Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kolko-vazhna-e-glavnata-bukva/

Главната буква откроява думата от останалите в текста. Но не само. Тя може да открои например значението на държавата в политически контекст, както видяхме съвсем скоро. С главните букви обаче трябва да внимаваме, защото те могат да изведат наяве не само прекомерни амбиции, но и нещо далеч по-тривиално – неумението на обикновените граждани да ги поставят на правилните места.

На английски ли пишем, или на български?

В основите на българския правопис е залегнало правилото, че съществителните собствени имена се означават с главна буква, а нарицателните – с малка. Още от първи клас започваме да правим това разграничение, макар че учителите, естествено, го обясняват по-елементарно.

С течение на времето и напредването в класовете разбираме, че има много и най-разнообразни собствени имена, а се включва и изучаването на чужди езици – в тях правилата са различни и нерядко с главна буква се пишат думи, които в българския трябва да пишем с малка (английски: August – август; немски: Wald – гора).

Как да се справим с това многообразие от правила? Като си даваме сметка за различните принципи и логика на правописа в отделните езици и като внимаваме най-вече в случаите, които предразполагат към грешки. Започваме с

названията на месеците, които в английския език са богове или императори, но в българския са простосмъртни.

Може би не сте се замисляли досега, но де факто е така: зад January стои двуликият Янус, зад March – войнственият Марс, зад June – Юнона, зад August – император Октавиан Август и т.н. Половината от названията на месеците – February, April, September, October, November, December – не представляват имена на богове, нито на императори и само February произхожда от собствено име. Необходимостта от системност обаче и тук си казва думата: няма как месеците да се пишат по различен начин, затова и „незаслужилите“ се окичват с главна буква.

В българския език връзката между януари и Янус, март и Марс съвсем се е загубила. Поради тази причина названията на месеците имат статус на съществителни нарицателни имена, които се пишат с малка буква.

Отново богове, но и небесни тела стоят зад английските названия на дните от седмицата

и отново има основания тези думи да са собствени имена. Sunday и Monday са дните на Слънцето и Луната, а повечето богове, прозиращи под другите названия, са от скандинавската митология – Тир, Один, Тор, Фриг, Сатурн.

За разлика от месеците, нашите думи за дните от седмицата са славянски по произход и в тяхното значение няма нищо божествено, нито пък небесно: вторник, четвъртък и петък са наречени така заради мястото им в поредицата, сряда е в средата на седмицата, в неделята не правим нищо, а понеделникът е просто денят след неделята¹. Само събота е с чужд произход².

След тази кратка етимологична разходка се връщаме рязко към нашето съвремие, в което битието ни зависи не от волята на боговете, а от работата или бездействието на институциите. Няма как, налага се да пишем техните имена, и то правилно, без да ги величаем излишно с главни букви. Имам предвид грешни варианти, като Европейска Комисия, Министерство на Външните Работи и Българско Национално Радио. На английски може и да е правилно (и всъщност е) European Commission, Ministry of Foreign Affairs и Bulgarian National Radio, но

българският правописен модел е различен и главната буква в тези случаи остава само една – началната: Европейска комисия, Министерство на външните работи, Българско национално радио.

Освен съществения „принос“ на английския език за посочените грешки трябва да посочим още един важен фактор. Срещала съм обяснения, че като се използват повече главни букви в названието, така се изтъква важността на означаемото. Факт е, че институциите изобщо имат голямо значение за функционирането на обществото, но това не бива да рефлектира в потъпкване на правописа. Началната главна буква е достатъчна да открои собственото име, а високото си място в обществото въпросните институции трябва сами да си извоюват.

За да не останете с погрешни впечатления от тази част на статията, ще направим три уточнения:

1. Коментираното разграничение между английския и българския правопис важи не само за названията на институциите, а изобщо за всички съставни (които се състоят от две или повече думи) собствени имена, които могат да означават най-разнообразни материални същности и нематериални понятия – географски и астрономически обекти, исторически и културни събития, празници и прочее. Ще се ограничим с три примера: Долни чифлик/Dolni Chiflik; Средиземно море/Mediterranean Sea; Ден на независимостта/Independence Day.

2. Само с начална главна буква на български се пишат също заглавия на книги, филми, театрални, оперни и балетни постановки и каквото се сетите още: „Полет над кукувиче гнездо“/One Flew Over the Cuckoo’s Nest; „Вълшебната флейта“/The Magic Flute.

Тук някъде трябва да отбележим и широко разпространената погрешна практика имената на групи и страници във Facebook да се пишат с главни букви. И докато в Интересни Факти за Всичко и Здраве Лечение Терапия Народна Медицина Аюрведа Лечебни Практики и Методи може да се намери логика – всички пълнозначни думи са с главна буква, то в други е трудно да се стигне до водещата мисъл в съзнанието на администраторите: Настройки на ума: Магнит за Пари – Как да развия съзнание за изобилие? (А как да развием съзнание за грамотност?); Купувам – Продавам Кво ли не !!! (Уви, правописни умения не могат нито да се купят, нито да се продадат.)

3. Ако съставното собствено име съдържа друго собствено име, тогава главната му буква се запазва: Горна Оряховица; Ихтиманска Средна гора; Древен Рим; Парламентарна асамблея на Съвета на Европа.

Изтъкни ме!

Сред правописните правила все пак има и такива, които регламентират употребата на главни букви по стилистични причини, тоест когато изразяваме по-особено отношение към дадена личност или по-общо понятие.

1. При учтивата форма. Мнозина от нас пишат главни букви по стилистични причини всеки ден, водейки служебна кореспонденция – а тя е немислима без учтивата форма, съответно без Вие (Вас, Ви) и Ваш. Интелигентните хора употребяват уместно учтивото Вие и обикновеното вие, но не е излишно да напомним, че те се използват в различни ситуации.

2. При названия на длъжности. Колкото и висока да е дадена длъжност, в обикновена употреба тя се пише с малка буква: Българският президент се срещна с хърватския министър-председател във Варшава. Само и единствено в официални писма, покани, заявления, жалби и прочее документи названията на длъжностите се пишат с главна буква, и то – забележете! – в две определени позиции:

а) при адресиране: До Президента на…; До Кмета на…; До Изпълнителния директор на…;

б) при обръщение: Уважаеми господин/г-н Президент…; Уважаема госпожо/г-жо Кмет…; Уважаема госпожо/г-жо Изпълнителен директор…

Ако по-долу в текста на документа се посочва някаква длъжност, тя се пише с малка буква.

3. При титулуване. Тези употреби са доста редки, особено в републиканска държава като нашата, но се случва например журналист да вземе интервю от чуждестранен посланик в България. Вероятно сте забелязали, че обръщението е Ваше Превъзходителство, и то е по протокол. Ако се говори в трето лице – съответно Негово Превъзходителство. Протоколни са също обръщенията към членовете на монархически фамилии (Ваше Величество, Ваше Височество) и към представителите на черното и бялото духовенство.

4. При важни понятия. Най-сетне правописът разхлабва примката си и великодушно ни казва, че може да напишем с главна буква думи, които според самите нас означават нещо голямо, открояващо се, позволява ни да вложим чувство и да заявим с патос:

Обичам те, Родино моя!
Освен че е голям професионалист, той е истински Човек!

Свободата тук, предупреждавам, е почти илюзорна. Няма как да изпъстрите целия си текст с Отечество, Любов, Вяра и т.н., защото би било прекалено и изтъквайки важността на много понятия или пък на едно, но двайсет пъти, в крайна сметка ги обезценявате. Освен това е приложимо само за съществителни имена, макар такова ограничение да липсва черно на бяло. Абсурдно би било според мен да напишете Родино Моя, обичам те! или Родино моя, Обичам те!

Равносметката от всичко казано дотук е, че правилата за употреба на главни букви в българския език са строги и трябва доста да внимаваме. Многократно по-голяма е вероятността да напишем погрешно главна буква вместо малка, отколкото обратното. Затова е добре да се замисляме, преди да натиснем клавиша Shift.

И още един извод, който е страничен, но съществен според мен: показателно за това колко силно е влиянието на английския език, е, че се налага да обясняваме правилата в нашия език в съпоставка с чуждите.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ergeni-i-ergenki-zad-buloto-na-ravenstvoto-v-raya/

Щом започна първият сезон на българския вариант на „Ергенът“, се запитах как можем да говорим за сексистко риалити шоу, без да ставаме сексисти. Установих, че никак не е лесна работа. Когато много жени се борят, за да спечелят един мъж, те неизбежно биват гледани под лупа, критикувани и подигравани. Което пък затвърждава сексистки стереотипи.

Следващите сезони на предаването оправдаха впечатлението ми, че самият формат е сексистки. Дори в третия сезон, след като ергенът реши да не избере никоя от участничките, а да се раздели с финалистките с общо видеообръщение, виновницата за това излезе… майка му. В четвъртия сезон ергените вече бяха трима, но това не промени принципната асиметрия.

Вариантът на риалитито „Ергенът: Любов в рая“, който тече по bTV от началото на септември 2025 г. обаче, е принципно различен, защото в него участват приблизително равен брой жени и мъже. Означава ли това, че тази версия на шоуто не възпроизвежда сексизъм?

Три пояснения. Или усложнения

Ако държим да се изразяваме максимално точно и ясно, „Ергенът: Любов в рая“ поставя пред нас някои сериозни предизвикателства. Те се отнасят както до начина, по който говорим за участниците, така и до самия регламент на предаването.

Как да наричаме участничките?

В българския език, за разлика от английския (в който съществуват думите bachelor и bachelorette), липсва еквивалент на ерген в женски род. Тук сексизмът идва от езика, не от шоуто – телевизионният формат може да има много грехове, но не е виновен, че българският не притежава дума за неомъжена жена, която да не звучи подигравателно:

• Мома е остаряло понятие, освен това навява асоциации за девственост, доста неподходящи в контекста на шоуто.
• Девойка пък, освен с девствеността, се свързва и с крехка възраст.
• Госпожица също не става, защото е формално обръщение. Друг въпрос е, че и като такова на практика вече почти не се използва, защото е сексистко да изискваш информация за семейния статус на една жена, за да знаеш как да се обърнеш към нея.
• Дебютантка, по аналогия с участничките в баловете, които и до днес са популярни в консервативните американски общности, също не става. В България нямаме този контекст. Пък и участничките не дебютират на любовното поле; доста от тях не дебютират и в „Ергенът“, защото са участвали в предишни сезони.

Затова, макар ерген да няма съответствие от женски род, си позволих да въведа нова дума – ергенка. Тя също може да звучи смешно, но по подобен начин за несвикналия ум звучат и названията от женски род на някои професии.

Със или без имена?

В шоуто участват конкретни хора, но техните личности не се свеждат до телевизионните им образи. За Марго Роби и Райън Гослинг знаем, че не са Барби и Кен. Но е твърде лесно да решим, че изкуствената среда на едно риалити ни показва участниците такива, каквито са.

Ето защо в тази статия няма да използвам конкретни имена, макар да не е трудно да се разбере за кои участници става дума.

Кой знае регламента?

В едно състезание, независимо дали е спорт, или шоу, обикновено регламентът е ясен. Във волейбола побеждава отборът, който първи спечели три гейма. В „Ергенът“ печели участничката, която ергенът избере.

Във варианта „Любов в рая“ обаче правилата не са ясни на зрителите, а изглежда, и на участниците. По принцип преди всяка елиминация мъжете са с един повече от жените или обратното. Представителите на пола, които са по-малко, дават рози на другия пол и така все някой остава без роза. За да се поддържа половият дисбаланс, след всяка елиминация влизат нови участници.

На последната елиминация, състояла се преди публикуването на тази статия, обаче имаше 11 жени, 12 мъже и само 8 рози. А условието беше жените, които не дадат роза, да напуснат шоуто. Вместо накрая да останат по 8 мъже и жени, една от ергенките реши да не дава розата си на никого и въпреки това не напусна играта – защото е пипнала цветето. Друга пък връчи розата си на жена – не от любов, а понеже също като предишната не намира подходящ ерген, пък не иска да си ходи. Накрая останаха 10 ергенки и 7 ергена.

Освен че правилата могат да се променят в движение и понякога да се тълкуват произволно, не е ясно нито на какъв принцип ще спечелят победителите, нито колко ще са те, нито каква ще е наградата им.

Ергенки и ергени с минало и бъдеще

„Харесвам мъже с бъдеще и жени с минало“, казва лорд Хенри, герой от „Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд. И сред ергенките, и сред ергените „в рая“ се намират хора с минало. Някои от жените в шоуто са участвали в предишни сезони на „Ергенът“, както споменах, и отново се впускат в търсене на любовта по телевизията. Има и такива, които се познават от „цивилния“ живот. Участват още бивша моделка на Playboy, която е студентка в магистърска степен по психология, попфолк певица, модел, който, по собствените му думи, се е снимал в порнографски филми, управител на заложна къща. А една от участничките преди 10 години е пребила победителка в конкурс за красота.

Какво ще е бъдещето им – никой не знае, но с немалка степен на вероятност може да се предположи, че ако различни варианти на „Ергенът“ продължат да се снимат в България, ще ги виждаме в някои от тях.

Политическо минало… със или без бъдеще

Още в началото на „Ергенът: Любов в рая“ някои медии отбелязаха, че двама от участниците имат връзка с политиката. Конкретно – с ДПС и МЕЧ.

Биографичната траектория на една от ергенките от последните години прилича на сандвич. Между участието си в първия сезон на шоуто и завръщането си „в рая“ тя се кандидатира за депутат на ДПС – Ново начало в столичния 23-ти МИР на последните парламентарни избори. Няма данни да е прекратила ангажимента си към партията на Делян Пеевски.

Не изглежда да има политическо бъдеще в МЕЧ обаче ергенът, който се е кандидатирал за депутат от партията в Пловдив. Председателят на МЕЧ беше категоричен в подкаста на Генка Шикерова и Миролюба Бенатова „Дневен ред“, а отношението му – недвусмислено:

Той не е наш. […] Бил е юни месец миналата година и тогава е освободен. […] Това ще му е най-голямото събитие в целия живот на него – че се е снимал до мен.

