Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/na-pozorniya-stulb/

Три минути. Толкова е времето между гласуванията на първо и второ четене на законопроект, приет с пълно мнозинство от 186 депутати от всички парламентарни групи (плюс четирима независими), присъстващи на заседанието на Народното събрание на 19 февруари 2026 г. Без дискусии, без експертни становища, без оценка на въздействието. Гласуването на първо четене е в 10:51, а на второ – съответно в 10:54.

Кой е нормативният акт, променен с такова забележително единодушие?

Става въпрос за Закона за закрила на детето (ЗЗД). Конкретно – за т.нар. регистър на педофилите, приет през лятото на 2023 г. по предложение на „Възраждане“. Отново „Възраждане“ инициира и гласуваното на 19 февруари изменение. С него част от регистъра става публична. По-специално, „три имена на извършителя, дата на раждане, постоянен и настоящ адрес, вид престъпление и размер на наказанието“, а за чужденците се включват и „данните за държавите по произход“.

Това нововъведение може да има последствия, отиващи твърде далеч – не само за извършителите, а и за някои от жертвите им, но също така и за цялото общество. Преди да се спрем върху потенциалното му въздействие обаче, нека припомним контекста, в който то беше прието.

Не консенсус, а поддаване на натиск

Гласуването на промените в ЗЗД става на фона на политическата употреба на една трагедия – смъртта на шестима души, между които и непълнолетно момче, в хижа „Петрохан“ и край връх Околчица. Още преди да стане ясно колко са мъртвите, случаят беше свързан с „педофилията“ и „сектите“ – токсични теми, особено когато са в комбинация, а отговорността беше хвърлена върху ПП–ДБ. Заради споразумение без правна сила, подписано от министър, чиято партия вече дори не е част от тази коалиция.

Етикетът „педофилия“ е прикрепен към трагедията на основата на твърдения от страна на един човек, който казва, че е имал интимни отношения с лидера на групата, когато е бил на 15 и повече години, и на подадени сигнали от роднини на дете – опасенията, изразени в тях, не са потвърдени. Дори да се окажат верни, няма никакви данни някой от ПП–ДБ да е знаел за това.

Наистина ли им пука за децата?

Светла Енчева с паралел между два нашумели случая, в които са намесени деца. В единия ги намесиха от „голяма загриженост“, но без реална нужда, институциите и политиците, а в другия пак институциите и политиците си затварят очите за истинския проблем – насилие над малко дете от учителката му.

ТоестСветла Енчева

За сравнение, нека отново припомним, че кметът на Поморие Иван Алексиев (от ГЕРБ) публично защити учителка в детска градина в Каблешково срещу обвиненията, че е посегнала на 4-годишно момиченце. Подозрението за сексуално насилие в случая се крепи не само на думите на детето, а и на медицински свидетелства, установяващи болезнени издевателства и дори разкъсан химен. Наличието им е било известно на Алексиев към момента, в който защитава учителката. Това обаче не стана повод ГЕРБ да се асоциира с педофилията.

Под привидното единство при гласуването на промените в ЗЗД се открояват три вида парламентарни групи.

Първите („Възраждане“, ИТН и ДПС – Ново начало) активно призовават „регистърът на педофилите“ да стане публичен. Вторите (ПП–ДБ) се снишават, защото и без това без вина вече са обвинени в педофилия. Третите (останалите) са пасивни наблюдатели – било защото са печеливши от ситуацията (основно ГЕРБ), било за да не се набутват между точно тези токсични шамари.

Интересен детайл е, че макар законопроектът да е на „Възраждане“, представителите на партията са обрани в изказа си. Те изтъкват преди всичко необходимостта да бъдат защитени децата, позовавайки се на информация за различни форми на сексуални престъпления срещу малолетни и непълнолетни. Докладчикът Георги Хрисимиров посочва и статистически данни, показващи увеличаване на случаите на трафик на деца. Последното е отчасти подвеждащо, защото сексуалната експлоатация е само една от формите на трафик – наред с трудовата експлоатация, просията или търговията с органи.

