвала… Явно има все пак достатъчно колеги, които приемат някой друг да им казва как да си вършат работата. Когато изискванията към теб нарушават принципите ти, просто си тръгваш, това е. И продължаваш да даваш всичко, на което смяташ, че си способен, на друго място.

Мислите ли, че Ви ограничава това, че сте имено български лекар, а не френски или германски, примерно?

Самият факт, че все още съм български лекар, а не френски или германски, означава, че се чувствам удовлетворена. Към момента е така. Не ме мъчи въпросът щастлива ли съм от това, че живея и работя тук – напълно наясно съм.

Вълнувате ли се от здравеопазването като система, от политиките в здравеопазването, от политиката в здравеопазването?

Не. Нямам сили, за съжаление може би. Мисля, че не ми е в компетенциите да се ангажирам.

А аз понякога си мисля, че ако повече редови лекари се вълнуват от политиките в здравеопазването, тези политики може да станат по-качествени и за лекарите, и за пациентите им. Вие явно не мислите така, чудя се защо се разминаваме. Вие как си го обяснявате?

Да се вълнуваш и да имаш идеи не е достатъчно, трябва да можеш и да ги осъществяваш. Според мен хората, които искат да променят средата, завършват „Здравен мениджмънт“, отиват и се борят за общото благо. Аз мисля за себе си, че мога да допринеса за лечебния процес на пациента в болницата. Не мисля, че притежавам качества да променям точно тази система.

Това значи ли, че в други системи се чувствате по-уверена да променяте и да бъдете активист?

Да. Защитата на животните е това, в което съм по-активна – работя с институции, общини, доброволци. Това, което правя всъщност, е да сигнализирам на институциите – най-често общините – да си изпълнят задълженията по Закона за защита на животните. Има програма, която се нарича „Кастрирай и върни“ и нейната цел е по хуманен начин да се намали популацията на бездомни животни – кучета основно, но и котки. Тя обаче не се изпълнява достатъчно добре навсякъде, немалко общини се освобождават от животните по нехуманен начин. Това е нетрайно решение, но на някои общини явно не им пречи. Фактът, че причиняват страдания на гръбначно животно, явно също не им пречи… В случая моята работа е да подавам сигнали, да питам защо така се случва, какво става с парите, които по бюджет са предвидени за кастриране – и така бавно-бавно колелото се завърта.

Явно правите всичко това, без да сте завършили „Мениджмънт на защитата на животни“, примерно.

Добра аналогия, хванахте ме!

Целта не беше да Ви „хващам“. По-скоро да си представим заедно каква е ролята на хилядите редови лекари в това здравеопазването да стане по-хуманно и да причинява по-малко страдание – както на пациентите, така и на всички медици, които се грижат за тях. Защото не можем да разчитаме само на политиците.

Не мога да кажа за всички лекари. Но за себе си мисля, че може би не съм се сблъсквала с толкова остро усещане за несправедливост в работата си, колкото виждам в отношението към животните. Разбира се, че в здравеопазването също има несправедливости. Но като че ли се опитваме да ги компенсираме. Някак въпреки тях да успеем да си свършим работата. Или може би защото все още не съм усетила даден закон, примерно, да ми пречи да си върша работата, или да имам нужда от някакъв закон, за да си я свърша. В нашата професия, ако си чел достатъчно, ако си разбираш от работата и имаш достатъчно опит – професионален и житейски – може да се справиш със ситуацията, така че да се направи нужното за благополучието на пациента.

Казахте „ако имаш достатъчно опит“. Това значи ли, че смятате медицината за изкуство?

Изкуство? Не, това твърдение никога не съм го разбирала. Тази фраза идва много отдалеч във времето, вече сме отишли напред в развитието си. Изкуство ли е?

Министърът на здравеопазването така смята.

Не знаех. Според мен е много повече логика, математика, физика… Наука, отговорност и рационални решения. Протоколи.

Вие по протоколи ли работите?

Да. Имахме такива и в „Пирогов“, имаме и в „Св. Анна“, в клиниките, в които работя. Те са разписани на база международни протоколи и консенсуси, не е нещо, което сме измислили. Просто се адаптира за съответното отделение. В някои държави има национални, но при нас са на ниво болница.

Говорим много за анестезиологията. Някои Ваши колеги казват, че това е най-тежката специалност. На Вас тежка ли ви се струва?

Знаете ли, днес давах една анестезия в Очна клиника. И се замислих как още от университета съществува тоя предразсъдък, че очните болести и дерматологията са елементарни специалности. Но не е така. Ако човек загуби зрението си вследствие на твое неправилно решение, е сериозна отговорност – кое е елементарното? Или например в дерматологията има много заболявания, които са хронични – в момента няма лечение за тях, най-много временно облекчение. Това може да доведе след време до поведенчески и психични промени. И пациентът се надява на теб, а ти трябва да му обясниш, че такова е положението, такова е нивото на науката в момента – това да не би да е лесно? Във всяка специалност има специфики и трудности.

Може би убеждението за леките и тежките специалности идва оттам, че един анестезиолог трудно може да реши, че вече не му се работи в болница, и да стане амбулаторен лекар.

Всичко е въпрос на мотивация! Познавам лекари, които са били анестезиолози и после са станали фармацевтични представители.

Но е много важно да можеш да слагаш граници между професията и личния живот. За да си адекватен лекар, мозъкът ти трябва да е отпочинал. Това важи за всяка професия.