С политическо минало може да се окаже и друг от ергените, който се представя като лекар специализант, но не се откриват данни, подкрепящи твърдението му. Името му не присъства в сайта на Българския лекарски съюз. То обаче се намира на няколко места, все свързани с неговия град – Плевен. През 2012 г. човек с такова име е кандидатствал в Медицинския университет в града. Лице със същото име и фамилия има регистрирана фирма за ремонт на автомобили, заличена през юни 2025 г. По-интересното обаче е, че човек пак с такова име през 2016 г. е бил член на районна избирателна комисия от ГЕРБ.

Равенство и неравенство на половете „в рая“

(Приблизително) равният брой на жените и мъжете в шоуто е свързан и с разлики в критериите за подбор на участниците. Докато в предишните сезони са подбирани ергени, които имат потенциал да се харесат на възможно повече жени или поне да бъдат приемливи за широката аудитория, за мъжете „в рая“ летвата е свалена и сред тях се срещат разнообразни типажи.

Равенство в присмеха и хейта

Един предлага на участничка да заживеят на социални помощи в Германия, като същевременно правят деца и домашно порно. Друг постъпва като домашен насилник по учебник: смята, че никой мъж няма право да общува с жената до него и той може да говори от нейно име, държи монолози как жената трябва да се посвети на домакинството, за да няма паник атаки, и понякога изглежда, че само камерата го възпира да налети на бой. Трети трудно връзва сложно съставно изречение и не знае какво е сонет. (Объркването на думата сонет със сюжет и сюнет в шоуто впрочем беше отразено и в сайта „Как се пише?“.) Четвърти ръси расистки обиди зад гърба на ергенка, а след това приема роза от нея. И т.н.

Същевременно и някои от ергенките, както и в предишните сезони на предаването, изглежда, като да са подбирани с идеята да провокират присмех и/или негативно отношение. Една се държи като сексуален обект и все не уцелва мярата в общуването с останалите „в рая“. Друга е въплъщение на нарцисизма и немалка част от шоуто е запълнена с нейните монолози как е повече от останалите и колко държи на общата култура (макар именно тя да нарече сонета сюнет, при това повече от веднъж). Трета непрестанно се люшка между хумора, грубиянството и агресията. Да не говорим, че ергенките без (видими) корекции по лицата и телата са единици.

Неравенство в стандартите

Същевременно немалко от участниците в шоуто демонстрират двойни стандарти спрямо поведението на жените и мъжете. Едни ергенки често обвиняват други в „леко“ поведение. Някои от участниците, включително жени, дори защитават тезата, че съществуват различни морални стандарти за мъжете и жените и че е редно една жена да има по-малък сексуален опит от един мъж. Ергенката пък, която в най-голяма степен претендира, че държи на равенството, го прави по начин, който по-скоро може да отблъсне зрителите, отколкото да ги направи феминисти.

В борбите за намиране на половинка в повечето случаи пак жените излизат виновните. Ако ерген покани ергенка на опознавателна среща, а тя приеме – защо се е съгласила, след като проявява симпатии към друг? Ако ергенка покани ерген – защо се опитва да разбие двойката, като го отмъква?

Досегашните сезони на „Ергенът“ биха били невъзможни, ако един мъж не демонстрираше колебание между няколко жени. „В рая“ обаче може да се окаже голям грях, ако една жена се колебае между двама, дори да се е запознала с тях преди по-малко от седмица. Пък ако даде роза на този, който останалите ергенки смятат, че не заслужава, настава цяла драма.

Ако ергени пък са обвинявани в нещо, то основно е, че не са достатъчно активни, ерго – не са достатъчно „мъже“. Срещат се обаче упреци и в обратната посока – че някой ерген твърде много напира за интимност, а половинката му не иска да се отдава на нежности пред камерата. От друга страна, ергенките, които отказват да демонстрират интимности, се сдобиват с етикет, че са студени.

Мускулите са на почит при ергените. Ако един ерген излъчва повече интелигентност и финес, отколкото груба мъжка сила, той бива „уличен“ в двуличие, определян като женствен и безхарактерен. А ергенката, избрала такъв човек, бива подлагана на натиск.

Сексистките стереотипи се подсилват и от сценария на риалитито. Участниците например трябваше да се състезават в игра, в която жените играят ролята на тежести, докато мъжете правят лицеви опори, тичат или мерят сили в басейна.

За шоуто – сериозно

Като стана дума за сценаристи – не трябва да забравяме, че това е шоу. В него не само участниците са подбрани според определени критерии, ами се решава кои от тях заслужават повече внимание и кои сцени си струва зрителят да види. Затова определени ергенки и ергени запълват повечето екранно време, а други почти не виждаме. И можем само да предполагаме, че си говорят нормални и недразнещи неща, които нямат потенциал да станат вайръл.

Ако искаме да заклеймим риалитито като пошло, със сигурност ще намерим основания. Вместо да морализаторстваме обаче, може да се запитаме какво ни казват подобни предавания за човешките отношения. Какви стереотипи внушават? Как ни провокират да се държим – на какво да се присмиваме и от какво да се възмущаваме?

Защото няма недостойна тема – безсмислено може да бъде само това, което казваме за нея.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/da-ubiesh-politik-mezhdu-konstitutsionnata-svoboda-i-prestuplenieto/

Политическите убийства не би следвало да се разглеждат като различни от останалите тежки престъпления, тъй като правото на живот, както казва Джон Лок, стои над всички останали естествени права. Но когато подобно престъпление бъде извършено в страна, за която се смята, че притежава най-развитата демокрация, е редно да се запитаме дали естествените права и производните от тях свободи не се използват от престъпниците, за да рушат сигурността в обществото. 

От друга страна, САЩ имат богата история на политически убийства, като сред тях се открояват атентатите срещу четирима американски президенти: Ейбрахам Линкълн, Джеймс Гарфийлд, Джон Маккинли и Джон Кенеди. Не по-малко потресаващи са посегателствата срещу живота на сенаторите Робърт Кенеди и Хюи Лонг. Впрочем тъкмо от консервативния месиански проект на Лонг Доналд Тръмп заимства идеите си. 

Като изключим ранните покушения в американската история, които обикновено се свързват с наследените от Британия „джентълменски“ привички за разчистване на сметките, и актовете на отмъщение, предприети от страна на индианските племена, всички политически убийства в САЩ си приличат по две неща. Първо, жертвите са политици, чиито идеи и политически проекти разделят американското общество така, както политическият плурализъм на демокрациите не може да го направи. Второ, извършителят на убийството умело използва свободите, които предоставя американската демокрация, за да планира и приведе в действие стратегията си. 

В този анализ ще се опитаме да отговорим на въпроса къде лежи вината за политическите убийства в САЩ и защо случилото се с Чарли Кърк не прави изключение от печалната традиция в американската история.

Между личната мотивация и дебата за Втората поправка

Когато човек е мотивиран да извърши убийство – освен ако не става въпрос за лице с психични отклонения, – той възприема отнемането на човешкия живот като свое право да упражнява власт върху живота на останалите хора. Това е основният мотив, който стои зад желанието на повечето престъпници да убиват. Затова от хората, вярващи в конспиративни теории, излизат „най-добрите“ убийци.

Вярата в абстрактни идеи, лишени от всякакви доказателства, може да радикализира дори и най-образования човек, превръщайки го в престъпник.

Палачите на политическия елит в САЩ обикновено са мотивирани или от крайна омраза към идеите на въпросния политик, или става въпрос за строго специфични причини, които американското правителство е предпочело да засекрети. Може би някой ден ще разберем кой стои зад убийството на Джон Кенеди, но дотогава е добре да се въздържаме от едностранни тълкувания, които биха могли да превърнат дори и най-жестоките убийци в мъченици.

Любопитното в мотивацията на извършителите на такива престъпления е, че те обикновено използват американската демокрация като трамплин да убиват – да закупиш оръжие в САЩ е изключително лесно и тази практика не се е променяла още от създаването на държавата. Втората поправка в Конституцията на САЩ защитава правото на американските граждани да притежават и свободно да носят оръжие, а конституционалистите легитимират това право с презумпцията, че благодарение на него американците са формирали своя отбранителен капацитет в годините, когато не са имали армия. Привържениците на Втората поправка ще ви кажат, че Гражданската война, независимостта от Британия и овладяването на Дивия запад са резултат от тази свобода и че без нея Америка днес нямаше да съществува.

Критиците, от друга страна, постоянно обръщат внимание на факта, че историческите реалности, в които живее американското общество, вече са други, и затова Втората поправка по-скоро вреди и радикализира определени групи от обществото, отколкото гарантира неговата сигурност. Но да отмениш Втората поправка не е лесно начинание, тъй като тя е част от Закона за правата – първите десет поправки от американската Конституция, които имат свещен характер за конституционната традиция на страната, както и американският федерализъм. Нещо повече, последните решения на Върховния съд от 2010 г. (делото McDonald v. City of Chicago) и 2022 г. (New York State Rifle & Pistol Association, Inc. v. Bruen) по-скоро защитават и разширяват обхвата на Втората поправка, отколкото го ограничават.

Краят на мандата на Джо Байдън беляза първата решителна крачка в дебата за Втората поправка, като през 2024 г. с делото United States v. Rahimi Върховният съд даде на федералното правителство правомощието да разоръжава лица, които представляват опасност за обществената сигурност, и отмени абсолютния характер на поправката.

Този на пръв поглед разумен ход на най-висшата съдебна инстанция в САЩ създаде повече проблеми, отколкото разреши, тъй като немалко щати, в които републиканците традиционно доминират в общественото мнение, бойкотираха решението, макар да бяха длъжни да се съобразят с него.

Противопоставянето беше пряк резултат от призивите на крайнолевите движения в САЩ, като Black Lives Matters (BLM), полицията да бъде лишена от бюджет и разпусната като неефективен правоприлагащ орган, а гражданите да вземат нещата в свои ръце – идеи, придобили особена популярност в американското общество след убийството на Джордж Флойд. Така Америка влезе в една спирала на насилието, в която личната мотивация да извършиш престъпление на практика беше легитимирана от правата и свободите, дадени на гражданите от законите на страната. Това е и основната причина, поради която американското общество стана жертва на сериозно разделение – то отслаби САЩ и диктатурите по света се възползваха от него.

Казусът „Чарли Кърк“ и неизбежната поляризация

Преди всичко е редно да отбележим, че убийството на Чарли Кърк е проява на тероризъм, тъй като следва точно параметрите на това определение. Подобно на повечето консервативни лобисти в САЩ, гласът на Кърк се чуваше ясно и директно. До този момент няма никаква информация да е бил разследван за престъпление или да е извършвал такова. Кърк не е и със статус на военен служител или представител на службите. Междувременно се появи слух, че висши военни обмислят кампания за набиране на нови попълнения за армията със слоган в подкрепа на опазването на завета на Чарли Кърк. Пентагонът официално отрече тази информация. 

В духа на американската правна традиция това позиционира Кърк като цивилен, който е станал жертва на предварително организирано убийство. Точно тук трябва да бъдем особено внимателни, тъй като цивилният статус на лобистите в САЩ ги поставя редом до всички останали граждани, независимо от позицията, която заемат в обществото. Консерватор, поддръжник на Втората поправка, привърженик на Доналд Тръмп – всичко това не е причина Чарли Кърк да умре. Още по-малко пък е причината определени групи в американското общество да празнуват неговата смърт, както САЩ празнуваха, след като ликвидираха терориста Осама бин Ладен.

Вторият основен момент в този казус е, че извършителят Тайлър Джеймс Робинсън може да послужи като перфектния профил за лице, извършващо политически убийства. Пътят към неговата радикализация е класически и отговаря на методологията, която ФБР използва при разглеждането на случаите си. С една малка разлика – радикализацията на заподозрения е настъпила в мирно време и на свобода, с неограничен достъп до интернет, а не в затвора. 

Нужно е да обърнем внимание на този важен детайл, тъй като от 11 септември насам поколения изследователи на тероризма ни убеждаваха, че от затворите излизат най-добрите терористи, а образованието и програмите за дерадикализация са най-сигурният начин да се сложи край на политически мотивираното насилие. Хипотезата е все още актуална и приложима за терористите, които взривяваха сгради и убиваха цивилни в името на религиозните си убеждения, но не може да ни даде обяснение за другата форма на тероризъм, която набира популярност в САЩ и много скоро ще се появи и в Европа. Част от това обяснение може би се крие в т.нар. онлайн радикализация, за каквато имаше информация и по линия на Тайлър Робинсън – атентатора на Кърк. 

Убийството на Чарли Кърк не трябва да се обгражда в конспиративен ореол. Не съществуват никакви доказателства, че Кърк е сътрудничил на американските или на чужди разузнавателна служби. Тази фалшива новина обиколи някои ирански медии, които публикуваха подвеждаща информация от недостоверен източник, че израелските разузнавателни служби носят отговорност за случилото се. По същото време, когато Иран разпространява „информацията“ кой е организирал убийството на Кърк, редица руски и китайски интернет тролове публикуват още конспиративни твърдения, че оръжието, с което е извършено престъплението, е използвано от Мосад. Всичко това на фона на информацията от ФБР, че произходът на пушката, с която беше застрелян Чарли Кърк, е толкова стар, че не може да бъде проследена в архивите. Е, всеки оръжеен търговец в САЩ ще ви каже, че стари оръжия може да купите единствено и само от т.нар. американски оръжейни брокери, които не пазят архиви, тъй като по-голямата част от оръжията са внесени незаконно в страната. 

Кой е убиецът и коя е жертвата?