За разлика от Хрисимиров, Тошко Йорданов (ИТН), който взема думата още преди депутатът от „Възраждане“ да е представил законопроекта, е неудържим. Той многократно използва думи, производни от „педофилия“, а следните словосъчетания – по няколко пъти: „педофилска секта“ (три пъти, два от които в съчетание с „петроханската“) и „ламата педофил“ (три пъти). В този словесен коктейл Йорданов 12 пъти споменава абревиатурата НПО в негативен контекст (едно от споменаванията гласи „педофилското НПО“), а ПП–ДБ, в същия контекст – 6 пъти. Без да броим споменаването на множество настоящи и бивши представители на коалицията и политици, асоциирани с нея.

И Хамид Хамид от ДПС – Ново начало споменава „педофилски НПО-та“. За разлика от Тошко Йорданов, който обвинява хора, организации и партии в прав текст, Хамид прави намеци като „има парламентарни групи, които се хвърлят на амбразурата да защитават педофилските прояви“. Когато заявява: „Макар и служебно, педофилите проникнаха в правителството на Република България“, председателката на Народното събрание Рая Назарян го съветва да се въздържа „от подобни квалификации“.

Ден по-рано впрочем, на 18 февруари, Хамид предложи възрастта на съгласие, която според Наказателния кодекс е 14 години, да се вдигне на 16 – отново без оценка на въздействието. Това беше прието, засега само на първо четене. Ако мине и на второ, 18-годишните, които са в сексуална връзка с 15-годишни, вече ще са престъпници и ще могат да влязат в „регистъра на педофилите“.

Възможни последствия от публичния регистър

На пръв поглед основанията за промяната в ЗЗД изглеждат благовидни. Да си представим обаче, че публичният регистър вече е факт, и да проиграем няколко възможни хипотези:

Първа хипотеза. Благодарение на регистъра живеещите в един блок разбират, че техен съсед е осъждан за педофилия. За да предпазят децата си, те го принуждават да напусне своя апартамент. Съседите си отдъхват. Но този човек не може да си намери жилище другаде, защото при всеки опит престъплението, за което е осъден, излиза наяве. Ако не иска да остане бездомен, ще му се наложи да заживее някъде, без да се регистрира адресно. За новите му съседи регистърът ще е безполезен, защото няма да знаят кой е този човек. Може да предположим, че немалко от включените в регистъра биха постъпили именно така, за да могат изобщо да живеят някъде.

Втора хипотеза. Случай на сексуално престъпление срещу дете става медийно известен. След излежаване на присъдата си извършителят излиза на свобода. Възмутени граждани решават да вземат нещата в свои ръце. От регистъра разбират къде живее той. Причакват го и го подлагат на линч, в резултат на който човекът умира. А възмутените граждани стават подсъдими за убийство.

Трета хипотеза. Осъден за сексуално престъпление срещу дете не живее нито на постоянния, нито на настоящия си адрес. Но хората, които живеят на тези адреси, стават непрекъснато обект на тормоз и агресия от страна на „борци с педофилията“. Макар да не са извършили нищо нередно, а някои от тях може дори да са жертви на осъдения.

Четвърта хипотеза. Баща е осъден, защото е насилвал сексуално детето си. Понеже бащата е в регистъра, познатите на семейството и на детето могат да се досетят, че именно то е жертвата. Така, вместо детето да се възстановява психически и да намери сили да продължи напред, публичността на посегателството прибавя нова травма към вече съществуващата.

Пета хипотеза. Лице със сексуални предпочитания към деца и много пари има идея как да разреши проблема с намирането на жилище за осъдените за педофилия, или поне на някои от тях. Построява сграда, в която се заселват само такива като него. Разбира се, под сурдинка. Обитателите на сградата заживяват като сплотена група, влияейки се един от друг, вместо да са в среда, която ги стимулира да потискат склонностите си. Организират си партита, на които присъстват малолетни. Така, вместо децата да са по-защитени, стават по-уязвими.

Шеста хипотеза. Извършители на сексуални престъпления срещу деца, които имат дебели връзки и/или са злоупотребявали с деца, за които на обществото не му пука особено, правят всичко по силите си да не бъдат осъдени. Съответно регистърът не се отнася за тях.