Вие успявате ли да имате личен живот?

Успявам донякъде. Родителството се оказа доста трудна работа. Може би когато синът ми стане на около 30 години, може да го питам как съм се справила, успяла ли съм, или не.

Изглежда като да сменяте една трудна работа с друга трудна работа. Нали казахте, че мозъкът трябва да е отпочинал, как става това?

С хобита. Много ми е любимо скалното катерене, защото само мислиш как да продължиш, без да паднеш. На мен най-големият ми страх не е да не умра, а да не се инвалидизирам. И когато се катеря, умът ми е съсредоточен в това и в нищо друго. Така на другия ден нямам търпение да отида на работа.

Нямате търпение?

Да. Много е хубаво човек да си обича професията! И затова според мен е голям проблем, че хората избират професия по задължение или поне по някакви външни причини, а не защото им е страст. За мен лично лекарската професия е най-важна, защото съм я избрала. Но всъщност всички професии са важни посвоему. Най-важно е да се чувстваш добре с това, което правиш, и да ти е чиста съвестта в края на деня.

В рубриката „Разговори за здравеопазването" Надежда Цекулова кани своите събеседници да поговорят без клишета и празнодумие за проблемите и решенията, болката и оздравяването, медицината и политиката.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/namereni-v-prevoda/

Последния път завършихме със свети Йероним, сега ще започнем с него. Познат и като Йероним Блажени, светецът е най-известен с превода си на Библията от гръцки и еврейски на латински език, наречен Вулгата (Vulgata), с придружаващите го преводачески коментари, както и с множеството си други писания по преводачески теми. Заради тези свои дейности свети Йероним се смята за патрон и покровител на преводачите, а на 30 септември (деня на смъртта му през 420 г.) се чества Международният ден на превода.

И въпреки че септември вече е зад нас,

за превода – и преводачите! – си заслужава да се говори по-често, а не само по официални поводи.

В този текст, поне първоначално, ще подходим към превода съвсем буквално в опит да проследим етимологията на думата в различни езици. А сякаш като олицетворение на дейността, която обозначава, самото проследяване се оказва доста сложно и главозамайващо оплетено.

Освен чисто езиково, вглеждането в разнопосочните етимологии на думата „превод“ е любопитно и защото разкрива широкия спектър от разбирания за това в какво всъщност се състои дейността на преводачите. С други думи,

самите понятия, които обозначават превода, може да се разглеждат като метафори – преводът като пре-веждане, пре-местване, пре-насяне, пре-обръщане, а дори и като бродиране и чеверме.

По някаква причина иначе доста обширният Български етимологичен речник на БАН не включва думата „превод“, а другите речници, с които се консултирах, не съдържат етимологичните ѝ тълкувания. Затова не ни остава друго, освен да предположим, че българската дума споделя сходна етимология с руския си еквивалент. Той („перевод“) е образуван от глагола „переводѝть“, чийто корен произлиза от праславянската *voditi, а тя на свой ред – от праиндоевропейската *wodʰéyeti, с корен *wedʰ- (‘водя’)¹.

Макар и с различен корен, идеята за превода като „водене през“ съществува и в еквивалентните думи на романските езици – френската traduction, испанската traducción, италианската traduzione произлизат от латинската transducere: от trans (‘през’) + ducere (‘водя’).

Отделна теория, която освен леко съмнителна е и доста изкушаваща – особено за преводачи, които смятат заниманията си за ювелирно изкуство, – обяснява етимологията на думата „превод“ в сърбохърватския като свързана с „превести“, чийто праславянски корен *vęzti означава „везам, бродирам, шия“.

На други славянски езици, например украински и чешки, думата за „превод“ – съответно „переклад“ и překlad – е съставена от корен, произлизащ от праславянската дума *ložiti, която пък идва от праиндоевропейската *logʰ-éye-ti, тоест „слагам, полагам, поставям“.

Идеята за формирането на немската Übersetzung и скандинавските översättning, oversættelse, oversettelse (съответно на шведки, датски и норвежки) е подобна, макар че всички те произлизат от прагерманския корен *satjaną, който също означава „поставям“.

На унгарски преводът е известен като fordítás, което се смята, че произлиза от прауралския корен *pürke- (*pᴕrγɜ-), тоест „въртя, обръщам”. Идеята за въртене се открива и в турския, където – както научих от едно интервю с преводача Азиз Шакир-Таш – думата за „превод“ (çeviri) споделя общ корен с „чеверме“.

В различните начини на формиране на думата на различните езици, разбира се, няма нищо необичайно. Тези различия обаче създават сериозни предизвикателства за същинския процес на превод, особено когато е важно смисловият заряд на корена от оригинала да се съхрани.

Преди време например, докато работех по текст на преводачката Василена Мирчева, посветен на баща ѝ Красимир Мирчев и озаглавен „Баща ми преводачът“, ми се наложи да преведа следните две изречения: „Баща ми е преводач, така пише на визитката му. Баща ми е от хората, които ще те преведат през пяната на дните, без да те лъжат, че ще излезеш оттам окъпан, но ще те научи да се гмуркаш за съкровища по дъното.“

В моя превод на английски, за съжаление, връзката между „преводач“ и „ще те преведат“ – които аз съм превела като translator и will carry you through – става почти изцяло незабележима. Загубата е налице, въпреки че английският превод също отразява етимологията на думата, формирана чрез представката trans (‘през’) и корен, произлизащ от латинското latus (минало причастие на ferre, тоест „нося, понасям”).