Казаното дотук означава три неща. Първо, че убийството на Чарли Кърк е придружено с огромна вълна от дезинформация. Нейната таргет група са американските консерватори и особено християнските деноминации, които са известни с традиционната си и последователна подкрепа за Израел. Тези слухове продължават да се разпространяват, разбира се, с много по-малък интензитет. Но ако общественото мнение продължи да попива подобни тези, е възможно Америка да осъмне с антисемитски лозунги в близко бъдеще. Всичко зависи от медиите в САЩ и от начина, по който те ще се преборят с наративите, идващи от Иран, Русия и Китай. Фактът, че стратегическите съперници на САЩ насочиха своята реторика срещу Израел, означава, че целят разтрогване на единството между Вашингтон и Тел Авив – цел, която вече беше постигната в Европа. Още по-лошото е, че атентаторите от крайнодесния спектър постигат същия ефект с лозунгите си в подкрепа на Израел и на традиционните ценности в САЩ. Това също генерира расова и етническа омраза, която поляризира още повече и без това разделеното американско общество.

Второ, Чарли Кърк няма да е последният политик, срещу когото ще бъде направен опит за убийство, а подобни актове на насилие ще се използват от съперниците на САЩ по света, за да дестабилизират политическия живот в страната. И тук е важно да отбележим още нещо: еднакво уязвими са както консервативните, така и либералните политици. Всички помним вероломното нападение от това лято срещу Мелиса Хортман – бившата председателка на Камарата на представителите в щата Минесота, при което тя и съпругът ѝ бяха убити. По-рано през деня същият извършител, преоблечен като полицай, отива до дома на сенатора демократ Джон Хофман, прострелва го 9 пъти, съпругата му Ивет – 8 пъти и прави опит да стреля и по дъщеря им. Семейство Хофман оцелява като по чудо. Извършителят на покушенията над двете семейства е частният охранител Ванс Болтър, който е американски гражданин с ултраконсервативни убеждения. 

Такива актове на политическо насилие по нищо не се различават от случилото се с Чарли Кърк и дори е изненадващо, че за тях се вдигна много по-малко шум.

Политическите убийства доказват, че общественото мнение в САЩ е толкова разделено, че самото общество започва да се разпада на различни субкултури, някои от които се опитват да прилагат самоосъзнати форми на политическа власт със силата на оръжието, или казано по-просто – да раздават улично правосъдие. А това сериозно подронва устоите на американската демокрация.

Класическият либерализъм на Джон Лок ни учи, че Бог е дал на хората естествени права, които никой не може да им отнеме. Но по време на втория мандат на Обама демократите не успяха да овладеят разрушителните инстинкти, които дремеха в по-младото поколение избиратели, и така се появи нова вълна на ляво мислене, систематично подкрепяна и финансирана от Китай.

Отговорът дойде от крайнодесните политически фракции, чиито конспиративни идеи черпеха вдъхновение и парична подкрепа от идеолозите на руското неоевразийство в лицето на Александър Дугин и неговите последователи. Така Москва и Пекин получиха достъп до политическия и обществен дебат в Америка, както и до възможността да го манипулират. В тези условия много западни политици решиха удобно да си затворят очите, заблуждавайки се, че държат нещата под контрол и че новите им лобисти няма да се изплъзнат от ръцете им. 

Логичният извод е, че зад убийството на поредната американска политическа фигура стоят фактори и движещи сили, които далеч надхвърлят мотивацията на един гражданин да вземе оръжието и да убие човек. Разделението в американското общество е част от жизнения цикъл на историята, в който тоталитарните режими и автокрациите се опитват да унищожат демокрациите и свободомислещите хора, като манипулират техните идеи и ги превръщат в патологии. А разликата между свободата на идеите и патологиите е много проста: конфликтите, които произтичат от различията ни, са норма; насилието, което произтича от манипулираните различия, е патология. 

Американската демокрация обаче не може да бъде унищожена с помощта на ядрена бомба, флот или оръжия. Просто защото на този етап САЩ все още са най-силната страна в света. Ликвидирането на свободата в нея минава през разделението на хората, подронването на доверието в американската демокрация и унищожаването на системата от съюзи, които Вашингтон изгражда след края на Втората световна война. Ако този план успее, демокрацията рухне и хората започнат да раздават правосъдие по улиците, едва ли някой ще помни как и защо Чарли Кърк е загубил живота си. И нека не се успокояваме, че тези процеси ще подминат България. Страната ни е толкова интегрирана в глобализацията, че събитията ще ни застигнат много скоро, но ще бъдат строго пречупени през призмата на националната ни специфика. Остава въпросът дали сме толкова разделени и объркани, че да допуснем някой да раздава улично правосъдие. Можем само да се надяваме, че не.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/da-pokazha-choveshkata-krehkost/

С Алиса Коваленко разговаря Стефан Иванов

Алиса Коваленко е украинска документална режисьорка, родена през 1987 г. в Запорожие. Учила е кинодокументалистика в Киевския университет, а по-късно и във Варшава. В нейните филми често се разглеждат последиците от руската агресия от анексията на Крим през 2014-та до войната, започнала осем години по-късно. Сред по-известните ѝ творби са Alisa in Warland (2015), Home Games (2018) и We Will Not Fade Away (2023) – филми, които съчетават личната перспектива и документалното изследване на войната и травмите от нея. През 2022 г. тя се присъединява към Украинската доброволческа армия, а след това довършва We Will Not Fade Away и започва работа върху „Скъпи мой Теo“ – видеодневник, посветен на нейния син. Алиса е и активистка чрез филмите си, но и чрез личната си история и ангажимент, особено по темата за сексуалното насилие по време на война.

Най-новият ѝ филм „Скъпи мой Теo“ (My Dear Théo), интимна творба под формата на писма от фронта до нейния син, показва войната през личната призма. Прожекцията ще се състои в рамките на фестивала Sofia DocuMENTAL ’25 на 2 октомври, 19:00 ч., в Дома на киното и ще бъде последвана от среща с екипа.

„Скъпи мой Теo“ е структуриран като писма до сина Ви. Как писането и снимането в тази форма Ви помогнаха да преработите реалността на войната?

Този филм не беше замислен като филм от самото начало. От първите дни на фронта не се чувствах като режисьор, киното сякаш беше загубило всякакво значение. Камерата ми прекарваше времето в раницата ми, в окопи и траншеи. Снимах спонтанно малки фрагменти от живота. По-скоро имах чувството, че създавам видеоалбум за спомен.

С писмата беше различно – те ми помогнаха да осмисля реалността на войната. Те бяха за моя вътрешен свят, чувства, мисли, емоции, нещо екзистенциално, което камерата не може да улови. И вероятно имаше нещо терапевтично в това. Когато изразиш реалността около теб с думи, това ти помага да я разбереш по-добре. Но най-дълбокото осъзнаване дойде на етапа на монтажа.

Като майка и войник Вие изпълнявате две различни роли – как те съжителстват във Вас и как са повлияли на тона на филма?

Съжителството на двете роли – на майка и на войник – ми носи както огромна болка, така и невероятна сила. По време на силен обстрел, когато мислех за смъртта, осъзнах, че ако умра, умирам два пъти. Умирам и за сина си. И това, което мога да дам на детето си, цялата любов, също умира. Това е ужасно осъзнаване, но ми даде сила, защото исках да оцелея, за да може любовта да продължи.

Войната те прави по-твърд, изсмуква част от нежността ти. Майчинството беше балансиращ фактор за мен. Всички писма и филмът бяха опит да съчетая идентичностите на войник и майка. Истинската идея дойде от размислите ми за преходността на паметта – как можем да я съхраним за нашите деца, особено след като загинаха мои близки братя по оръжие, които също бяха родители.

Филмът Ви улавя тишината между атаките и нежността между войниците. Защо беше важно за Вас да подчертаете тези по-тихи моменти, а не само насилието?

Всъщност животът на фронта е по-скоро чакане, отколкото действие, и често може да бъде адски скучен. Има известно изкривяване на реалността в социалните медии и в новините, където постоянно виждаме изображения на събития и битки. Разбира се, никой няма да гледа новини за група войници, които чакат нещо в окоп в гората. И въпреки че може да умреш, докато чакаш, това не изглежда привлекателно или драматично нито за киното, нито за медийния свят. Важно е да се разбере, че действието не може да продължи интензивно толкова дълго време. Все пак го правиш на скокове, граничещи с очакване. Напредваш, после чакаш. Винаги чакаш. И тишината също е от съществено значение в средата на всичко това, тя е специална категория – всеки войник знае, че тишината може да бъде по-заплашителна от експлозиите.

Исках да говоря за невидимата страна, за рутинната работа, да разширя представата, възприятието за реалността на фронтовата линия. За мен войната е рутина, тя е тежка, дълга, изтощителна работа, която се повтаря отново и отново и не прилича на героична битка, а и не всяка смърт е героична. Пристигаш, ядеш малко консервирано месо, гледаш листата през термовизионна камера в продължение на няколко дни, мина излита над главата ти и умираш. Но има и друго измерение на тези видения – всички тези мисли, спомени и чувства, които те пронизват – това е съвсем друга емоционална, екзистенциална вселена. Исках да се опитам да уловя и да слея тези две измерения на фронтовата линия.

Много военни филми акцентират върху героизма. Вие обаче сте избрала интимността и уязвимостта. Какво Ви насочи към тази перспектива?

Мисля, че истинският героизъм започва с вътрешна човешка чувствителност. И именно чрез нея можем да се разбираме по-добре, да изпитваме съпричастност, приятелство, любов. За мен беше важно да не говоря за някаква абстрактна категория военни или героични воини, а за моите близки, да разкрия лицата ни зад каските, да покажа, че зад тях стоят обикновени хора, които обичат, мечтаят, страхуват се, да покажа човешката крехкост.

И чрез универсалната човешка природа да покажа, че на фронта сме всички ние, цялото сечение на обществото ни, хора от всички професии – артисти, обикновени работници, инженери, ИТ специалисти, както и бащи, синове, дъщери, братя, сестри, майки.

Ние не бяхме смели войници през цялото време, повечето от нас не бяха военни преди руската агресия и не искаха да бъдат такива. Трябваше да го направим, за да защитим дома си, семейството си. И като цяло трябва да бъдем предпазливи с героизма, защото той често може да изтрие истинските черти от лицата на хората.

Кой беше най-трудният момент за снимане – не от техническа, а от емоционална гледна точка – и как решихте да го оставите в окончателния монтаж?

Началото беше най-трудното. Дори преди началото. Току-що бях започнала да гледам заснетия материал, за да имам представа какъв е, и тогава мой близък загина, а скоро след това и друг. Не можех да се справя. Гледах минута, после отивах да плача десет минути и това продължи дълго. Тези материали чакаха година, а аз се страхувах да ги докосна. Дори престанах да вярвам, че ще излезе нещо от това, мислех, че може би трябва да го оставя за след време.

Когато дойдох на първата ни сесия за монтаж във френския град Монсегюр и след първите дни, в които гледахме заедно заснетия материал, почувствах, че не мога да работя по монтажа. Това бяха лицата на моите починали скъпи приятели, които ми бяха близки, и когато мисля за тяхната смърт, ме обзема неописуема болка. Осъзнах, че ако не намеря някакъв метод, някакъв изход от тези емоции, ще полудея. Нервно си мислех, че трябва спешно да измисля някакъв трик. И най-накрая успях. Изведнъж осъзнах, че не става въпрос за болката, а за възможността да се запази този живот, този спомен. Преодолях отчаянието с чувството, че създаваме капсула на времето, в която можеш да дойдеш, когато пожелаеш, и да ни видиш всички живи.

Да пишеш на сина си по време на война е нещо дълбоко лично и в същото време универсално. Представяла ли сте си други майки, деца или бъдещи поколения като част от аудиторията си?

Когато пишех писмата, не можех да си представя никой друг освен сина си. По-късно това започна да се разкрива като нещо универсално, общ глас, мост на спомените, почит към родителите, които са дали живота си за бъдещето на децата си. Че всъщност това е нещо повече от личната ми история и че може да бъде ценно за хора с подобни преживявания, за тези, които са загубили близки, за бъдещите поколения.

Преди да завърша монтажа, показах почти окончателния вариант на един важен и специален човек, колежка и приятелка – Олга Бирзул. Нейният съпруг Виктор Ониско, който беше известен филмов монтажист в Украйна, загина на фронта в края на 2022 г. След като гледа филма, тя ми написа: „Благодаря ти. Чаках точно такъв филм.“ И това беше най-ценната обратна връзка за мен.

Размишлявах и за по-младото поколение, което идва, и се замислих какво можем да им дадем, как трябва да говорим с тях, как можем да се разберем. По време на една от прожекциите, в рамките на сесията с въпроси и отговори, един от моите бойни другари каза нещо, което беше значимо за мен: това не е филм за нашето минало – това е филм, който ни служи като пътеводител за нашето бъдеще, показвайки ни цената, която сме платили за свободата, и как трябва да се погрижим да не бъде пропиляна.

Как войната промени представата Ви за това какво може или трябва да прави киното? Вие сте войник, но и артист. Смятате ли, че изкуството може да бъде форма на съпротива?

В началото на пълномащабната война напълно загубих вярата си в киното и неговата роля в съпротивата. Срещнах тази война във влака, когато пътувах към последната сесия за заснемане на предишния ми документален филм за тийнейджъри от селата на фронтовата линия в Донбас – We Will Not Fade Away. Прекарах първите няколко дни със семейството на един от героите ми в село на няколко километра от фронтовата линия, където всички очакваха руснаците да превземат селото всеки момент. Бях объркана. Снимах някак механично, но в сърцето си бях загубила напълно всякакво чувство за смисъл в това занимание. Какво можеш да направиш с камерата си, когато ракети падат върху твоите близки, семейството ти, приятелите ти, героите в незавършения ти филм? Изглежда абсурдно.

След фронта не беше лесно да възвърна вътрешната си вяра в киното. И вероятно никога не успях да я възвърна напълно, не можах да се върна и към себе си. Но трябваше да завърша филма и всички разбирахме, че е необходимо да говорим за Украйна, че гласовете ни трябва да бъдат чути.

Рационално разбирам, че културата и киното са важни, разбира се, те са кодекс на човешките ценности и чувства, но все още ме измъчват този вътрешен конфликт и фактът, че трябва да се върна на фронта, защото там сега е основната ни линия на отбрана. Но културата също е едно от онези ценни неща, които трябва да защитаваме. Това е като концепцията за отрицателна и положителна свобода: трябва да знаеш срещу какво се бориш, но и за какво се бориш.

