Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/vietnam-10-years-ago/

Големите градове, където и да се намират, вероятно са най-удачните места за улична фотография. Но Азия, без съмнение е раят за уличните фотографи – с многото хора, свикнали да не разчитат на някаква дистанция или лично пространство; с цветовете; с динамиката, която е част от живота на улицата.

Преди точно десет години се озовах във Виетнам. Една страна, която буквално живее на улицата. Улицата е бизнес, прехрана, в най-буквалния смисъл – и за тези, които присядат на малко столче и хапват топла супа или някаква друга популярна улична храна, и за тези, които изкарват прехраната си, приготвяйки и предлагайки такава храна. На мотопед, велосипед или пеша, виетнамецът е на улицата повече време, отколкото вкъщи или някъде другаде. Улицата там е сцена на самия живот.

Когато снимам хора на улицата обикновено не публикувам снимките веднага и това е нарочно, за да оставя достатъчно време „уловеният“ момент да се раздалечи във времето от неговото публично разкриване. Но признавам, че цели десет години разстояние е твърде много, най-малкото защото историите зад кадрите започват да избледняват в паметта ми.

Момичето с цигарата на заглавната снимка не е виетнамка. Туристка е, от смесен произход, тръгнала на обиколка из тези места, водена от желанието да научи повече за корените си. Докато снимах кадъра по-долу, жена ми я беше заприказвала. Но не помня нищо повече от нейната история.

И двете снимки са някъде от безкрайните плажове около Да Нанг.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-21-26-septemvri/

В края на миналото хилядолетие дядо ми на шега наричаше комшиите, насядали „на мохабет“ по пейките пред домовете си, „радио Фустанела“. С други думи, на тази жива „медия“ не можеше и не трябваше да се вярва, защото 90% от съдържанието ѝ беше изопачена информация, клюки, интриги и градски легенди. Но какво да се прави, по онова време интернетът все още беше оскъден, мобилните телефони не бяха по/в джоба на всеки, а и имаха копчета като на пишеща машина за сметка на голям екран.

Сега интернетът е в пъти повече от водата през лятото в някои райони на България. А според безплатния ми домашен ИИ българинът прекарва средно между 25 и 30 часа седмично онлайн, като около 17 от тях са посветени на социално „мрежуване“ (рядка дума, заловена за ушите от Павлина Върбанова). Ако дядо ми беше жив, щеше да се изуми какво завидно национално покритие е постигнала тази развъртяна новотехнологична „фустанела“.

Наскоро, скитайки се из Гърция, забелязах как интернетът там –  и по туристически места, и по не дотам… – хич го няма, а като го има, си казваш „по-добре да го нямаше“, защото непрекъснато прекъсва. И какво правят хората без интернет, ще попитате. Ами добре са, пият кафе и узо, говорят си, разлистват вестници, списания и книги на хартия. Като ги попиташ нещо, те гледат в очите, отговарят, без да бързат, палците им не потрепват невротично, нетърпеливи за следващия скрол. С всичко това ни най-малко не искам да омаловажа положителната роля на интернет. Но ако дозата прави отровата, то, струва ми се, отдавна сме предозирали. На всичкото отгоре ефектите от предозирането са видими на много нива:

1) Бързият и относително евтин интернет в България ни даде поне по една допълнителна квалификация. Всички вече сме половин доктори, една трета политолози, почти завършени криминални психолози и напълно завършени философи, педагози и историци, най-често без да сме образовани в нито една от гореизброените области.

2) При непрестанния приток на разнопосочна информация въпросът дали тя е проверена, или не, престава да има особено значение. Защото непроверената информация ни освобождава от необходимостта да поемаме отговорност за думите, които самите ние хвърляме в мрежата. Та нали всичко се превръща в стръв. И чудна работа – рибата кълве ли, кълве.

3) Парадоксално започнахме да вярваме на всякакви небивалици, но заедно с това да не вярваме на нищо, дори на собствените си очи. Така освен трайно недоспали постепенно се превръщаме в недоверчиви, недоволни, неразбрани, недооценени и като цяло неприятни хора. А в крайна сметка – и дълбоко неинформирани. Само че идват избори. И това да сме такива, в каквито се превърнахме – заспали лапнишарани, – върши чудесна работа на някои стари рибари, които са в час както с някогашното мрежуване, така и със сегашния нетуъркинг.