Заниманието с художествен превод постоянно води до такъв тип загуби, поради което преводачите често биват обвинявани в предателство.

Понякога обаче боговете на превода (или може би самият свети Йероним) са благосклонни и се случва така, че определен израз или фраза съвсем гладко и без усилия преминават от един език в друг – дори и когато тези езици не са близки.

Крилатата фраза „traduttore, traditore“ е идеален пример за това: първоначално появила се като определение от гневни италианци за (според тях нескопосаните) френски преводачи на Данте, тя – благодарение на споделения префикс между двете думи – в голяма степен запазва благозвучието си и на други, дори и далечни на италианския езици.

Английската „translator, traitor“ например е почти толкова алитеративна колкото италианската, а даже и българската „преводач, предател“ притежава известна доза мелодичност. На унгарски, в опит да се запази алитерацията, фразата понякога се предава по-свободно като „fordítás: ferdítés“, тоест „превод: изкривяване“.

Нещата стават още по-оплетени, когато вземем предвид и различните видове превод, които на български обикновено се обозначават доста прозаично като „писмен“ и „устен“, но в много други езици за тези дейности – както и за преводачите, които ги извършват – съществуват съвсем отделни думи.

Два примера ни разкриват любопитни етимологии: на немски писменият преводач се нарича Übersetzer, а устният – Dolmetscher, докато на шведски тези думи са съответно översättare и tolk. Както вече споменах, и в двата случая думите за писмен превод имат общ корен, означаващ „поставям“. Думите за устния обаче се различават. За немската Dolmetscher се смята, че е заимствана от праславянската *tъlmačь (оцеляла и на български като остарялата „тълмач“), която на свой ред произлиза от пратюркската *til, означаващ „език“ и в двата смисъла на думата. (Полската дума за преводач – tłumacz, споделя същия произход.)

Скандинавската дума за устен преводач – tolk, също – доста изненадващо! – има праславянски произход: думата *tъlkъ (това е коренът и на съвременния глагол „тълкувам“), а тя от своя страна произлиза от праиндоевропейската *telkʷ- и е сродна със санскритската तर्क (tarka, ‘предположение’), латинскaта loquor (‘говоря’) и староирландскиите do·tluchethar (‘питам’) и ad·tluchedar (‘благодаря’).

На английски и френски, докато писменият преводач се нарича translator/traducteur, устният е познат като interpreter/interprète. Втората двойка думи произлиза от латинската interpres ‘агент, брокер, обяснител, посредник’, която от своя страна е формирана от inter (‘между’) и pres, смята се, за корен на pretium (‘цена’) и се предполага, че е свързана със старогръцката φράζειν (phrázein ‘посочвам, показвам, обяснявам, декларирам, говоря’), от която произлизат и φραδή (phradḗ ‘разбиране, знание’) и φράσις (phrásis ‘фраза, израз, говор’).

Думата φράσις (phrásis) служи и като корен на гръцката дума за „(писмен) превод“: μετάφραση (metáfrasi). Както е известно, този термин е навлязъл и в други езици с леко изменено значение².

Сега се замислям, че ако гръцката дума за „превод“ беше формирана по модела на английската – на базата на корена „нося, понасям“ – тя щеше да звучи като μεταφορά (metaforá).

Освен като познатото ни стилистично средство в реториката, μεταφορά на гръцки също така означава чисто и просто „транспорт“. A етимологично погледнато, думата „транспорт“ – от латински, trans (‘през’) + portare (‘нося’) – се оказва нещо като калка, тоест буквален превод на „превод“.

Ето как в края на краищата се оказва, че преводът неизбежно е и пренос(ен). И въпреки първоначалните ми намерения да пиша по темата съвсем буквално, все пак достигнахме метафоричното – и то буквално.

Като голям застъпник на духа пред буквата свети Йероним със сигурност би одобрил.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/mashallah-i-banksi-ne-se-e-poiavil-v-arabskiya-svyat/

Наско, имам нужда от твоята помощ,

получавам преди време съобщение в служебната си поща. Поглеждам кой ми пише, и изтръпвам. Регионалният мениджър по сигурността за Източна Европа и Близкия изток. Никой не обича да си има вземане-даване със сигурността, дори и в ИТ сектора. Имат си репутация, подобна на отдел „Човешки ресурси“. Не е добре да те търсят просто ей така. 

Моля те, виж приложените снимки и ми кажи какво пише на тях. На арабски е и е от служебния паркинг. Ако може днес, че пътувам в командировка и ми е важно да знам. 

Аха, добре. Отварям снимката в приложението. Определено е на арабски. Графит с много несръчен, тромав и грозен почерк, ъгловати, удебелени букви, издраскан с нещо твърдо върху бетонната стена на паркинга. Много лоша снимка, с ниска осветеност. Увеличавам я и веднага прочитам. Не пише „Хамас“, особено актуално с оглед на последните събития около Израел, или „Освободете Палестина“, нито пише „Джихад“. Не е „Аллах“, нито пък нещо романтично, например „Али обича Фатима“. 

[Една определена анатомична част] на майка ти. 