Развих ясно отхвърляне на концепцията за „изкуството за изкуството“. Или ме дразни, когато чуя нещо като „културата извън политиката“. Не мисля, че някога ще мога да приема такова кино. Вероятно киното, поне документалното, е станало за мен равностойно на човешкото действие и на отговорността за него – в по-голяма степен, отколкото преди.

Филмът е антивоенен, но е създаден в резултат на войната. Как съчетавате този парадокс в работата си и в живота си?

В момента живеем в пълен парадокс. И макар да е наистина изтощително да съществуваме в тези парадокси, изглежда, че именно те ни позволяват да открием някои дълбоки екзистенциални значения.

Веднъж разговаряхме с колега за погрешното схващане, че птиците не пеят, когато експлодират снаряди, но те пеят и дори пеят като луди. Когато работехме върху звука за филма, слушахме тези невероятни трели в моите оригинални видеозаписи от фронтовата линия по време на ужасни обстрели. Това е парадокс: сред смъртта и разрухата природата се стреми да продължи живота. Отиваме на работа след обстрела, шегуваме се, раждаме деца, пишем книги, правим филми по някакъв начин – като тези птици. Научаваме се да живеем и да балансираме между бездната и болката, да не губим сетивата си, да не губим чувствителността си, моментите на малко щастие, любовта, топлината вътре в нас.

Как искате синът Ви Тео да гледа този филм един ден?

Тео вече е гледал филма, дори може би пет пъти. Смятах, че е важно да го гледа преди световната премиера в Копенхаген, тъй като планирах да го заведа там с мен. Организирахме частна семейна прожекция в малко кино в Киев. Аз държах ръката му от едната страна, а баща му – от другата. Бях притеснена как ще реагира емоционално, защото филмът не беше за малкия Тео, а писмата във филма бяха за бъдещия по-голям Тео, така че не бях сигурна дали ще разбере напълно всичко екзистенциално. Но той го почувства. Реагираше на всичко, което се случваше, дори си спомняше моменти, когато му се обаждах от фронта. В един момент, докато гледаше фрагмент от нашия личен архив във филма, той ме погледна и каза: „Мамо, потъвам в носталгия.“ Един момент ме засегна особено силно. В една сцена във филма говоря за родителите, които отиват на фронта, за да не се налага децата ни да го правят. Тео се обърна към мен и каза:

Мамо, не искам да се връщаш на фронта. Аз ще отида вместо теб.

Надявам се да разбере по-ясно, че този филм е за светлината, човешката чувствителност, нежността, близостта, любовта, която остава в сърцето въпреки смъртта. И че именно любовта и светлината ни дават силата да устоим на мрака и да продължим борбата.

Когато погледнете отвъд войната, какви истории се чувствате длъжна да разкажете след нея?

В момента завършвам нов документален филм – Traces, който разкрива свидетелствата на украински жени, оцелели от сексуално насилие и изтезания, причинени от руската агресия в Украйна. Планираме да завършим постпродукцията до края на годината. От 2019 г. съм и член на SEMA Ukraine – организация на жени, преживели сексуално насилие, защото и аз бях пленена и преживях насилие през 2014 г., когато отидох да снимам събитията в Донбас – тогава всъщност започна руската агресия.

В сърцето си искам да правя филми за деца. Започнах да мисля за важността на филмовото образование за деца. Нашият свят полудява и не изглежда, че ние, възрастните, ще успеем да го оправим, но е наша отговорност да дадем някакви стълбове, нещо, за което новото поколение да се държи и да устои на цялото това цунами от дезинформация, насилие, потъпкване на ценностите и популизъм. Да им дадем инструменти, с които да се защитят. Защото след нас те ще бъдат тези, които ще предпазят света от разруха. Ние трябва да дадем максималното, на което сме способни.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/stegni-se-osobenosti-na-zhenskoto-psihichno-zdrave/

Пандемия. Война. Политическа криза. Институционална криза. Икономическа нестабилност. 

В последните години външните предизвикателства към спокойствието и устойчивостта ни нарастват и се натрупват към личните трудности и тревоги, които засягат всеки от нас в различна степен. 

Психичното здраве е дълбоко подценяван аспект на здравето ни. Можем ли да бъдем здрави, ако умът и душата ни страдат? Въпросът е риторичен и всички знаем отговора. 

Историческата стигма и съвременните предразсъдъци относно женското психично здраве водят до съзнателните ни (а и несъзнателни) убеждения, че за жените е по-присъщо „да не са добре“. Макар все по-често учените да споделят съмнението си, че всъщност става дума за стереотип, данните все още не са оборили стереотипа. Ползата от това е, че ни дава възможност да погледнем женското психично здраве по-детайлно и да търсим решения.

600 000 000 жени

В началото на септември Световната здравна организация (СЗО) публикува доклад с последни обобщени данни за състоянието на психичното здраве на хората навсякъде по света.

Повече от 1 милиард души живеят с психични разстройства. Около 600 млн. от тях са жени.

Разстройствата на настроението от типа на тревожност и депресия са широко разпространени във всички страни и общности, като засягат хора от всички възрасти и нива на доходи. 

За нетренираните ни балкански възприятия „разстройство на настроението“ звучи като състояние, което се лекува с чаша вино след работа или в краен случай с уикенд извън града без децата. В действителност, ако имаш депресия, това може да наруши нормалния ти живот колкото и ако ти ампутират крак. Тази група разстройства увеличава разходите за здраве на засегнатите хора и семейства, като същевременно причинява значителни икономически загуби в световен мащаб.

Новите данни са извлечени от два доклада – „Психичното здраве в света днес“ и „Атлас на психичното здраве 2024“. Първият показва, че макар различните психични разстройства да засягат в различна степен мъжете и жените, жените изглеждат по-силно засегнати като цяло. Тревожността и депресивните разстройства са най-често срещаните психични разстройства както сред мъжете, така и сред жените. 

В зависимост от начина, по който се проявяват, симптомите на психичните заболявания могат да се разделят на интернализирани или екстернализирани разстройства. Интернализираните се характеризират с мисли и емоции в самия човек, а екстернализацията означава предимно действия във външния свят. 

По данни на Европейския институт за равенство между половете жените в Европейския съюз имат трайно по-високи нива на интернализирани разстройства спрямо мъжете – например депресия, тревожност, фобии, суицидни мисли и опити за самоубийство и самонараняване. Мъжете, от друга страна, съобщават за два пъти по-високи нива на екстернализирани разстройства, като злоупотреба с алкохол, ADHD и поведенчески разстройства, както и разстройства, свързани с употребата на наркотици. 

Някои от тези констатации обаче в последното десетилетие са поставени под въпрос. Съвременни изследвания установяват, че разстройства, за които се е смятало, че се характеризират с екстернализирани прояви и са дълбоко присъщи на мъжете, всъщност изглеждат по много различен начин при жените и поради това са оставали неразпознати. Такива са например разстройството с дефицит на вниманието (ADHD) и разстройствата от аутистичния спектър (ASD).

Докато момчетата с ADHD обикновено проявяват по-видима хиперактивност и импулсивност, при момичетата по-чести са невниманието, разсеяността и тревожността. При аутизма пък момичетата често проявяват по-добри социални умения, развити чрез имитация и т.нар. masking – съзнателно или несъзнателно прикриване на трудностите чрез имитиране на поведение на връстници. В резултат диагнозата при тях се поставя значително по-късно или изобщо не се поставя, което повишава риска от съпътстващи състояния, като тревожност, депресия и хранителни разстройства.

В различните държави между 12 и 20% от жените някога в живота си са преживявали психично разстройство, като делът на засегнатите е по-висок в страните от Западна Европа в сравнение с Източна. 

Причините за тези разлики са комплексни. Все по-често обаче се споменава, че е възможно в някаква степен да се дължат на по-високата склонност на жените в западноевропейските държави да търсят помощ и подкрепа за психичното си здраве в сравнение с мъжете въобще и с жените в останалата част на Европа. Стигмата, културните особености и не на последно място достъпът до квалифицирана помощ вероятно влияят на оценката на дела на засегнатите.

Проучването на глобалната тежест на болестите от 2019 г. сочи, че депресивните разстройства засягат жените в ЕС 1,7 пъти по-често, отколкото мъжете, а тревожността – 2,1 пъти по-често. Най-голяма е разликата обаче при хранителните разстройства – засегнатите жени са три пъти повече. В абсолютен брой това са над 300 000 души. Според други изследвания жените съставляват близо 90% от всички засегнати от хранителни разстройства. 

Тревожна е статистиката за посттравматичното стресово разстройство (ПТСР). Изследване, публикувано през 2017 г. в European Journal of Psychotraumatology, показва, че жените изпитват ПТСР два до три пъти по-често от мъжете.

Жените, които в някакъв период от живота си до момента на изследването са имали епизод на ПТСР, са 10 до 12%, в сравнение с 5 до 6% при мъжете.

Тази разлика според проучването се дължи отчасти на факта, че жените и мъжете преживяват различни травми, и то в различни моменти от живота си. Жените например обикновено са изложени на повече междуличностни и силно въздействащи травми, като домашно или сексуално насилие, и то в по-ранна възраст от мъжете. Една на всеки три жени преживява сексуално насилие в живота си.

„Женските“ психични страдания и причините за тях

Психичното здраве има общи измерения за всички хора, но при жените се открояват и някои специфични уязвимости, които науката описва. Част от тях са пряко свързани с биологията – хормоналните цикли, бременността, раждането и менопаузата. Други са резултат от социалната роля на жените, възложена им от обществото и културните традиции. Част от нея са и грижата за другите, икономическата зависимост, насилието и дискриминацията. Тези два пласта – биологичен и социален – често се преплитат.

Сред психичните разстройства, които са характерни почти само за жени, е следродилната депресия – тя засяга 10–20% от майките през първата година след раждането. Състоянието е резултат от резките хормонални промени, но често за отключването ѝ съществено допринасят социалната изолация и липсата на нужната подкрепа.

Подобно на следродилната депресия, предменструалното дисфорично разстройство (premenstrual dysphoric disorder – PMDD) – тежка форма на предменструален синдром – се среща при около 3% от жените в репродуктивна възраст. При някои то е толкова силно, че води до депресивни епизоди и дори до суицидни мисли. Симптоми на по-леко предменструално обостряне имат до 50% от жените. 

Биологичните детерминанти обаче не изчерпват факторите, които стават причина за психични страдания при жените. Именно психосоциалните фактори обясняват значителна част от по-високата честота на депресия при жените. Изследвания показват, че жените по-често развиват ниско самочувствие и негативна представа за тялото си, особено в юношеска и ранна зряла възраст – период, когато обичайно се увеличава проявата на депресивни епизоди. 

Всички тези фактори показват как социалните роли, културните норми и ежедневният натиск върху жените се превръщат в невидим, но постоянен източник на уязвимост. В същото време обаче жените са по-склонни да създават общности и да се свързват помежду си, както и да търсят помощ – два фактора, които са благоприятни за психичното здраве и са по-рядко срещани при мъжете. 

Самоубийства

Самоубийството е една от най-тежките последици от влошеното психично здраве. Според анализ на СЗО само през 2021 г. приблизително 727 000 души сами са отнели живота си. Самоубийството е сред водещите причини за смърт сред младите хора (15–29 г.) във всички страни и във всеки социално-икономически контекст. 

Междуполовите разлики обаче са повече от забележими. Данните сочат, че макар в световен мащаб нивото на смъртност от самоубийства сред жените на възраст 15–29 години да е около два пъти по-ниско, отколкото при мъжете, все пак именно те са втората поред причина за смърт в тази възрастова група след състояния, свързани с усложнения при бременност и раждане. Разделението по ниво на доходите показва, че обичайно жените в държави с ниски доходи по-често посягат на живота си, отколкото жените в страни с високи доходи, докато при мъжете е точно обратното. Обяснението на този феномен е свързано както с психичноздравни, така и със социокултурни фактори. В България броят на жените, които сами отнемат живота си, сравнително устойчиво намалява през годините, като през 2023 г. самоубийствата на жени са били 108.

И какво от това?

Логичният въпрос, който можем да си зададем в отговор на всички тези данни, е: какво от това? Какво правят правителствата и обществата, за да подкрепят момичетата, жените, своите дъщери, съпруги и майки? Какво прави всяка една от нас, за да се предпази, и как (и дали) търсим помощ, когато проблемът възникне? 

Най-краткият отговор на въпроса „какво от това“, ако задаващият е жена в България, е „Е, нищо“.

По данни от 2022 г. 70% от хората с психични проблеми у нас не получават никаква грижа, а делът на тези, които имат достъп до продължителна подкрепа в общността (модерно позната като „терапия“), е още по-малък. Повечето психиатрични услуги извън 12-те държавни психиатрии се заплащат от джоба на нуждаещите се и са концентрирани в по-големите населени места. 

Това, което всеки от нас може да направи, е да отдели внимание на собственото си психично здраве и да бъде подкрепата, от която някой от близките му може да се нуждае. 

Когато близките забележат, че една жена се бори с продължителна тъга, тревожност, че се самоизолира, или видят притеснителни промени в личността ѝ, е важно да подхождат с търпение и емпатия, без да омаловажават преживяванията ѝ. Вместо назидания и характерния за нашата култура призив „стегни се“, по-полезно е насърчението да се ползва професионална помощ, да се предложи подкрепа във всекидневието или в дейности, които в момента представляват свръхтежест. Ако се появят признаци на риск от самоубийство, незабавно трябва да се потърси специалист, а жената в риск да не бъде оставяна сама. 

Вместо мъдро заключение ето няколко от най-популярните съвети за укрепване на собственото психично здраве: 

1. Движение като лекарство

Редовната физическа активност доказано намалява симптомите на депресия и тревожност. Дори 20 минути на ден могат да повишат нивата на „хормоните на щастието“.

2. Връзка с другите

Социалната подкрепа е защѝтен фактор. Разговор с приятелка или общност, в която се чувствате приети, може да има терапевтичен ефект.