Пардон, последното не е хипотеза, а факт. Сещате ли се за протестантския пастор, за когото има данни, че е насилвал поне 14 деца от ромския квартал „Надежда“ в Сливен? Той е подсъдим от почти три години, но досега близо 30 съдии са подали отвод по делото. И няма кой да го осъди. А учителката от Каблешково – повече от година след като случаят стана публичен, няма информация за движението по разследването срещу нея. Въпреки че казусът беше прехвърлен на варненската прокуратура, след като бургаската с нищо не показа, че защитава интересите на детето. Много случаи на сексуална злоупотреба с деца пък потъват, без изобщо да станат публично известни.

Педофилията, срещу която се протестира, и педофилията, за която се мълчи

Гражданският гняв, изразяващ се в протести срещу насилието над деца и срещу неработещата държава, е абсолютно оправдан. Но е важно, когато си отваряме очите за едно, да не ги затваряме за друго. От Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Ако не публичен регистър, то какво?

С инициирането на публичен „регистър на педофилите“ „Възраждане“ не открива топлата вода. Подобни практики съществуват например и в САЩ. В някои страни от Западна Европа подходът е по-скоро противоположен – дори за престъплението да се съобщава, не се споменава името както на жертвата (или жертвите), така и на извършителя. А ако името на престъпника е било известно, има процедура то да бъде „забравено“ в интернет. На тази тема е посветен анализ (на английски език) в YouTube канала Type Ashton.

Основанията за премълчаването на самоличността на извършителя са поне две. Първо, след като е изтърпял наказанието си, се очаква той да има възможност да се реинтегрира в обществото. Всеки, който не е осъден на доживотен затвор, би следвало да има този шанс.

Второ, когато извършителят не е известен, това намалява риска да се появят негови подражатели. Има немалко случаи на хора, които стават престъпници, защото са се вдъхновили от други престъпници, добили популярност в публичното пространство.

Що се отнася до „възпиращата“ функция на публичния регистър, има предостатъчно данни, че тежестта на едно наказание няма особена превантивна функция. Щом дори перспективата за смъртна присъда не спира някои хора да извършват определени престъпления, рискът от публично опозоряване едва ли би имал по-сериозен ефект за тях. Да не забравяме, че Щатите може да си имат публични регистри, но си имат и досиетата „Епстийн“.

В България обаче акцентът пада върху тежестта на наказанията, а не върху превенцията. Ако някой има сексуална склонност към деца, той или тя може да не е в състояние да я преодолее, но е възможно да се научи да я контролира, ако получи съответната подкрепа. И в резултат на това да не злоупотребява с деца. Както един алкохолик не престава да бъде такъв, но може да спре да пие.

В немската документална поредица Die Frage например се представя историята (на немски език, но са налични и български субтитри) на интимна двойка мъж и жена. Те са част от група за взаимопомощ на педофили, обединени от каузата, че не искат да стават извършители, и получават психологическа подкрепа.

Друга форма на превенция, която в България не се радва на одобрение, е сексуалното образование. Колкото по-рано едно дете знае кое отношение към тялото му е в реда на нещата, кое не и как да реагира, ако допустимите граници бъдат прекрачени, толкова по-способно ще е то да разпознава сексуалната злоупотреба. И съответно да се предпазва от нея.

Работата с родителите е също много важна с оглед на превенцията. Защото някои от тях отказват да повярват, че детето им е било сексуално насилвано, особено ако извършителят е познат на семейството и то има доверие в него. Да не говорим, че има родители, които знаят, но си затварят очите. Особено ако извършителят е другият родител (кръвен или доведен) или техен интимен партньор.

Как да погазваме Конституцията и законите добродетелно

Двойните стандарти, с които благовидно и почти богоугодно се загъваме в пашкула си, няма да доведат до раждането на красива пеперуда. Те са необходимото обществено обездвижване, за да можем групово да се затътрим към все по-неизбежната авторитарност. За религията в училище – от Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

За какво говорим, когато говорим за педофилия?

Когато една тема е табу, представите за нея са мъгляви и безформени. Така е с педофилията. За да можем ефективно да се предпазим от нещо обаче, на първо място трябва да знаем какво е то. Ала какво разбираме под педофилия?