Това пише. Толкоз. Ако трябва да перифразирам любим разказ за мухата в писоара, тук няма да видите снимките и да разберете какво точно казва надписът, защото на гнусливите читатели ще им прилошее. Напълно професионално отговарям на колегата. Натраквам „Привет“, следва буквален превод на надписа.

Пише това и това. Бъди здрав и пътувай спокойно! 

Но историята зад надписа ще остане загадка. Дали е бил някой като мен? Може да е носител на езика от ИТ тълпата, примерно агент от колцентъра, обслужващ Близкия изток. За кого е адресиран графитът? За чия майка става въпрос? Може пък да е просто спонтанен израз на порив към вандалство. Като българските надписи по Колизея. 

С графитите винаги е така – имат нужда от много контекст. И той обикновено липсва.

Ревниво крият историята си отвъд непосредственото впечатление. Нещо като фотографията, която паметува твърде малко отвъд непосредственото улавяне на образа. 

Та какво ви говори например този графит от Женския пазар в София? 

От кофите за боклук около Централните хали и синагогата е. Сигурно забелязвате червенобразни знаци с маркер, които говорят за екзотичността на района. Аз пък чета уверен, акуратен, окръглен, жив почерк с широк филцов маркер, около 10 мм. Пише три думи. 

Зан. Зендеги. Азади. Жена. Живот. Свобода. 

Лозунг от иранските протести през 2022 г. в знак за солидарност с жените там. Един от моментите, когато се усещаш въвлечен в много по-голяма картина от пазаруването на сок от нар, агнешко или дюнер от тази част на града.

Но отвъд това какво? Почти нищо. Като че ли идеята какво точно са графитите и какво ти казват, се изплъзва. Навсякъде са, предизвикват непосредствена реакция („Много грозно!“, „Вандализъм!“, „Виж колко интересно!“, „Леле, виж колко красиво!“, „Адски готин, суперсмарт“), но какво точно представляват? Малко като нещата, за които всички говорят, все едно се подразбират, но не успяват да определят същността им. Според общата ми култура „графити“ идвало от гръцкия корен на всичко, свързано с „писане“. Графити. Графеми. Графит. Графика. Калиграфия. Графология. Графомания. Сграфито. Нещо написано. 

Та не е ли същото и с арабския корен на всичко около писането – к-т-б?

Оттам идва и познатото ни арабско китаб, преминало в турския като китап. Книга, писание, документ, написано. И то като графитите е колкото устойчиво, толкова и изплъзващо се.

Конрад Хиршлер, един от любимите ми изследователи на арабската ръкописна традиция, сравнява понятието за книга при арабите с метафора, използвана от самия Мартин Лутер. Бащата на протестантската Реформация, твърди той, сравнявал Еразъм със „змиорка, която само Бог може да улови“. Е, такова, твърди Хиршлер, било и разбирането за книга при арабите. Дали е текстът, който върви под определено заглавие, или подвързаният между две корици кодекс от страници, остава напълно неясно.

Като гледаме графитите, оставаме със сходно впечатление за флуидност и преходност. Графити културата се движи от сенчестите пространства, в които се пръква, към помилваните от властта пространства на художествена себеизява. Присъщата маргиналност на графитите първоначално изглежда аксиоматична. Важи както за драсканиците на бандите в Ню Йорк през 70-те години на миналия век, така и за парижките графити, снимани от Брасай, този близък приятел на Пикасо. Издраскани лица, сърца, надписи, кръстове по улиците на Париж, променящи се с времето изображения – всичко това няма как да намери място в Лувъра, нито пък да бъде финансирано от някоя община. Не принадлежи към този пласт от художествената реалност. 

Но графитите лека-полека изпълзяват на светло. Катерят стълбицата от ниския, маргинален пласт на градското пространство до по-високите му етажи. Този преход бива капитализиран от градските управи, които усвояват досега пренебрегвани пространства и правят живота там малко по-поносим визуално. Но в момента, в който биват насила придърпани под прожекторите, губят част от характера си. „Благословията“ на публичната санкция лесно може да се превърне в „проклятие“. 

В природата на графитите е заложено тяхното спотайване в кьошетата на града. 

Приличат на маргиналните илюстрации в средновековните ръкописи на Запад или спираловидно завихрените бележки в арабските ръкописи, по Бринкли Месик и неговата „Калиграфска държава“. В момента, в който занаятът се официализира, той загубва същностен аспект. Престава да бъде част от културата на протеста, която го осмисля. Защото обезсилва оттласкването му от статуквото, чрез което той се определя. Уличната рисунка, обект на туризъм, може да привлича посетители, но именно заради комфорта, който предлага, тя престава да бъде „графит“.

Отделно съществуват и противоречията във връзката между художествено и политическо. „Смятам, че графитите се политизират твърде много, за мен е важно изкуството“, споделя с мен един от известните софийски артисти по време на уъркшоп в ателието си в София сред тълпа дечурлига. Но много негови колеги не мислят така. Всъщност мислят точно обратното. И политическите размирици около Арабската пролет, и протестите в Иран го показват. Както и случаят на местна почва с един Симон Варсано през 1989 г.

В рамките на тези спорни отношения гуруто на модерните графитъри, популярният (направо популистки) Банкси, някак арогантно е наседнал прехода между маргиналното и показно комерсиалното, между чисто художественото и политическото. Ако гледате Exit Through the Gift Shop, много лесно може да съзрете проблематичността в творци, за които протестът е част от внимателно граден и поддържан имидж. Банкси е колкото шампион на добре режисирани политически изяви, толкова и на комерсиални начинания като „Зазидания хотел“ в Газа, срещу стената, която отделя Израел от гетото. 