3. Здравословен сън и рутина

Опитайте се да заспивате и да ставате по едно и също време. Липсата на сън повишава риска от депресия и тревожност, а регулярният ритъм укрепва психиката.

4. Ограничаване на екранното време

Макар влиянието на преживяванията ни в онлайн среда тепърва да се изследва, вече е установено, че интернет е най-лесното място, където да „се скрием“ от проблемите си, но същевременно и да станем жертва на самоизолация, на онлайн тормоз, на засилено излагане на съдържание, което подсилва мрачните ни мисли. Въведете дигитални паузи, за да се предпазите от негативното влияние.

5. Време за себе си без вина

Дори кратка пауза – чаша чай, медитация или просто тишина – е важна. Жените често се чувстват виновни, когато поставят себе си на първо място, но това е ключово за психичното здраве.

6. Потърсете (или си създайте) група за взаимопомощ

Подкрепата от други жени със сходни преживявания създава усещане за общност и разбиране. Това може да са жени, които като вас са се сблъскали със следродилна депресия или с хранителни разстройства, а може и да са просто най-близките ви приятелки.

7. Малки дози природа

Гледайте „зелено“ и „синьо“. Времето на открито има доказан ефект върху понижаването на стреса и подобряването на настроението.

8. Не пренебрегвайте медицинската помощ и професионалната психологическа подкрепа

Женските психични страдания често са свързани с хормонални промени и фактори на средата, които могат да бъдат променени. Не се срамувайте да потърсите помощ. 

„Анатомия на пола: Жена“ разглежда здравето на жените като неразривна част от обществото, историята и културата. В поредицата изследваме как са се променяли нагласите към женското здраве, как медицината е възприемала специфичните потребности на жените и какви процеси са повлияли на достъпа им до качествени здравни грижи. Вглеждаме се в научните открития, но и в културните митове; в официалните политики, но и в личните истории на жени, борещи се за правото си на здраве и достойнство.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-da-pogazvame-konstitutsiyata-i-zakonite-dobrodetelno/

Около началото на новата учебна година отново се разгоряха дебатите за планираните промени в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО). И в частност за въвеждането на задължителноизбираем предмет добродетели и религия, който управляващите правят всичко възможно да прокарат въпреки съпротивата не само от страна на експерти и на гражданския сектор, а дори на държавна институция – oмбудсмана.

Протестите срещу въвеждането на религия в училище са по-малобройни от тези против ареста на кмета на Варна Благомир Коцев и зам.-кмета на София Никола Барбутов. Ала и двата казуса включват общ елемент – погазване на правото чрез произволно и избирателно тълкуване на Конституцията и законите.

Урок по изместване на смисъла

На първия учебен ден образователният министър Красимир Вълчев заяви, че програмата по новия предмет няма да бъде конфесионална. В предложения законопроект обаче изрично се уточнява, че учениците ще могат да избират „между учебно съдържание с елементи на конфесионално и без елементи на конфесионално обучение“. Документът дефинира „конфесионално обучение“ като „обучение за основните положения на религиите на официално регистрираните вероизповедания“, към които са се самоопределили повече от 10% от хората при последното преброяване на населението.

Тук възниква един проблем. Колкото и определения за понятието „конфесионален“ да търсите, едва ли ще намерите другаде уточнения за проценти, официални регистрации или преброявания. Нещо да е конфесионално означава, че то се отнася до определена конфесия, тоест вероизповедание, религиозно направление.

„Конфесионално обучение“ ще рече ни повече, ни по-малко, че то е религиозно,

че в основата му стои гледната точка на определена религия. Не може едно и също съдържание да е хем конфесионално, хем светско.

Дори да се вложи друг смисъл в думата, това не променя факта, че наличните програми за обучение по религия (православие) са написани от гледната точка на православното християнство дори когато се обявяват за „неконфесионални“. Едно е в училище да се преподава, че членовете на еди-коя си деноминация вярват, че Бог прави чудеса, друго е от един първокласник да се изисква да „осъзнава, че Бог е всемогъщ и може да прави чудеса“, както пише в учебната програма.

Друг е въпросът, че при задължителноизбираемите предмети изборът често е сведен до нула. Избор може да има само ако се съберат достатъчно ученици за една група, намери се учител, който да им преподава и училището има пари за това, както и ако директорът не е наложил волята си, че всички ще учат еди-какво си.

Друг въпрос е също кой ще изготвя учебния план и програмите по ислям, след като в България няма акредитирано висше мюсюлманско училище.

Противоконституционно, но богоугодно

За да си обясним словесните еквилибристики с думата „конфесионално“ в законопроекта, е полезно да си дадем сметка, че въвеждането на предмет добродетели и религии по начина, по който е замислен, противоречи на Конституцията и на няколко закона, включително ЗПУО. Именно това се опитва да замаже подмяната на значението на понятието.

Според Конституцията на България религиозните институции са отделени от държавата.

Освен това не се допускат нито ограничения на права, нито пък привилегии по ред признаци, между които е религията. Да наложиш обучение по православие и ислям привилегирова представителите на тези религии за сметка на останалите.

Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними, 

се казва още в Основния закон. Когато държавата кара учениците да възпроизвеждат постулати на религия, в която не вярват, това определено накърнява свободата и избора им.

Законът за защита от дискриминация (ЗЗД) забранява „всяка пряка и непряка дискриминация“,

основана на различни признаци, между които са религията и вярата. Като пряка дискриминация законът определя „всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците [на дискриминация – б.а.], отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства“. Тоест едно евангелистче, което е принудено да избира между православно християнство и атеистични добродетели, е подложено на пряка дискриминация.

Непряка дискриминация според ЗЗД имаме тогава, когато с привидно неутрални разпоредби, критерии или практики поставяме носителите на определени признаци в неблагоприятна позиция. Да постановиш, че конфесионални са само религиите, изповядвани от над 10% от населението, и затова само те са достойни да се изучават „задължителноизбираемо“ в училище, е привидно неутрален критерий. Но той поставя под чертата учениците, които са юдеи, евангелисти, католици, будисти и пр.

Според ЗПУО образованието е светско.

Това е записано в прав текст в чл. 11 (изключение са духовните училища, които се откриват по искане на религиозни институции и включват само гимназиален курс на обучение). А както вече стана дума, не може нещо да е едновременно светско и конфесионално. Нещо повече – с приемането на ал. 2 на същия член през 2024 г. се забрани не само извършването на „пропаганда, популяризиране и подстрекаване“ на всичко, свързано с ЛГБТИ+ хората, а и „налагането на идеологически и/или религиозни доктрини“.

И какво излиза? Предложението със закон да се въведе предмет добродетели и религия противоречи на промяна на същия закон, влязла в сила броени месеци преди въпросното предложение – факт, който не изглежда да прави впечатление.

В ЗПУО освен това се казва, че една от основните цели на образованието е „формиране на толерантност и уважение към […] религиозната идентичност на всеки гражданин“. На всеки, а не само на православните християни и мюсюлманите.

Превръщането на двойните стандарти в норма

Въвеждането на задължителноизбираемо обучение по религия в ЗПУО в противоречие със самия закон и с Конституцията е част от все по-пълното, макар и противоконституционно сливане на църква и държава. Вече дори е допустимо един юрист да бъде избран за конституционен съдия, който изтъква фактологически неверни, но пък религиозни аргументи.

Българската православна църква вече не само има запазено място на официални държавни събития, ами влияе и върху законодателния процес. При това без да дава нищо в замяна, без да плаща данъци и без да изпълнява тази социална роля, каквато имат католическата и евангелските църкви в Западна Европа.

Параклиси в светски училища?

От репортаж на bTV по случай 15 септември разбираме, че през миналата учебна година учениците и учителите от столичното 125-то училище са събрали дарения за отварянето на параклис в сградата на учебното заведение. Едно помещение в училището изпълнява не образователни, а религиозни функции, но това не изглежда да скандализира някого. Откриването на параклиса е отразено с гордост не само от Софийската митрополия, а и от столичното Регионално управление на МОН.

А защо би трябвало да скандализира? Дарителската кампания за набиране на средства за параклиса започва месец след законовата промяна, забраняваща налагането на религиозни доктрини в училищата и детските градини. Не че и преди въпросната поправка в ЗПУО това е било законно – щом образованието е светско, в едно училище няма място за молитвени помещения.

Молитвеното помещение в 125-то СУ впрочем не е прецедент.

След кратко и неизчерпателно търсене може да се установи, че още преди 20 години – през 2005 г. – в двора на столичното 41-во ОУ е изграден параклис – не стая в сградата на училището като в 125-то, а истинска миницърквичка. Макар още тогава това да е било незаконно. През 2022 г. училището пак събира дарения – този път за изографисването на параклиса.

Църковни пространства в светски училища се създават не само в София. През 2018 г. например започва строежът на параклис в двора на 6-то СУ в Перник, а през 2021 г. е осветен параклисът в Националното училище по приложни изкуства в Троян – също отделна сграда в двора на учебното заведение.

Дори детските градини не са пощадени от изграждането на религиозни помещения – миниатюрно параклисче например е изградено и в двора на детска градина „Иглика“ в петричкото село Кърналово.

Всички тези параклиси са незаконни, но това не пречи да са повод за гордост и възторжено отразяване от медии и публични институции.

За сравнение, представете си, че в едно училище се създаде група за взаимопомощ за ЛГБТИ+ ученици. Как мислите, ще има ли хвалебствени репортажи по темата и МОН ще отрази ли събитието? Или е по-вероятно да се вдигне скандал, че се нарушава законът, забраняващ „гей пропагандата“?

Постепенното сваряване в беззаконието

Законопроектът за предмета добродетели и религия не се пръква от нищото. В продължение на дълги години тече процес на сливане на Българската православна църква с държавата. Макар да е противоконституционно, това сливане се радва на масово одобрение. Така обаче определен тип нарушаване на закона става допустимо и дори достойно за душата.

Щом бива да се погазват Конституцията и законите в едно отношение, лесно е да се направи стъпката и към друго беззаконие, после към още някое и т.н. Дали в името на православието или на управляващата партия, или заради някой местен феодал, или заради Делян Пеевски, или заради някой друг – няма особено значение. Ако като общество сме приели, че не всички са равни пред закона, защо се оплакваме от липсата на правосъдие?

В превръщането на двойните стандарти в закон чрез прокарването на предмета добродетели и религия днес децата са жертвата, макар те да не са целта. Целта на подобни реформи е отдалечаването на България от демократичната част на света (междувременно изтъняваща) и приближаването ѝ към авторитарните режими. Днес, поне на хартия, живеем в страна с демократично управление. Но не бива да се залъгваме, че това ни е гарантирано.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-redaktsiite/

Докато си говорим дали някога изкуственият интелект ще пише неразличимо от човека (а той вече го може!), неусетно всичко се промени. Независимо дали си даваме сметка, вече ежедневно четем текстове, генерирани от алгоритмите. Поредното безспорно доказателство видяхме преди месец в социалните мрежи – някои от най-реномираните български медии безкритично публикуваха текстове, в които си личат типичните изречения, безспорно показващи, че текстът е написан от ChatGPT или събратята му. И дори не е прочетен от „автора“, преди да се появи в мрежата.

Не можем ли тогава да поканим ИИ да ни спаси… като редактор? Неотдавна проверихме как се справят някои от най-модерните ИИ модели в ролята на коректори, а сега е време да вдигнем летвата.

В следващия важен експеримент ще подложим на изпитание уменията на ИИ като редактор.

Редакция

Неслучайно така се казваше мястото, където се създава медийно съдържание. Уви, с промяната на информационната среда и на начина, по който научаваме новините, редакторите и коректорите влязоха в Червената книга за повечето медии. Редактирането на медиен текст е умение с безброй аспекти – от него се очаква далеч не само да познаваш правописа и езиковите правила, но и да се съобразяваш с контекста, тематиката, съдържанието, стила, аудиторията си.

Щом за толкова медии не са нужни такива кадри… хайде да видим дали ИИ не може да ги замени.

Избираме да му дадем кратък преводен текст от английски. Оригинала вземаме от сайта на National Geographic, а за превода ще използваме популярната платформа DeepL – може би пък тя ще е безгрешна и ще остави без работа новия ни колега?

Не, не се оказва безгрешна. И двамата като редактори забелязваме доста грешки, които могат да бъдат поправени, грапавини, които се нуждаят от едрата редакторска пила или поне от фина шкурка. Позволяваме си единствено да съкратим преведения вече текст, за да бъдат по-видими редакциите, които ще предложат моделите. С получерен шрифт са означени местата, където ние бихме направили промени.

Най-добрият приятел на човека

Ще опитаме с три различни задания (промпта): 1) кратък – на български (SBg); 2) подробен – на български (LBg), в който обясняваме детайлно заданието на алгоритъма – вменяваме му цялата длъжностна характеристика на редактора; и 3) подробен – на английски (LEn), за да видим дали пък това няма да подобри драстично уменията му. Опитваме с девет от най-нашумелите модели, последния писък на Силиконовата долина и… някои от тях се провалят зрелищно. (Впрочем опитният редактор би отбелязал тук, че долината е Силициева.)

Оставяме в експеримента шест „състезатели“. Тук са суперзвездата GPT-5, неговият набързо изтикан от пиедестала предшественик o-3 на OpenAI, най-новият и усъвършенстван флагман на Google – Gemini 2.5 Pro, както и Claude 4 Opus на Anthropic. Добавяме за плурализъм българския BgGPT и безплатната версия на ChatGPT (която отново използва GPT-5, но с определени ограничения).

Ето че резултатите идват. Би трябвало да е лесно, както беше с коригираните текстове – отбелязваме грешките и броим кой колко е уловил и поправил. Изведнъж обаче се изправяме пред много сериозен и неочакван проблем.

Няма хора

Първият въпрос, който и двамата си задаваме независимо един от друг, е

Защо ни трябваше да се захващаме?

В редактираните текстове от различните модели и с различните промптове има толкова разнообразни решения, че трудно се поддават на систематизирано и изчерпателно представяне, особено в рамките на една статия. Почти невъзможно е също така да направим обективна класация, в която да ги сравним.