Първо, дали е склонност, или постъпка? Според Световната здравна организация (СЗО) е влечение. В едно демократично общество човек не може да бъде осъден единствено защото има някаква склонност – престъпление е само ако направиш нещо (или не направиш, а е трябвало).

Второ, на каква възраст трябва да е едно дете, за да става дума за педофилия? Според СЗО педофилията е влечение към деца в предпубертетна или ранна пубертетна възраст. В българския Наказателен кодекс думата „педофилия“ не се споменава, но са забранени сексуалните контакти с деца под 14-годишна възраст. Над 14 са разрешени, освен при определени случаи, например когато тийнейджърите са в зависима позиция спрямо извършителя. Регистърът на случаите на педофилия обаче включва извършителите на сексуални престъпления срещу лица до 18 години. В широк смисъл думата се използва за сексуални контакти с лица, ненавършили възрастта за съгласие, независимо каква е тя.

Трето, трябва ли да има някаква възрастова разлика между извършителя и детето, за да можем да говорим за педофилия? Според здравия разум – да, според българското законодателство – не. Ако 18-годишно момче е правило секс с 13-годишно момиче, защото момичето го е излъгало, че е на 16, момчето може да бъде осъдено. И да влезе в регистъра на педофилите.

50-годишен човек обаче, който е във връзка с 14-годишно дете по взаимно съгласие, няма да влезе в регистъра. В Германия например възрастта за съгласие е също 14 години, но човек, имащ сексуални отношения с тийнейджър между 14 и 16 години, трябва да е най-много на 21. В България, вместо да се помисли за въвеждане на подобна възрастова разлика, директно се върви към увеличаване на възрастта за съгласие. За да се създадат „служебно“ още повече престъпници и да има с какво да се пълни регистърът.

Но може би целта е да нямаме общо споделено разбиране за педофилията, а да я възприемаме като аморфно плашило.

Така тя ще продължи успешно да се използва като средство за натиск, за опозоряване на политически противници и на НПО-тата. Дори въпросните партии, политици и неправителственият сектор като цяло да нямат нищо общо с педофилията и със сексуалните престъпления срещу малолетни и непълнолетни.

А който си позволи да изрази критично становище, трябва да е готов да поеме риска да му лепнат етикета „защитник на педофилията“. И все пак някой трябва да го прави, защото иначе съвсем ще затънем в блатото на популизма – със съдействието на партиите, които уж са демократични, но ги е грижа за оцеляването си повече, отколкото за демократичните ценности.

И няма кой да повдигне въпроса: в европейско общество ли искаме да живеем, което цени хуманизма, или в общество на позорни стълбове и линчове?

В крайна сметка „Възраждане“, които също се борят за политическото си оцеляване на фона на новия политически проект на Румен Радев, победиха без бой. За трети път, след като през 2023 г. предложиха „регистъра на педофилите“ и той беше приет, а година по-късно инициираха промените в Закона за предучилищното и училищното образование, с които беше забранено говоренето по теми, свързани с ЛГБТИ. А ПП–ДБ, колкото и да се снишават, са в губеща позиция.

Британците казват, че любопитството убива котката. Може да добавим, че популизмът убива политиката. 

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/teodor-karakolev-chovek-mozhe-da-vliyae-silno-makar-i-vurhu-maluk-krug-hora/

Да проектираш сграда, която да остане в живота на няколко поколения, да оформяш физиономичността на града е културен жест, към който архитектите от всички времена са се отнасяли с респект. След тях обаче идват грижата и разбирането на културните историци, които интерпретират контекста.

Теодор Караколев е сред най-разпознаваемите изследователи на българската архитектура между двете световни войни и съосновател на Фондация „Български архитектурен модернизъм“. Фондацията изследва образци на архитектурата и изкуството в периода между 20-те и 40-те години на миналия век, организира изложби и лекции, поддържа една от най-големите онлайн общности, интересуващи се от архитектурно наследство.