Възникват също въпроси около формата и жанра. Добре, наред с разнообразните тагове, бомбене, throw-ups, които се въртят около буквите, имаме и свързаните с тях, но отделни форми на улично изкуство. Лепене на плакати, стикери с изображения, шаблони. Големи пана със спрейове. Накрая идват и най-монументалните, обикновено създавани по поръчка градски стенописи върху фабрики, фасади на сгради. „Графити“ може да е всичко, стига да е върху стена.

Наложете върху тези противоречивости около графитите и контекста на непривично за нас общество, например Турция, Израел, Египет, Мароко. Добавете върху него и близкоизточен език, който не говорим. Резултатът е възел, пред чието теоретично разплитане човек лесно избира по-непосредствени удоволствия. Затова и вместо мъчителното бъхтене по потискащи интелектуални питания около дефинициите,

тук предлагам два напълно различни, но допълващи се погледа към арабските улични надписи. 

Първото е сблъсък със стар арабски текст. С изненада ще откриете, че в Близкия изток темата за графитите се проблематизира отпреди Банкси. Писането по стените вълнува литературното въображение на древните араби. Поне така личи по съчинения като „Книга за странниците“ от IX в. Приписвали я на големия Ал-Исфахани, повече известен чрез поетичния сборник „Книга на песните“. Пък дали е негова, знае само онзи, който можел да улови плъзгавия Еразъм. Обаче ето, казва авторът на книгата, събрал съм неща, чути или видени, поезия от хора, които пътуват, пришълци, които изповядват мъката по родните места или по възлюбените, като пишат за страданията си по стените на местата, през които минават. Звучи едновременно загадъчно и вандалско, екзотично някак, хем напудрено, хем извън общоприетата норма, почти като приказка от „Хиляда и една нощ“. 

И какво представляват драсканиците по стените от арабския IX век?

Представете си ги на вид почти като драсканиците на арабица по колоните на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново (да, такива има), но поетични. Защото човекът от онова време не се задоволява с простото изписване на пословичното трибуквие или вечното „Аз бях тук“. Няма надписи срещу властта. Не следват стилистиката и съдържанието на тоалетния надпис от „Дома на киното“ в София, където анонимен активист е оставил следа, подканваща към социален дебат.

Като че ли вечната тема на този архив от надписи по манастири, кръчми, джамии, пазари е самотата и загубеното щастие. Пътуването по време на Абасидския халифат може да е нещо обичайно – хората пътуват „в търсене на религиозното знание“ (талаб ал-‘илм), по търговски дела, в дирене на препитание, на религиозни поклонения из светите места – Мека, Медина, Йерусалим. Но усещането за отчуждение не изчезва.

Времето, за което арабският език използва различни думи – най-разпространеното заман, но също и „дните“ (ал-аййам), „нощите“ (ал-лайали), „съдбата“ (дахр, ал-кадар), – неумолимо изтича и завлича със себе си и пътешественика. То е и главният виновник за носталгията човешка. Eто, разказвал Ал-Асмаи, известен филолог и поет, минах покрай една скала, докато пътешествах, и на нея беше надраскано следното:

Всяка страна е страна на човека, но той не е на никоя ближен,

та възкликнал: авторът на тоя стих със сигурност ще си умре пришълец! 

Около надписите се разгръщат цели истории, понякога на ръба на общоприетия морал, че направо и отвъд него. В манастирите девойки оставят надписи по стените, прелюдия към съблазняване на мюсюлманските пътешественици. Араби драскат меланхолични стихове по портите на християнски олтари. Благочестиви поклонници пишат имената си и набожни стихове не къде да е, а по минаретата. Халифът Ал-Мутауаккил пиянства с черковно вино в компанията на красавица. А пък самият Ал-Исфахани изповядва хомосексуална афера, в която поетични графити, надраскани по врати и стени, играят ролята на сантиментално обяснение в любов. 

Не мога да пропусна и историята за някой си Абу ал-Хинди, който влязъл при винопродавец в място, наречено Куи Заян, което пък значело „Улица на покварата“. Уж бил в компания, разказва старият арабски текст, ама подранил и от сабахлем наченал да винопийства. Както казваше баща ми, „направил главата“ без време и заспал. Приятелите му разбрали какво е сторил, и решили да го последват. Пили, пили, докато и те не заспали. Абу ал-Хинди се събудил, видял ги и на свой ред попитал какво става. Разбрал и си рекъл: дай и аз да направя същото. И така минали десет дни. Дошло време Абу ал-Хинди да си тръгне и поканил приятелите си най-после да пият заедно. „Желаем го повече и от теб!“, та пили заедно един последен ден. Накрая, като си тръгнал, надраскал върху стената на мястото, където били отседнали, поема в чест на паметното преживяване. 