Ето защо решаваме да коментираме по-важните намеси (означени с получерен шрифт) и липсата им в един от най-добре редактираните според нас текстове – от GPT-5 (LEn). В анализа ще вмъкваме и наблюдения върху резултатите на другите модели.

Коректен коректор

Още в първия абзац повечето модели са коригирали буквално преведените местоимения и глаголни форми в мн.ч. – сладки са не очите на кучето, а самото то; стопанинът изпитва желание да го (а не да ги) прегърне и т.н. Забелязали са също необичайната употреба на детска градина в този контекст. GPT-5, а и други модели са добавили конкретизиращото определение кучешка или за кучета, докато някои са се задоволили просто с ограждането на детска градина с кавички.

В духа на българския език е изразът погледнете кучето си в очите вместо погледнете в очите на кучето си – и тук няма друг сполучлив вариант, за разлика от Чувствате ли се превзети от това колко е сладко? в изходния текст. Изборът на GPT-5 е с леко изместване на значението (Обзема ли ви умиление колко сладко е?), защото може и да не изпитваш точно умиление, когато те обзема силно чувство, но все пак в този контекст редакцията е подходяща.

ИИ е отчел, че изразът Подобно явление се е случило е несвойствен за българската реч, и го е заместил отново с подходящ за контекста – Същият порив я обзема. Ето и още две уместни замени: Изненадващо, същите чувства я завладели (Claude LEn) и Подобно усещане е изпитала (Gemini LBg).

Разбира се, не всички модели са се справили сравнително добре с коментираните изрази, а по отношение на чувствителността до един са се провалили на теста с университета „Пърдю“. Тъй като в транскрипцията на името прозира коренът на неприлични български думи, то обикновено се предава като „Пардю“. Преводачите от английски, а и от други чужди езици имат опит с такива имена и се стараят да избягват нежелателни асоциации. Ще посочим един пример от соцминалото ни: генералният секретар на Комунистическата партия на САЩ Gus Hall беше наричан Гюс Хол. Сега името Gus се предава също с Гас, а вариантът с ъ не е препоръчителен.

Неповторимо повторение

В изходния текст се срещат повторения, налагащи редакторска намеса. Две от тях са във втория абзац: деца – децата и да ги – да ги. GPT-5 се е справил с проблема по най-ефективния начин – чрез съкращаване. Дотук добре, но отбелязваме, че повторенията са на думи и явно на ИИ не му е трудно да ги маркира и редактира. В края на текста има цитат с друг тип повторения – на еднокоренни думи: свързани – привързаността – връзката. Като прибавим и свързани в предходното изречение, положението става тежко и явно трябва да се облекчи. GPT-5 не е регистрирал проблема, както впрочем и други негови „колеги“. Разбира се, има опити за редактиране от някои модели, но не са особено сполучливи и точно в такива случаи проличава незаменимостта (поне засега) на човека. Ето един вариант за изход от ситуацията без претенциите да е най-добрият: Областите на мозъка, отговарящи за привързаността, любовта и отношенията с другите, бяха стимулирани по подобен начин.

ПтерЕдактил

Текстът, с който тествахме ИИ, е научнопопулярен и съдържа немалко термини. Това налага те да бъдат внимателно проверени. Макар да имаме забележки, доста от моделите се справиха добре с тази задача. GPT-5 се е съобразил, както е написал в обясненията си, с „утвърдената българска терминология за породи“ и е заменил куче от породата Големи пиренеи с коректното пиренейско планинско куче, а „нелогичното“ пуделче – с пудел. И наистина, стандартните пудели, наричани още кралски, са най-големите по размери, затова употребата на умалителното съществително е неправилна.

Сполучлива е и употребата на образна диагностика на мозъка вместо мозъчно изображение. GPT-5 е забелязал липсата на м във фузифорния (гирус) и го е коригирал на фузиформната¹ (извивка), но пък при опита да преведе думата е допуснал правописна грешка – веретеновидна.

Положително оценяваме и редактирането на визуалната и лицевата обработка. Нашият ИИ го е заменил с визуалната обработка и разпознаването на лица². Други модели са дали по-прецизна формулировка: обработката на визуална информация, включително разпознаването на лица (BgGPT SBg, Gemini LEn).

Доредактирай това

На изпроводяк е време да споделим накратко личните си впечатления и изводи от експеримента.

Георги: Нещо, коeто ме изненада: моделите се справиха почти еднакво добре при доста различни задания – по дължина и език. Очевидно напредват и в това да разбират какво искаме от тях, а идеята, че промптовете са умението на бъдещето, не е толкова безспорна. Някои от предложените редакции ме впечатлиха с идеите и забелязаните грешки, други – с безумните допълнителни грешки, които добавят в „редактирания“ текст. Но това надали е изненада.

Традиционно на мен се пада ролята на „адвокат на дявола“ (открай време ИИ в литературата се асоциира и с рогатия). Но дали е дявол (все още), зависи само от нас. Разбира се, остава все тъй недопустимо да използваме невероятните нови умения безкритично. Да приемаме на доверие, да копираме, публикуваме – и готово. Спасението на пишещите е в ръцете на самите пишещи. И все пак, във време, в което няма как за моя сайт „Дигитални истории“ да разполагам с редактор, моделите за мен са безценни. Видяхме го и в този експеримент – особено когато няма как да бъде свършена от човек, голяма част от работата на добрия редактор може да бъде поета от алгоритмите.

Дори най-зоркото и опитно редакторско око може да допусне грешка. Виртуалното – също. За мен е правило да помоля ИИ да предложи редакции на всеки мой текст, а после аз да избера кои от предложенията му са удачни. Много често се случва да са такива, може да се убедите и сами – всички предложени редакции заедно с обясненията на моделите ще намерите тук.

Павлина: Основният извод от този експеримент за мен е, че човек не бива да бъде предубеден за възможностите на ИИ. Не очаквах например той да се справи на такова ниво с термините. Пак ще трябва да си ги проверите, защото не всичко нередно ще забележи, но може да си спестите доста ровене из специализирани сайтове, защото ще ви даде ценни подсказки.

Не очаквах също ИИ да променя толкова съществено изходния текст, макар че в дългите промптове ние му дадохме свобода на действие. GPT-5, чиято работа коментирахме, се е придържал по-плътно, но други модели са се поразвихрили например с добавяне на информация и заключителни изречения, с преформатиране на части от текста (с булети). Затова наистина трябва да внимавате при формулирането на задачите в промпта.

ИИ може да ви бъде полезен и с някои идеи за разнообразяване на изказа, има и добри попадения при преформулиране на изрази – отново може да ви спести време, особено ако сте зациклили и се чудите: „Това пък сега как да го кажа по-ясно?“

Павлина и Георги: В анализа наблегнахме повече на постиженията на ИИ в редактирането, защото е важно в какво е добър и с какво може да ни помогне. Пощадихме го в критиките, но това не бива да притъпява бдителността ни и да го държим изкъсо, защото не е изключено да осакати ако не целия текст, то поне част от него. Санкцията все още е у нас, хората, и не трябва да я изпускаме поне в обозримото бъдеще.

П.П. Този текст е написан и редактиран само от човешки същества. Честна дума!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Евгения Тонева original https://www.toest.bg/reformata-na-domovete-za-detsa-mezhdu-obeshtaniyata-i-realnostta/

През 2025 г. България официално приключва процеса по деинституционализация на грижата за деца. Терминът се отнася за замяната на познатите от социалистическото минало големи детски домове с по-малки социални услуги и приемна грижа, където децата да растат в сигурна семейна среда. Но не се изчерпва с това, а включва нова философия как да реагира държавата, ако едно дете остане без родители, които да го гледат. Дали извършената реформа обаче е цялостна и истинска? 

Сцена от един уж отдавна закрит дом 

Августовски следобед е. Вървя през малкия град, където ме упътиха за „дома за болни деца“. В края на улицата се намира стандартна триетажна сграда с асфалтиран двор. Гледката напомня на занемарено училище и някак инстинктивно човек очаква там да няма деца в средата на лятната ваканция.

Деца обаче има. Те също ме забелязват и след малко поне десет от тях вече се катерят по оградата, други подават ръце през нея. Питат ме едно през друго при тях ли идвам, как се казвам, откъде съм, казват ми имената си, правят ми комплименти. Някои произнасят думите трудно, други изобщо не говорят, обръщат се към мен, но отместват глава, когато ги погледна, повечето искат да ме пипнат, да се здрависаме, едно момиче ме прегръща. Създалата се суматоха приключва толкова бързо, колкото е и започнала, когато глас някъде отдалече обявява, че вече е време всички да влизат вътре. След малко дворът напълно утихва. Нищо особено не се е променило отпреди осем години, когато бях тук за последно. Още тогава този дом беше вече „закрит“.

Вероятно всеки, който е имал повод да посети дом за деца в миналото, е бил участник или свидетел на сцена, подобна на тази. Или дори на съвсем същата. 

Поведението на децата в домове често е натрапчиво. Те са, както се казва, прилепчиви – гушкат непознати, казват им, че ги обичат, готови са да тръгнат с тях, понякога без нито веднъж да са ги погледнали директно в лицата. В това професионалистите лесно разпознават симптом на хроничната липса на внимание.

При децата, които израстват без родители или без други значими възрастни, с които да се свържат емоционално истински, живеейки в големи сгради, приютяващи десетки като тях, често се проявяват също и забавяне в развитието, психологически проблеми, усещане за ниска собствена стойност, неувереност в перспективата за бъдещето. Това е свързано с развитата от тях зависимост от структурата на институцията: еднотипно, стриктно разграфено ежедневие в йерархична, затворена среда, в което децата правят почти всичко заедно на големи групи, независимо от нуждите или желанията си.

Тази зависимост на свой ред пречи на социалната адаптация и ограничава възможностите за успешен самостоятелен живот след края на престоя в дома. Бившите възпитаници на институции са изложени на по-висок риск от бедност и бездомничество, въвличане в криминални дейности, самоубийство. 

Пред такива трудности са изправени хиляди деца от държавните домове, създадени по времето на социализма в България.

Докато българската държава произвежда домове и социални проблеми, на запад се трупат научни доказателства за вредното въздействие на институционалната грижа върху децата.

Още през 90-те години става ясно, че обхватът на институционалната грижа за децата у нас е тревожно висок, а качеството на грижата в институциите – тревожно ниско. Първото официално картографиране на домовете от 2001 г. по проект на Световната банка показва близо 35 000 деца в различни видове специализирани институции: домове за бебета от 0- до 3-годишна възраст; домове за деца, лишени от родителски грижи в предучилищна и в училищна възраст; домове за деца с физически увреждания и умствена изостаналост; интернатни групи в помощни и възпитателни училища. Големият обхват предполага недобро финансиране и недостатъчен контрол (доколкото изобщо е имало някакъв), които пък генерират оскъдица и злоупотреби, характерни за българските детски домове почти през цялото им съществуване.

Усилията да се намали институционализацията на деца започват още по това време и включват както целенасочени действия на държавата в лицето на новосъздадената система за закрила на детето, така и на български и международни организации, работещи на терен. Тези усилия променят живота на някои деца и родители, но постепенно за много от професионалистите, ангажирани с тях, става ясно, че без цялостна концепция за голяма, структурна промяна, проблемите ще продължат да съществуват, а домовете спорадично да генерират шумни скандали.

Емблематичен в това отношение е скандалът, предизвикан от филма на британската журналистка Кейт Блюит за дома за деца с увреждания в с. Могилино, Русенско, излъчен по BBC през 2007 г. Фрапиращо лошите условия за живот и отношение към изоставените в този дом деца, прожектирани през филтъра на изумения поглед на един чужд на нашенския контекст наблюдател, предизвикват дълбоко неприятно усещане за срам сред голяма част от българското общество. 

Голямото обещание за деинституционализацията

През 2010 г. с Националната стратегия „Визия за деинституционализацията на децата в Република България“ българската държава прави голямо обещание да скъса окончателно със стария начин за отглеждане на деца в домове завинаги, като закрие всички такива институции в срок от 15 години. По това време в 137 дома живеят малко над 7500 деца. За всяко от тях, както и за другите деца, на които в бъдеще ще се налага да живеят без родители, държавата се ангажира да заменени институционалната грижа с грижа в „семейна или близка до семейната среда“.

Обявеният курс към деинституционализация е решителна стъпка към промяна, с която държавата с безпрецедентна откритост признава съществуването на сериозен проблем в социалната сфера и се ангажира с неговото разрешаване. Реформата е подкрепена от Европейската комисия и водещи експерти от европейски неправителствени организации, чиито представители консултират планирането на процеса и съдействат той да получи интегрирано финансиране чрез няколко европейски структурни фонда. Тогава Европейската комисия за първи път експериментира с „кръстосано“ финансиране за осъществяване на една национална публична политика в държава членка. 

Сред експертите в областта у нас и в чужбина съществува съгласие, че българският план за деинституционализация е смел и амбициозен (вж. например тук, тук и тук).

Предхождащият я опит на други държави показва, че подобни мащабни реформи се осъществяват трудно и бавно.

Макар целите им да са хуманни и подкрепени с безспорни научни доказателства за вредата, която нанася институционалната грижа, пътят на осъществяването им е обрасъл с тревоги и страхове. Например какво ще се случи с децата, персонала и материалния фонд на закритите домове и възможна ли е изобщо алтернатива?

Преди да бъде приета Националната стратегия за деинституционализация, за мнозина в България този път дори изглежда немислим, както показва и знаковото изказване от 2008 г. на тогавашната социална министърка г-жа Емилия Масларова във връзка със скандала около филма за дома в с. Могилино, че „домове винаги ще има, такива с решетки на прозорците“. 

И все пак държавата тръгва по този път. Зад процеса у нас стоят конкретен план, политическата воля на реформистки настроеното управляващо мнозинство и европейските средства. Затова той е посрещнат с любопитство, ентусиазъм и искрена надежда, че ще стане по-добре (а не както винаги). 