Журналист и лектор в множество инициативи, включително и архитектурни обиколки, с деликатното си академично присъствие Тео Караколев предлага мултидисциплинарен подход. Не просто да архивира, а да напомня, че сме част от процес, от непрекъсната трансформация на търсенията и контекста – това е мисията на „Български архитектурен модернизъм“.

В началото много мислех върху това колко голяма част от архитектурната история акцентираше върху сградите. Хората ги нямаше – какви са били, какво са правили, каква е връзката между човека и сградата. А интериорите също са част от ежедневието ни. На връщане към къщи може да избереш четири-пет маршрута. Но влезеш ли, имаш само едно стълбище, понякога го ползваш през целия си живот. Ако си израснал в някоя сграда, ще ти е трудно да я видиш с нови очи. Тя е тривиална част от теб, несъзнавано усещане, което те формира. Затова за мен е важно да покажем на хората, че това, което обитават, е всъщност красиво, достойно.

Никой не си прави илюзията, че градовете ни не са опърпани, недобре поддържани, „но не са безвъзвратно грозни“, настоява Тео Караколев.

Важно е да знаем, че средата ни има стойност. Това, което се нуждае от ремонт, може да бъде поправено. Градската ни среда има стойност. Това особено силно важи за по-малките населени места, където хората са се затворили.

А всичко започва именно от ентусиасткото отстояване на вярата, че информацията трябва да бъде достъпна. И от една страница в социалните мрежи. Дипломната работа на Васил Макаринов в Нов български университет е свързана точно с архитектурата на модернизма и след защитата той решава да публикува събраните материали. Годината е 2013-та и страницата предизвиква неподправен интерес. Тео Караколев му изпраща информация за сгради от Сливен – така се запознават и бързо откриват, че искат да работят заедно. Извън дигиталното пространство и двамата продължават изследователската си дейност и надграждат с лекции, изложби и събития на живо за изкушени от темата непрофесионалисти.

Освен изследователско ровене из архиви и общински документи, работата на Васил Макаринов (за съжаление, напуснал ни твърде рано) и Теодор Караколев е да проследяват историята на множество малки сгради, да идентифицират архитекти, да анализират стилови особености. Те систематично документират и описват десетки малки обществени сгради, училища, читалища и къщи на заможни семейства в градове като Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Ямбол, Казанлък.

Това, което „Български архитектурен модернизъм“ като платформа успява да постигне, е повишаване на обществената чувствителност към опазването на ценни сгради.

Тео Караколев е завършил изкуствознание в НБУ, докторант е в направление „Изобразителни изкуства“ към АМТИИ, но още като тийнейджър е заинтригуван от фотографията, снима кадри, които са на ръба на абстракцията, имат ритъм и семпла конструкция, ясни форми, основно черно-бяло или монохромно. Впоследствие открива, че същите неща търси и в архитектурата. Едва ли е случаен интересът му към ар деко и функционализма, както и последователното проучване на сгради образци.

Историята на изкуството и историята на архитектурата са свързани, разделението, което съществува в България, го няма на други места. Това, което ние се опитваме да правим, е изкуствоведски поглед към архитектурата.

Разделянето на стилове и периоди улеснява научния разказ за историята, но унищожава човека, твореца. Всеки е конкретна индивидуалност със своя собствена душевност. Твори в конкретен период – барок, ренесанс, модернизъм – и ако бъде поставен в съответния период, ще създаде различни неща в духа на своето време. Но винаги ще бъде себе си.

Така че аз харесвам определен тип творци, а не течения. Предпочитам такива, които не са толкова разказвателни и директни в посланието си.

Тео Караколев с основание акцентира върху факта, че няма направления, които да се ограничават само до конкретни послания, но има творци, които настояват върху разделението на добро и лошо, на приемливо и неприемливо, на допустимо и недопустимо.

Предпочитам тези, които ми оставят място за мислене, задават въпроси и провокират. Наскоро отново разглеждах постоянната експозиция на Националната галерия. И ето например Иван Милев – той е представен там със свои обичайни сюжети: жени със забрадки, задушници, погребения. Аз не съм сигурен какво трябва да мислим за тях. Дали те са тъжни, какво става, продължава ли животът, трябва ли да го надмогнем? Няма директна трагедия. А те обзема усещането, че и друг преживява същото, през което и ти минаваш. Изкуството е това, за което можеш да се хванеш.