Без съмнение, от подобни разкази лъха на известен литературен произвол. Скептикът в мен, който винаги изхожда от позицията „Да бе, верно ли!“, може да си каже: „Добре де, отгде да знам, че Ал-Исфахани не си го е измислил?“. Та не е ли вярно, че арабските историци постоянно си измислят истории? Измислят си всичко, дори и доказателства за казаното от Пророка Мохамед. И все пак винаги стои възможността поне част от историите в „Странниците“ да бъдат основани на реални събития, разкази, наблюдения. Периодът е запазил подобни надписи и откъм техника, и откъм жанр, ако вярваме на изследователската литература. Както обичат да обобщават мюфтиите след всяко отсъждане, „Аллах знае най-добре“. Но със сигурност можем да твърдим, че преходната природа на написаното по стените влиза в полезрението на арабите поне от десетото столетие насам. 

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-togava-tihichko-se-poyavi-strahut/

<< Към втора част

Дулото на танка сочи точно срещу изхода на метрото. Залива го пелена от проливен дъжд. Майданът и булевардът до него са притихнали под тежестта на сиви облаци и военна техника. Подготовката за парада на пленени руски бойни машини от сегашната война на Русия срещу Украйна започва ден преди 24 август, Деня на независимостта на Украйна. Дъждът в Киев полека-лека спира и мога да разгледам всичко по-отблизо.

Много от военните машини са обгорели, някои са без покриви, на трети има надписи: „Азов“, „Зарубежна“ (Чуждестранен), „ За Харкiв“ – с нарисувано до надписа сърце, „Никополь не бьi забуди“ (Никога не забравяйте Никопол), „Слава Україні“, „Дніпро“, „Руский иди на хуй“. Някои надписи са върху бетонни плочи, закрепени на танка. Вероятно са част от сграда или от нещо друго, взето от мястото, където танкът е рушил и убивал. Буквите са изкривени, набързо надраскани, задъхани и разтреперени.

Опитвам се да си представя ръцете, писали по тези танкове. Трескавия поглед. Страха, примесен с радостта от малката победа. Как изглеждат мъжете, пленили танка и изписали думи върху грозното му тяло.

Какъв мирис само има на фронта, направо воня! Но как да е другояче? Можехме да перем дрехите си само в някоя река. Нямахме вода за къпане, а беше лято. Къде ти сапун – търкаш си дрехите с камъни. Обличаш ги мокри, а наоколо всичко гори – каучук от гуми, човешки тела, поляните, горите. Навсякъде има пожари от стрелбата. Всичко гори. Миризмата е ужасна и прониква в дрехите ти, в тялото ти. Смърдиш целият на риба и огън.

Саша е ранен на фронта през лятото тази година. Очите му се движат бързо наляво-надясно. Прилича на тик. Пристъпва от крак на крак и ясно личи, че единият е по-къс от другия. Костта му е раздробена от куршум по време на бой. Сега на мястото на липсващата кост има метална пластина.

Представата ми за ветеран винаги е била за възрастен мъж със спомени от далечни времена, които никога няма да се върнат. Саша е висок, едър, с рехава черна брада.

Ветеран от настоящата война в Украйна, само на двайсет и четири години.

Володимир е на трийсет и пет. Запознахме се във Виница. И той е ветеран.

Въпросът за войната е много сложен. Как се чувства човек? Първо е страх и неразбиране. Когато тръгнахме, на една улица тлъст полицай ни отдаваше чест, докато колоната ни, километри дълга, преминаваше покрай него. В същото време ни махаха и жени с леко поведение. Горди бяхме, че щом и полицаят, и проститутките разбират къде отиваме, значи, ето ни! Но колкото повече се приближаваш към фронтовата линия и виждаш разрушенията, започваш да разбираш, че тук не е, както си си го представял, докато ти махат и отдават чест. Тогава тихичко, лично в мен, се появи страхът – какво ще бъде, как ще бъде…

Саша се сражава в Купянска, Миколаевска и Харкивска област. Губи най-близките си приятели на фронта. Те също са били момчета като него. Най-младият – на двайсет и една, най-възрастният – на двайсет и осем. Всички са убити по време на сраженията.

Единият загина от куршум и излезе късметлия, защото другия го разкъса мина и половин месец правиха ДНК експертиза, за да се разбере той ли е, или не е той. Просто нямаше достатъчно от тялото му, за да се направи експертизата, събирахме го на парчета. Друг мой приятел пък изгоря и също едва установиха кой е, защото беше сирак и нямаше от кого да се вземе ДНК. Едва намериха някакъв роднина, за да сравнят пробите и да разберат…

Според Саша двамата му приятели, разкъсани на фронта, са едва ли не щастливци, защото са успели да ги идентифицират. Тези, които не могат да бъдат разпознати, се водят безследно изчезнали в боя и семействата им не получават компенсация.

Пазим остатъците от вещите им и само си спомняме за тях. Толкоз.

Столът лекичко изскърцва, Володимир се намества в него и издишва дима от цигарата си. Изучава ме внимателно, сякаш се опитва да прозре колко от разказа му мога наистина да разбера. Започва бавно:

Пристигнахме на местоназначението. Момчетата, които сменихме, бързо-бързо си събраха нещата и си тръгнаха. И ние: „А..? Какво става..?“ Тези, които останаха, ни разказаха, че преди дни е имало няколко силни обстрела точно на нашите позиции. Бяха ни инструктирали, че веднага щом започнат взривове, трябва да се скрием, и затова ние постоянно тичахме. Щом чуехме непознат звук, падахме по очи. Пристигна втората група момчета. Имаше тревога „въздух“. След отбоя усетихме силна миризма на фекалии. Не разбрахме откъде идва. Излязохме от окопа и видяхме как едно момче седи до кръста във фекалии. Питаме го: какво правиш, какво е това? Той отговаря: аз току-що пристигнах и ми казаха, че при команда „нападение от въздуха“ трябва незабавно да скоча в някоя дълбока дупка, но никой не ми каза, че тази дупка е тоалетна. Смяхме се много, но това беше защитна реакция, защото след малко пак започна обстрел и усетихме какво е в действителност към теб да летят мини. Мой приятел го събрахме на части, в торба, защото върху него падна мина. В този момент разбираш, че истинската война не е като във филмите с Рамбо. В съзнанието ти изплува, че във всеки един момент би могло да…

Саша лекичко докосва крака си с ръка. Убеден е, че най-голямата трагедия е за тези момчета, които остават осакатени за цял живот, с откъснати от мините крака и ръце.