Пресен е примерът с изборите в Германия, където интернет платформи се превърнаха в трибуни на предизборните кампании, ускориха поляризацията, отнеха от силата на центъра и доведоха до ярко разделение на политическата карта – радикалнолеви в Берлин, крайнодесни в източните провинции. И ако „Алтернатива за Германия“ се окопа в TikTok, YouTube и X, левите заложиха на Instagram, Telegram и локални блогове. У нас като че ли липсва такава дигитална стратификация и както обикновено, газим в добре познатия ни повсеместен мишмаш. Но това, че ни е добре познат, не го прави по-малко опасен… Та затова в края на лятото стигам до следния извод: повече кафе, узо и разговори на живо, по-малко скрол. Повече четене на дълги текстове (над 8000 знака), по-малко скрол. Повече засаждане на растения (ей сега иде времето на лалетата и зюмбюлите), по-малко скрол. И без това влизаме в сезона на мъглите, нека поне разсеем мозъчните.

И да, ако четете „Тоест“, няма да сгрешите. „Тоест“ също е в интернет, но текстовете, които публикуваме, миришат на мастило, проверени са всякак и отвсякъде и плуват в свободни води, незасегнати от ловно-рибарския медийно-политически сезон. Подкрепете ни (вижте бутона най-долу), за да продължим да развиваме този малък резерват на разума, активното гражданство и добрия вкус.

В началото на лятото писах тук за боклука в курортните ни градове. Виждам, че това е и една от темите на Веселин Златков в неговите „6 раздувки за варненското лято 2026“.

Боклук, затруднен достъп до града, високи цени, отблъскваща миризма и лоша храна. Какво повече му трябва на човек за един гарантиран летен кошмар? А, да, хейт, злоба, агресия… И това го имаме в изобилие. Остава ни със стаен ужас да очакваме какво ще ни донесе лятото на 2027-ма – на нас и на клетите туристи, които ще се изсипят покрай „Евровизия“.

„Красота и катастрофа“ – така би могъл да се казва текст за днешна Варна (а и за други български градове), но всъщност става дума за един фикционален Париж от може би най-награждаваната видеоигра за всички времена –„Светлосянка: Експедиция 33“. В този брой Миглена Николчина и Северина Станкева продължават разговора си за нея и ни обнадеждават, че останалото в миналото велико изкуство

може да бъде преродено в различни форми, включително във виртуалния свят на игрите, където да продължи съществуването си в тази нова естетическа вселена.

Нашата стара вселена обаче продължава да крие големи тайни, една от които е възможността за съществуване на извънземен разум. Убедена съм, че със или без интернет, всеки би могъл да пусне пет стотинки по тази тема: едно ще кажат учените, друго – ясновидците, трето и четвърто – религиозните авторитети. В нашия случай нещото го казва Атанас Шиников в продължението на текста си „Господът на световете“. Извънземни и ислям“. На мен лично ми хареса връзката между извънземни и джинове. Възнамерявам да си я запазя за частни творчески проекти.

За разлика от сложно доказуемата връзка между извънземни и ислям, връзката между съвременните демокрации и избирателните системи е видима с просто око. През ноември са междинните избори в САЩ и Йоанна Елми посвещава на тях брой 18 от бюлетина „Гласовете на Америка“. Доверието в Тръмп изглежда поразклатено, макар и не сринато, но заедно с това се наблюдава отлив на подкрепата и за двете партии по отношение на определени болни теми, например развитието на изкуствения интелект. И изобщо, ставаме свидетели на интересна тенденция:

реалното усещане за реалните проблеми и реалните последствия като обединяващо избиратели от двата края на политическия спектър. 

Дали подобна тенденция ще моделира изхода от предстоящите президентски избори у нас, предстои да видим. На първо четене свиващата се като неправилно изпран вълнен пуловер партия ГЕРБ се цепи по оста Йотова–Гюров, която пък в голяма степен се припокрива с оста проруска–проевропейска ориентация. Доколко ГЕРБ все още е лидерска формация или вече е подвластна на центробежни сили, ще се разбере вероятно едва на балотажа. Повече за тези процеси четете в седмичния анализ на Емилия Милчева „Анатомия на едно разпадане“.

Но до изборите има още няколко седмици, в които да помислим – с главите си, а не с колективния интернет разум – кой от кандидатите какво ни казва и защо. А междувременно, докато вадим есенните шлифери и усещаме с кожата си липсата на

пастьозното зелено на смокините
и матовото синьо на небето,

може да прочетем стихотворението на месеца. Казва се „Полуостров“, а авторката е Боряна Кацарска. С него ви напомняме, че с добрата литература никога не сме самотни острови, а най-малкото ставаме част от архипелази, което пак си е нещо, особено в сезона на нахлупените ушанки и замръзналите носове.

От дума на дума стигнахме и до бутона, за който ви споменах по-горе (не е като да не сте били предупредени). Сега вие сте на ход.

Благодарим ви!