При Златю Бояджиев например любим ми е периодът непосредствено преди инсулта му. Там той е най-прецизен, най-конкретен в рисунъка си. Има няколко сюжета с овчари, хора на нивата – по същия начин животът изглежда труден, но има надежда. В трудността има смисъл.

Търсенията на Теодор Караколев са категорично отвъд лесните отговори. В дълбочината и непознаваемостта на изкуството. Там, където има живот, а не опит да се документира действителността или да се изведе лесно послание.

В годините, в които се е налагало да чете задължителна литература в училище, Тео Караколев си е спестявал колкото може от програмата, за да освободи пространство за собствените си интереси. Днес не го нарича бунтарство, но се съгласява да го определим като независимост. Това е времето, в което открива Гогол и Достоевски.

Конкретно в рецепцията на архитектурата днес той наблюдава консервативна реакция, която призовава за връщане към академичното. В последните години в различни среди става популярна критиката на модернизма и противопоставянето ѝ на европейската архитектура от времето до XIX век. Подобен прочит е повърхностен, създава фалшива представа и не отчита колко прогресивни са били конкретни артисти за времето си. Парадоксално е например приемането за академичен пример на „сецесиона – течение, което свързваме с неговата пищност, с неизговорените желания, но и с критиката му към академизма“.

И преди, и сега архитектурата бива използвана за политически битки.

Дали обаче изкуството преднамерено не улавя бъдното? Според Тео Караколев ние сами конструираме подобни очаквания. Историята на изкуствата е пълноводно течение и ние избираме върху кое да акцентираме, какво да разкажем. Невинаги знаем кой е бил по-влиятелен в собственото си време. Не можем да сме сигурни, че конкретен артист провижда идващо събитие, защото около него има още стотина, които улавят други неща.

Ето например филмът от 1920 г. „Кабинетът на доктор Калигари“, който е интерпретиран като предсказване за идването на Хитлер заради сляпото доверие, хипнозите, сомнамбулизма. Но не е ли твърде лесно да се намери тази връзка, когато събитието вече се е случило? Всяко произведение от този период показва несигурността, алтернативните търсения, несъзнаваното.

По-глобално погледнато, не вярвам, че историята има предначертан предварително път. Върху общия поток силно влияят отделни хора или групи от хора.

Именно такава група успява да генерира около себе си „Българският архитектурен модернизъм“. Самият Тео споделя, че има нужда от това да вярва в гражданската енергия, структурирана в отделни миниобщества.

Чисто исторически има периоди на концентрация на история. В България в годините малко преди влизането в Европейския съюз досега сякаш имаше някакъв що-годе консенсус какво правим и накъде се движим. Сега сме в друг момент. Но отвъд злободневното аз мисля, че конкретният човек може да влияе силно, макар и върху малък кръг хора. И това е гражданското общество – съществуването на голям брой хора, които са активни. Ако обществото е здраво, то ще намери реакция срещу тоталитарните държави. Може би затова Германия успява да се възроди след Хитлер. Въпреки травмата.

Основното за мен е много хора да вярват, че могат да променят нещата. Това е силата на гражданското общество.

Теодор Караколев открива собствения си път. И днес, докато се разхожда в Стария град на Пловдив или по тепетата, в кварталите и край реката, обича понякога да е сам.

Понякога предпочита разходките из непознати градове пред контролираната музейна среда. Но истински си почива в планината. Въпреки заниманията си със скално катерене се определя скромно като планинар.

Градовете ми дават цивилизационно преживяване, а планината е мястото, на което да преработя това. Там нищо не те разсейва, там всичко е природно, перфектно, няма какво да му мислиш. Планинарството е по-пасивно, ти присъстваш. Впечатли ме Грузия. Там е страхотно зелено на същата надморска височина, на която в България вече няма толкова растителност, защото липсва вода. В същото време си обграден от четири-петхилядници. Хората са успели да запазят живота си на село – те са запознати със света, все пак живеят на място, през което ежедневно минават по десетина туристи. Но са съхранили усещането си за нормалност.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.