Да, живи са, но какъв живот е за човек на двайсет години това да е осакатен по този начин. Без крака, без ръце. Как ще си намери момиче, как ще живее, кой би се грижил за него?

На фронта постоянно те връхлитат черни мисли,

казва ми Володимир, докато поглежда телефона си. Изключва го и продължава:

Нашата част беше обкръжена. Тогава, за да преодолеем страха, започваме да правим различни полезни неща. Копаем окопи, почистваме оръжията, пишем писма, разговаряме с неправителствени организации. И през цялото време не спираме да се поддържаме един друг с думи, за да не зациклим върху това, което ни заобикаля, и максимално да потиснем емоциите.

Гледам този висок, хубав мъж и си представям, че съм негова майка, сестра, любима – какво ли бих почувствала, докато чета редовете, в които ми пише, че върху него падат бомби, приятелят му е разкъсан от мина, частта му е обкръжена и не е ясно дали ще оцелее, или ще го пленят. Какво ли бих му отговорила? Как бих го окуражила? Той ще ми повярва ли, знаейки, че докато преживява всичко това, аз съм в някой град, където животът все пак продължава.

Предадоха ни, че са нападнали наш пост. Чувахме картечници. Ние бяхме назад в кръгова отбрана. Имахме далекобойни оръдия, но за да стигнем до тях, трябваше да минем през минно поле. Това е преломен момент за психиката – да превъзмогнеш страха, защото си наясно, че ако настъпиш мината – край. В същото време обаче трябва да тичаш към оръжието. Каквото и да ти се случва, каквото и да ти се наложи да направиш, знаеш, че трябва да си свършиш работата. Стигнахме до оръжията, заехме позиция. В това време пристигна и нашият БТР, който ни помогна. Всичко приключи много бързо. Седнахме, запалихме по цигара и един от по-възрастните войници ни каза: „Браво, мъже! Рискът за живота е този повратен момент, който ви прави не просто войници, а военни, които могат да воюват.“

Виждам, че Саша е притеснен. Сякаш иска да сподели нещо, което смята, че няма да ми хареса. Казвам му да говори спокойно, защото, ако някой е държал в ръцете си разкъсания труп на свой приятел, има право да каже всичко, дори и да не ми хареса. Той се усмихва по детски и започва да говори бързо.

За мен е много важно да кажа, че това, дето се твърди, че руснаците не могат да воюват, не е вярно. Те могат да воюват добре, колкото и да ми е неприятно да го призная. Освен това ни превъзхождат числено. Ако при една битка от техните загинат двайсет души, веднага на тяхно място идват нови двайсет, и нови, и нови… При нас не е така. За тях загубата на двайсет души не е нищо. За нас е много. Затова и се грижим за хората си повече, но пак не е достатъчно.

Притихва. Гледа ме изпитателно и малко виновно. Търси в мен упрека. Не го намира. Добива кураж и продължава:

Освен това тяхната военна индустрия работи, и то явно добре, защото гилзите, които падаха при нас, бяха с дата от тази година, значи са направени сега. Страната им е много голяма и очевидно всички работят сега за фронта. Нашите заводи не могат да смогнат да произведат такова количество оръжия и ако нямаме помощ от НАТО и ЕС, не знам какво би станало.

Мълчим и се гледаме около минута, без да знам какво да му кажа. Той пристъпва и се поклаща. Кракът го боли. Предлагам му да седнем. Отказва. Тогава споделя с мен още една своя тревога. Викат го отново на военна комисия, за да го върнат на фронта. Саша се притеснява, че кракът му няма да издържи, защото пластината в него е от метал, който не е медицински, а и не е поставена както трябва. Оперирали са го при полеви условия. Някои от лекарите му казали, че само да скочи или да се затича, пластината, която свързва костта му, може да се счупи. Други обаче го посъветвали, ако се счупи, да си върже крака с колана. Докато ми разказва това, тялото му сякаш се смалява и прегърбва. Преживява всяка своя дума. Тревожи се за две неща. Едното е, че някой може да го помисли за страхливец. Другото – че металната пластина може да не издържи в боя, когато се върне там.

Саша се надява, ако отново отиде да се сражава, да е пак в артилерията, откъдето се връща. Защото в пехотата боевете се водят много отблизо, а окопите на двете страни са на десет метра разстояние един от друг.

Виждат се очи в очи и си мятат един на друг гранати. Това е някакъв кошмар.