Обратно в наши дни – закриването на последните домове

През 2025 г. старите институции за грижа за деца са затворени с изключение на два дома за медико-социални грижи за деца във Варна и Плевен. Децата, настанени в тях от цялата страна, са със сериозни увреждания, които изискват специално внимание и – по експертни оценки – постоянна медицинска грижа. Липсата на подходящи алтернативи за настаняване на деца с подобни нужди и страхът какво ще се случи с тях извън домовете, са препъникамъкът пред закриването им.

Доза горчива ирония има във факта, че именно децата с най-сериозни увреждания все още са в институции. Една от причините българският модел за деинституционализация да се смята за толкова смел и новаторски е декларацията, че реформата у нас ще започне тъкмо с децата с увреждания. Тъй като те са най-уязвимите сред всички деца без родители, за тях решения се намират най-трудно и често се получава така, че „пропадат в дупките“ на реформистките политики. Изглежда, че вместо да опровергае заключенията от натрупания другаде опит, деинституционализацията у нас ги потвърждава. 

При все това

детската деинституционализация неизменно присъства като особен повод за гордост в изказванията на членове на всички правителства от 2010 г. насам –

независимо от политическата сила, която представляват, и от нейните заслуги към процеса. „Реформата у нас се осъществява изключително като държавна политика и в резултат на това вече няма институционална грижа за деца“, заявява социалният министър Борислав Гуцанов през юли 2025 г. и допълва, че държавата ни може да служи за пример на други страни в това отношение. Макар до предвидения край на реформата да остават броени месеци, а закриването на последните два дома за деца сериозно да буксува по време на управлението му. Въпреки настояванията на неправителствени организации нито Социалното, нито Здравното министерство (под чиято юрисдикция се намират последните останали домове) възстанови работата на създадения от предходното правителство експертен съвет за подпомагане на закриването на тези домове.

„Алтернативата“ на закритите домове

Освен закриването на всички домове за деца (без два), постиженията на България в деинституционализирането на детската грижа би трябвало да включват и сигурна семейна среда за децата, които не разчитат на родителска грижа. Инвестициите в развитието на приемната и резидентната грижа са значителни. Обхватът на първата се увеличава над десетократно за последните 15 години. Изградена е нова инфраструктура от социални услуги за резидентна грижа, в които децата да живеят в по-малки групи и да получават повече индивидуализирана подкрепа и внимание. Законът за социалните услуги, приет през 2018 г., въвежда нови регулации за качество на грижите в тези места за настаняване.

От публичните данни (годишни доклади на Агенцията за социално подпомагане и Регистъра на видовете социални услуги, финансирани от държавния бюджет) може да се извлече информацията, че към днешна дата приблизително 8500 деца в България живеят в уредена от държавата грижа. Около 1500 от тях са в приемни семейства, а други 4000 – в семейства на свои близки и роднини. Малко над 3000 са настанени в близо 300 социални услуги за резидентна грижа. Това са най-вече т.нар. центрове за настаняване от семеен тип. Както показва и самото име, чрез тези центрове държавата осигурява среда, близка до семейната.

Тези числа са сравнително устойчиви през последните пет години. Те сочат, че в края на процеса на деинституционализация малко повече от 1/3 от всички деца, за които държавата осигурява грижа, живеят в малки групови домове. Макар и „от семеен тип“, те не са фактически семейна среда, каквато осигурява приемната грижа.

Един преглед на разположението на малките домове показва, че в момента поне 66 от тях се намират в сгради на формално вече затворени институции.

Или с други думи, почти всяка четвърта от тези социални услуги в момента се намира в сграда, в която в миналото е имало дом. Още поне 15 услуги за резидентна грижа са в малки населени места в непосредствена близост до затворени домове, понякога на същата улица или дори в самия двор на бившата вече институция.

Така близо 900 деца без родители и в момента живеят във или до закритите домове. Важен детайл е, че социалните услуги в бившите домове обикновено са по две или повече, за между 8 и 15 деца всяка. Това означава, че заедно живеят по 20, 30, а в някои случаи и повече деца.

Конкретен пример: Роман

Децата от историята, с която започва статията, живеят на едно от тези места. 

Роман е град гара в Северозападна България, на железопътната линия София – Варна. Там повече от 50 години са функционирали два дома: единият – за деца с увреждания, другият – без увреждания. Днес във всяка от сградите на тези вече закрити домове има по три нови социални услуги за резидентна грижа.

В този трайно обезлюдяващ се град живеят постоянно по-малко от 2000 души, което означава, че при средно 10 деца и 8 възрастни, които се грижат за тях в услуга, един на всеки 20 души в града е или дете, или служител в някоя от тях. За сравнение, в областния град Враца един на всеки 500 души е дете или служител в услуга за резидентна грижа за деца, а в столицата, където са съсредоточени най-много на брой такива услуги – един на 2000 души. 

Тази пропорция е стряскаща, защото е индикация за наличието на едно детско социално гето, в което органите за закрила на детето продължават да настаняват нови деца. Всяко от тях попада в тази без никакво съмнение институционална среда и заживява в сянката на стигмата за „домското дете“. Ако попитам някое от тях къде живее, вероятно ще чуя от собствената му уста за „дома за здрави деца“ и „дома за болни деца“, нищо че „на хартия“ институции в този град вече няма. 

Защо това е проблем?

Сградите, които някога са били домове за стотици деца, продължават да носят тежестта на миналото. Тежест, която не се изтрива с промени „на хартия“ или във вътрешното устройство, нито дори с нови стандарти за грижа. Тези места все така се асоциират с изоставени деца и социално изключване. Установените практики и нагласи, старите модели на поведение и отношенията, характерни за институционалната грижа, също невинаги могат да се трансформират в принципно различни в ежедневната работа на персонала.

В новите услуги „от семеен тип“ често работят същите хора от „закритите“ домове, а новите служители лесно усвояват техните модели. Макар формално групите да са по-малки, децата, настанени в такива струпани на едно място услуги, все пак са твърде много, за да получат необходимото индивидуално внимание. Времето, прекарано с възпитателите в лични разговори, не е равностойно на това в семейна среда, което пречи на изграждането на сигурни, постоянни връзки.

По-голямата част от времето децата прекарват всички заедно. Още повече че предвид малкото населено място, възможностите им за образование и други занимания остават ограничени до това, което се организира за тях и в което всички участват като група. Също така всички ходят в едно и също училище и завършват с един и същи профил, независимо от интересите си.

Това положение естествено влияе върху развитието и социална адаптация по същия начин, по който животът в домовете е влияел в миналото, останало уж зад нас след деинституционализацията.

Между постигнатото и необходимото

Българската деинституционализация има своите успехи, които следва да се признаят, най-малкото като знак за волята за промяна и признателност към усилията на хората, втъкали професионалния или доброволческия си път в този процес. Тези, които наистина ги е грижа, са немалко. Старите домове са закрити и вече са прокарани мостовете към новите модели за държавна детска грижа. Историята обаче още няма щастлив край, защото деинституционализацията не бива да се свежда до статистика, доказваща успешно изпълнен политически проект, при която е важно какви показатели „преобладават“. Тя е и морален ангажимент за осигуряване на по-добро детство за всяко дете в България, което се озовава в особено тежката житейска ситуация да остане без родители до себе си. 

Преди да посочваме сами себе си като позитивен пример за успешни реформи, от който други държави да черпят опит, е нужно да се вгледаме внимателно в скритите форми на институционализация, които все още съществуват. Като начало може да видим произволно дете, живеещо днес в някой дом от уж безвъзвратно отишлото си минало.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/mariya-ot-mahala-i-neynoto-useshtane-za-obshtnost/

Това е история за пътя, който изминава една идея, споделена между приятели, за да се превърне в независимо арт пространство. Точно така преди две години и половина в София се появява книжарница „Махала“ , вкоренява се в града и променя хората, попаднали в обсега ѝ. Градска, светла и висока (в буквалния и метафоричния смисъл), тя заявява вкус – литературен, музикален, естетически. „Махала“ е концептуална независима книжарница, която предлага художествена литература и ценни издания на няколко езика. За изкушения читател обаче е ясно, че подбраните автори са имена, които формират микрообщества от почитатели по цял свят.

Предлагаме книги, които харесваме. Неща, към които не бих посегнала, не бих предложила и на никой друг,

споделя Мария Енчева и това вероятно е най-честният подход. Методология, която легитимира и овластява доверието. На екипа – към клиентите, но и на почитателите на независимата книжарница – към вкуса на собствениците, които селектират книгите, списанията, албумите и събитията си.

Съдружници в начинанието са Йордан Жечев (журналист, общественик и предприемач в различни бизнеси, свързани с изкуството и вкуса към живота) и Мария Енчева (една от иконичните ни съвременни преводачки, основно от нидерландски език).

С Йордан се запознахме чрез общ приятел и малко така, на шега, веднъж той ми подхвърли: абе, дай да си отворим книжарница. А като си наумиш нещо, започваш да ровиш в сайтовете. Тръгнахме да търсим помещение под наем, но все още като на игра, докато не попаднахме на това място. А иначе хората често мислят, че винаги съм мечтала да имам книжарница, макар до този разговор с Йордан да не си бях представяла изобщо, че ще правя нещо различно от преводите.

Като дете Мария Енчева всъщност е искала да кара камион – тир, голям и трансграничен. Може би защото, както самата тя твърди, много обича да шофира, но вероятно и заради свободата… Впрочем днес тя отново пресича граници и създава мостове – между езици, култури и човеци. Страстта си към пътя подхранва с кемпера, с който със съпруга ѝ пътешестват при всеки удобен случай. Нарича пътуването вид медитация. А после се засмива, че ѝ харесва заради

монотонността на шофирането и защото все пак е някаква власт – ти си големият, с когото всички се съобразяват.

Връщаме се към необятната тема за превода.

Не съм си представяла, че ще се занимавам с превод, просто исках да уча езици.

Мария Енчева става преводач на художествена литература, след като завършва германистика в Софийския университет. Мечтае за норвежки, но още по време на следването си започва да изучава нидерландски и този език впоследствие става основният, от който превежда. И то благодарение на чудновата история.

Тя винаги е обичала да чете книги, но веднъж попада на една, която много иска да сподели с приятели – става въпрос за „Отива една жена при лекаря“ на Рей Клуун. „Така че запретнах ръкави и я преведох“, започва Мария. А после дълго се опитва да открие издател. Впоследствие научава, че правата на български вече са купени от издателство „Жанет 45“, а Манол Пейков търси преводач от нидерландски. Когато най-после издател и преводач се срещат и книгата е публикувана, започват буккросинг кампания с обществена значимост. През 2012 г. книгата може да бъде заявена на фейсбук страницата на кампанията срещу рака на гърдата, пристига с уникален код, читателят се регистрира и може да отиде на профилактичен преглед в специално обозначени кабинети – а после да предаде екземпляра от „Отива една жена при лекаря“ на свои приятели. Книгата, написана заради личната история на Рей Клуун, който губи съпругата си от рак на гърдата, вероятно спасява хора.

Животът е непредвидим, невинаги става каквото очакваш, и понякога малките решения, които вземаш, могат да сменят посоката ти. Подарих книгата на всичките си приятели, но аз не съм отваряла повече този превод и мисля, че по принцип това е част от моето притеснение – не чета готовите книги.

Мария споделя, че е човек, който се съмнява, но вероятно знае, че липсата на категоричност често е плод на широтата, с която мислим света.

Мария Енчева е фина и крехка като присъствие, а теменужените ѝ очи излъчват сила. Силата на свободолюбивия дух, на търсещия човек, който не се бои да споделя с другите – и така да преумножава натрупаното. Защото културата е натрупвания, но и жажда, любопитство към света в различните му проявления. Още повече за един преводач.

Истината е, че българският език ми е много важен и затова се опитвам да чета много на него. На нидерландски чета по-скоро за да откривам нови автори.

Това, което остава неизвестно за читателите, е процесът на изследване и предаване на авторовите намерения, многократното завръщане към отделни части на романа, върху който работи преводачът. А Мария признава, че се случва книгите да я лекуват.

Понякога в ролята си на книжар прави списъци от книги за приятели, които имат „нужда от малко свежа кръв“. Разбира се, съобразява се с техния читателски вкус. Две от последните книги, които е препоръчала, са „Вратата“ на Магда Сабо и „Соленоид“ на Картареску. Когато избира книга за себе си, гледа издателството.

Има български издателства, които не правят компромиси.

Другият ѝ ориентир е преводачът – има такива, които не биха се захванали с литература, лишена от стойност.

Да селектираш книги и събития за книжарница обаче е съвсем друг вид работа и Мария и Йордан се ръководят също и от вкуса на хората, които харесват. В книжарницата питат клиентите и приятелите си за издания, които са им направили впечатление.

Независими пространства като „Махала“ всъщност имат щастливата съдба и мисия да изграждат вкус.

Процесът с предпоставянето на очаквания е двупосочен и в комерсиалния ни свят често се приема, че пазарът, търсенето, леснината за купувача предопределят предлагането. Опасността при този подход обаче е в мекото усещане за наклон, отговарящ на все по-занижени очаквания и вероятно формиращ такива. Арт пространство, което отстоява концепцията си, завихря около себе си аудитория, очакваща да бъде предизвикана – визуално, естетически и ментално. „Махала“ подбира книги, които не могат да минат за бърза литература, поддържа усещането за общество, което в защитената „стая“ зад витрините, край голямата маса, да се чувства в безопасност. И това също е част от трудността да управляваш книжарница, „да я поддържаш жива“, както казва Мария.

Важна част от ритъма на книжарницата „На Бенковски срещу улица Екзарх Йосиф“ е селектирането на специални събития – литературни и киноразговори, малки музикални вечери, обществени дебати, представяне на автори. И разбира се, култовата „Четвъртъчна поезия“, която под формата на абонамент представя стихотворения с гласа на Йордан Жечев (за отбрано и нарастващо общество от ценители).