За университета, в който е учил до началото на войната, вече не мечтае, защото не знае дали ще оцелее. Въпреки всичко Саша не се съмнява, че Украйна ще победи. Почти въпросително ми казва:

Но кога ще се случи това и колко още човешки животи ще коства…

Тревожи се, че доброволците за фронта намаляват и ще се наложи задължителна мобилизация.

Даваме много жертви и това ще обърне нещата към лошо, защото каква ще е тази армия с войници, които са изпратени на фронта насила? Войната трябва да приключи, преди да са свършили тези, които отиват да воюват като доброволци.

Володимир е убеден, че ще се върне на фронта, където е и по-големият му брат.

Знам и съм готов. Мъжете в Украйна днес разбират, че рано или късно всички ще трябва да воюват. Защото факторите войната да спре са твърде много и не вярвам да сработят. Този конфликт не го създава само един човек. И тях никой не ги кара насила да ни убиват, нали? Руснаците могат и да се предадат, ако не искат да ни убиват. Тоест и в главите на войниците трябва нещо да се случи, както и в тяхното правителство и командване.

С Володимир говорим дълго за преживяванията на момчетата, когато се върнат от фронта. Според него това е много тежък период, защото войната променя хората страшно много.

Ценности като „не убивай“, „хуманност“, „добрина“ се заличават. Войната ги изтрива. Каквото и да си чувствал преди, спираш да го чувстваш, защото чувства по време на война не може да има, не съществуват. Всичко се заличава.

Володимир разказва, че след като се завърнат от фронта, много негови приятели искат да се самоубият, а някои дори са се самоубили, защото съпругите им не разбират промяната в тях и ги напускат заедно с децата им. Или пък всеки ден пристигат вести за загинали на фронта техни приятели.

Те губят смисъл и доверие в цивилния свят. Чувстваш се сам и се питаш: а какво следва оттук нататък? Какво? Но искам да ви кажа, че войната е най-ужасното нещо, което може да ти се случи, и в същото време е най-прекрасното, защото ти се иска да се върнеш там. Тя е като наркотик. Да, там е тежко, но когато се прибереш в цивилния живот, си мислиш, че на фронта ти е по-добре, защото там разбираш всичко, там всичко ти е ясно и много просто. Има враг. Ти го убиваш – или той теб. Това е.

Мълча и за пореден път не знам какво да кажа. Толкова много болка има в тези момчета, толкова много тъга и в същото време такава решителност. Питам Володимир как му изглеждат Европа и останалият свят, докато е на бойното поле, под обстрела на ракетите.

Преди се ядосвах много, защото, за съжаление, Европа не разбира, че те няма да спрат до нас и ако превземат Украйна, ще продължат нататък. Кой и какво ще им попречи? Никой. Дори и аз не си помислях, че ще стигнат дотук, преди да започнат пълномащабната война. Но не, те се оказаха такива идиоти, че от тях явно може да се очаква всичко. Илюзия е, че страни от ЕС или НАТО са защитени, защото от руснаците може да се очаква абсолютно всичко. Най-ужасно е, че има хора в Европа, които не разбират как това не е само наша битка. Ние пазим безопасността на всички близки европейски страни.

Според Володимир най-страшното би било, ако Русия превземе Украйна.

Ще започнат да промиват мозъците и на украинците, които живеят тук, и ще стане така, че в един момент украинци ще воюват против Европа. Защото ако ни превземат, те ще ни заставят да воюваме за тях. А Европа си седи спокойно и си мисли: „Е, това се случва някъде там. Не е у дома. Защо трябва да им давам каквото и да било, ако са толкова далеч?“ На нас ни трябват още много оръжия, включително далекобойни, трябва ни ПВО, за да освободим територията си. А после ще построим такава граница, че те никога повече да не припарят тук. Трябва да се разбере и в Европа, и тук, че има враг и трябва да го спрем по всякакъв начин. Защото ако Украйна не ги спре, те ще продължат нататък и ще се опитат да провалят живота на всички. Знам, че във вашата страна има купени политици, които лъжат хората – не в името на благополучието на вашия народ, а по други причини. Откъде извират всички тези глупости за плоската земя, антиваксърските теории или за всемирния заговор и колективния Запад? От Русия идват и това не води до нищо добро. Трябва да го знаете.

В Киев вече е тъмно. Върху платформата на огромен камион лежи танк. Голям кран бавно го стоварва на площада до другите.

Момченце на около пет години пита баща си: „Татко, татко, какво е това?“ Баща му отговаря: „Това е танковоз.“

Била съм в подножието на танк само в музей. Зловещо е. Знаеш обаче, че това е било в предишни, далечни времена и когато си тръгнеш от музея, нищо не те грози. Тези танкове на Майдана в Киев са воювали току-що срещу Украйна. Разрушавали са градове, училища, убивали са невинни хора и деца насред Европа през ХХI век. Мисля си защо му е на малкото дете да научава дума като „танковоз“. Колко още ще му се налага да я чува и използва? Докато стане достатъчно голямо, за да воюва?

Време е да тръгваме, наближава комендантският час. Звъня на Юлия, доброволка, която носи помощи до фронтовата линия. Искам да се срещнем на другия ден във Виница. Разбира се, телефонният оператор се включва с вече познатото:

Моля, изчакайте. Абонатът говори за победата.

Вървим бавно към хотела. Сирени. Вибриращ телефон. Стрелки по тротоара сочат към „убежище“. Някак ми е все едно. Няма да се крием. Просто продължаваме по чистите, блестящи улици на Киев.