Начинът, по който функционират обществените пространства в повечето големи европейски градове, често е свързан точно с търсената близост до книгите. Обичайно това са библиотеки или култови арт книжарници – места, в които концептуалният подход среща и надгражда архитектурата, а историята им често обхваща едно-две столетия и е част от иконичния им статут. Достатъчно е да напомним парижката книжарница Shakespeare & Company, която предлага на писатели, артисти и интелектуалци възможност да преспят сред книгите на малки легла, които денем се използват като канапета. Подобни места често са в ролята на културни хъбове, където се организират литературни и музикални вечери, изложби, различни срещи. По подобен начин програмата на „Махала“ съвместява традиционното вече четене на поезия с вечери с тематични разговори или с прожекции на авторско кино.

Буквално дни преди разговора ни Мария Енчева за пореден път беше в Амстердам, където обича да работи в Обществената библиотека, намираща се точно на пристанището:

огромна и светла, цялата в стъкло и срещу корабите в морето – това наистина е място, направено с размах, място, на което се чувстваш приет, у дома си и можеш да останеш колкото време ти е нужно. Това усещане се надявам, че сме пресъздали и ние.

Казва още, че с годините Амстердам се е превърнал в някакъв смисъл в неин дом. Дом, в който се озовава без двете си пораснали вече деца, без съпруга и работата си. Там може да бъде нещо различно и по дълбоко личен начин – себе си.

Такава, каквато искам да бъда, да не се налага да гледам часовник, да робувам на график, абсолютната свобода, която дори не си представям, че мога да изживея в ежедневието.

Едновременно с това Мария Енчева осъзнава, че отделянето за кратко дава на нейните момчета самостоятелност, но и възможността да поемат отговорност – за битовото, а и за живота на двете котки: „подобно отсъствие е доста възпитателно за всички ни“. Споделя, че през различните възрасти на децата си по различен начин се е учила да бъде родител, че това е непрекъснат процес. Най-важно за нея е да запазят емоционалната връзка помежду си – затова се опитва да слуша тяхната музика или да гледа и чете хорърите, които харесват.

А сега, когато разполага с малко повече време, се е записала на курс по италиански. Пребивавайки в различните езици, Мария с разбиране приема шегата, че говори български, немски, английски, нидерландски и учи езика на тийнейджърите. Именно защото

езиците на различните поколения са културен код. И за един преводач това е част от работата му.

Колкото до превода, винаги се опитвам да се поставя на мястото на читателя. За мен това е водещото. В момента превеждам детски книги – наредила съм ги три подред. И когато успея да ги подкупя с нещо, момчетата ми се връзват и четем заедно. Аз им чета на глас, а те ми подсказват кое не звучи по детски, кое едно дете не би изрекло, не би разбрало…

Мария Енчева смята, че е особено важно

да четем извън себе си. Защото книгите учат на емпатия – да влезем в друг живот, в нечия друга глава, да си представим проблемите на други хора.

Това е, което очаква книгите да дадат и на синовете ѝ.

За финал се връщаме в „Махала“ – мястото, което концентрира усилията ѝ да създава смисъл по своя тих, ненатрапчив, светъл маниер. В сърцето на книжарницата има дълга маса, на която са изложени различни издания, но точно там посетителите могат да седнат с чаша чай или хубаво вино и да разглеждат книгите спокойно, преди да решат какво да изберат. Именно там са и най-съкровените моменти на свързаност, които Мария казва, че споделя в работата си.

Да се подпрем на масата десет, дванайсет човека и да гледаме заедно филм. Когато много души правим едно и също нещо, това е усещането за общност.

Независимата книжарница „Махала“ всъщност променя Мария Енчева:

Преобърна живота ми на 180 градуса. Не бях си представяла дори, че ще бъда човекът, който съм днес. Знаеш ли защо? Защото допреди масата ужасно се страхувах от хората, ненавиждах всяко общуване лице в лице. А тази маса, която се намести в живота ми преди две години и половина, ме накара да се изправя пред всякакви хора. И да открия, че човеците всъщност не са толкова страшни. Че хората дори са добри, страхотни събеседници, пълни с истории, добронамерени. И всъщност около масата срещнах приятели. Може би това е най-голямата промяна в живота ми. Не спечелих пари, но спечелих приятели.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/deshifrirane-na-genialnostta-na-leonardo-da-vinchi/

И така, през 2016 г. започва проектът за разчитане на ДНК на Леонардо да Винчи, с който вече почти десет години учените целят да създадат пълна „карта“ на неговия генетичен код.

Проектът

Целта на „ДНК на Леонардо да Винчи“ е да се определи дали останките от замъка Амбоаз, за които се твърди, че са именно на художника, в действителност са негови. Това би могло да стане, като се сравни наличната ДНК с тази на негови живи родственици. Проектът има още една амбициозна задача – да секвенира целия геном от останките на Леонардо (в случай че са негови), като така се изясни защо е бил толкова талантлив и дали вниманието му към детайлите се дължи на определени генетични заложби, свързани с неговото зрение. Допълнителните цели на проекта включват изследване на проби от частни и публични колекции от произведения на изкуството от периода на Ренесанса.

Ръководител на инициативата е д-р Норберто Гонзалес-Хуарбе от американския институт за геномни изследвания J. Craig Venter. Д-р Гонзалес-Хуарбе работи в отдела по инфекциозни болести и геномна медицина. Финансирането е осигурено от фондация „Ричард Лаунсбери“. Сътрудници са Университетът „Рокфелер“ и Университетът на Флоренция.

Какво може да ни каже ДНК на живите родственици на Леонардо?

Историците са единодушни, че Леонардо да Винчи не е оставил потомство, но пък баща му е имал няколко деца от две различни жени, така че родственици не липсват. По-важни за изследването са тези от мъжки пол. Защо? X и Y хромозомите определят пола. Наличието на една X и една Y хромозома определя мъжки пол. Y хромозомата се предава директно от баща на син и затова е идеално средство за проследяване на родственици по бащина линия. 

Всички автозомни хромозоми (тези, които не са свързани с определяне на пола) са в две копия – едното се унаследява от майката, другото – от бащата. Но X и Y хромозомите не се унаследяват „чисти“, а обменят генетичен материал помежду си (т.нар. рекомбинация). Ето защо всеки човек притежава уникална комбинация от генетичния материал на родителите си. Y хромозомата обаче има специфична структура и голяма част от нея не се рекомбинира с X хромозомата по време на репродукция. 

Поради този факт Y хромозомата е най-подходяща за проследяване на родствениците на Леонардо. При внимателното проучване са били идентифицирани както починали, така и живи мъже, за които се предполага, че са носители на Y хромозома от родовата линия на Да Винчи. След като се проследят колкото може повече от тях, ще може да се сравнят техните Y хромозоми с Y хромозомата от пробата от останките и да се установи с максимална точност дали те наистина са на Леонардо.

Проследяване на Y хромозомата при роднините на Леонардо

Анализът на Y хромозомите на живите родственици на Леонардо може да допринесе за изясняване на цялата последователност на неговата Y хромозома. За да се подкрепят предположенията, че определени останки или археологически находки принадлежат на художника, е необходимо да се проучат хаплотипите на Y хромозомата, носени от живите родственици. Хаплотипът представлява част от генетичните вариации (алели), която се наследява от единия родител (в случая от бащата, тъй като Y хромозомата се предава от баща на син). Хаплотипите се групират в хаплогрупи. Y хаплогрупите представляват сбор от общи хаплотипи, унаследявани в поколенията.

Смята се, че мутациите в Y хромозомите и в генома на митохондриите се срещат няколко пъти по-често от мутациите в останалите хромозоми. Проектът „ДНК на Леонардо да Винчи“ предлага важна възможност за изясняването на мутациите в Y хромозомата, унаследени в продължение на няколко поколения.

В бъдеще учените биха могли да проучват произведения, създадени в работилницата на Леонардо да Винчи. Единственият останал генетичен материал по тях, който може да се изследва, е от пръстови отпечатъци. Сред най-новите методи за секвениране е този, при който се използва една-единствена клетка. ДНК, съдържаща се в тази клетка, се размножава многократно (амплификация). Цялостното геномно секвениране чрез амплификация на една клетка се използва в доста области на съвременната молекулярна биология, но все още не може да се приложи за изследването на древна ДНК или на ДНК, извлечена от пръстови отпечатъци.

Ролята на единичните разлики в генома при развитието на висок коефициент за интелигентност

Друга цел на проекта е изследването на т.нар. единични нуклеотидни полиморфизми (Single Nucleotide Polymorphisms – SNPs) в генома на Леонардо. SNPs представляват замените на „единични букви“ от ДНК кода. В резултат на такива замени е възможно да се променят функциите на белтъците, които се произвеждат по „команда“ на определени участъци от ДНК. Предполага се, че по принцип има SNPs, свързани с човешката интелигентност, и при да Винчи те са били много. 

Учените изказват и друга хипотеза: че не става въпрос за носителство на множество SNPs, а че отделни единични нуклеотидни полиморфизми са силно обвързани с интелигентността. Тоест не е въпрос толкова на количество на SNPs, а на качество. Тази хипотеза обаче е трудно доказуема, защото има хиляди SNPs и индивидуалният им ефект върху интелигентността е пренебрежимо малък.

Към момента подходът за доказване на гения на Леонардо посредством търсене на SNPs се е изчерпал, тъй като той се дължи на множество други фактори. Затова учените се насочват към изследването на епигенетични белези и малки дупликации. Епигенетиката изучава химични съединения, които маркират участъци от ДНК с цел определяне на момента на активиране на дадени гени. Епигенетичните промени зависят от фактори като околната среда и стреса. За разлика от мутациите в гените, епигенетичните промени са обратими. 

Въпреки фокуса върху епигенетичните белези, и те не са идеалният избор, защото не са така стабилни и непроменливи при предаване в поколенията като SNPs. За сравнение, причинените от стрес епигенетични промени са обратими в рамките на едно поколение, а SNPs остават постоянни.

Надеждата да се получи полезна информация от SNPs анализа и да разберем повече за гения на Леонардо е все още малка – дори десет години след началото на проекта. За момента се разглежда възможността за специални алели, кодиращи калиеви канали в ретината, заради които се предполага, че Да Винчи е притежавал по-особено зрение. 

Ползите от проекта „ДНК на Леонардо да Винчи“ 

Те не се ограничават само до изясняването конкретно на неговия генетичен код. Опитите за възстановяването на пълна генетична информация от минимални количества увредени нуклеинови киселини (ДНК и РНК) водят до разработването на нови и още по-прецизни молекулярнобиологични техники.

Един от следващите подходи, към които се насочват учените, участващи в проекта, е възстановяването на ДНК от тетрадките и рисунките на Леонардо. Тази идея отваря врати към изследването на архивите и библиотеките. На теория това е напълно постижимо, тъй като вече е извличана РНК (по-нестабилна от ДНК) от много стари находки. Например преди повече от десет години музейни образци бяха използвани за получаване на транскриптома (цялата РНК в клетката) на изчезнал тасманийски тигър. Това доказва, че при определени обстоятелства ДНК и РНК могат да останат стабилни за продължителен период.

Предстои да научим и за възможно най-детайлното разчитане на Y хромозомата на Леонардо. Всички проучвания, свързани с унаследяването на Y хромозомата в поколенията, ще дадат информация, която ще послужи за разработването на методи за по-точно прослeдяване на родственици от цели популации и за изясняване как Y хромозомите се променят през поколенията.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/istinskiyat-zhivot-na-zhenskoto-libido/

Когато бях на 15, бях убедена, че секс правят само младите и красивите. Не искате да ви разказвам какво си представях под „млади и красиви“, или може би по-точно е да кажа, че аз не искам да ви разказвам. Но за ориентир ще дам, че майка ми тогава беше на 35 и естествено, това беше възрастта, на която в очите ми хората вече бяха „възрастни“. 

От настоящата си гледна точка на „възрастна“ виждам, че някои жени живеят с това убеждение цял живот – че женствеността, „женскостта“, сексапилът са някакви категории със строги и доста ограничаващи параметри и за да бъдеш жена, трябва да се вместваш в изискванията. 

За всеобщ късмет това просто не е вярно. 

Be a lady, they said

„Аз не правя секс с мъжа си и с мъже изобщо“, „Правих най-много и най-хубав секс след 40 г.“, „Сексът за мен е мозъчна дейност“, „Истински спад в желанието ми имаше около раждането на децата ми“, „Правя секс само на тъмно“, „Научих много за себе си точно заради секса“… 

Попитах група жени какво е да сме „секси“ в собствените си очи, как живеем с телата си, променящи се и несъвършени, свикнали ли сме да имаме сексуални потребности и предпочитания, къде се намира сексът в жизненото пространство на жените и нужна ли им е оценката на партньор(ка), за да преживеят себе си? 

Oтговорите в голяма степен потвърдиха представите ми. Сексуалността на жените не е статична и се променя с възрастта, опита и личните обстоятелства, което прави темата многопластова и индивидуална. Да си „женствена“ или „секси“ също не е едно нещо – не е свързано с размерите на тялото, вида му или дори с възрастта. Няма „женска енергия“, или поне няма граници, които да затварят значението на това понятие. 

И все пак в дискусията ясно изплува изводът, че спокойствието да си такава, каквато си – с големи или малки гърди, руса или брюнетка, слаба или пухкава, стеснителна или с голям сексуален апетит – е ключов елемент в способността ни да водим здрав и удовлетворяващ сексуален живот. 

Цял живот.

Хормони и други обстоятелства

Сексуалността на жените е резултат от сложна взаимовръзка между физиологични процеси, които се променят през различните етапи на живота. Разбирането на тези фактори е ключово за осигуряване на здравословен и удовлетворяващ сексуален живот, но липсата на системно здравно образование и културните табута често водят до точно обратното. „Твърде консервативното ми възпитание създаде у мен усещане, че е нещо нередно да искам секс или пък да го правя“, разказва 47-годишна жена. Друга споделя: „Интересът към всичко, свързано със секс и опознаване на собственото тяло и какво му харесва, започна много рано. Всичко това – забулено в табу, притеснение, срам и чувство за нередност и нужда от криене, защото у нас не се говореше за такива работи.“

Всъщност сексът е нещо напълно естествено и при добро познаване на тялото и грижа за себе си той може да остане част от живота ни до много по-късна възраст, отколкото сме склонни да си представяме в младежките си години. 

Хормоните играят ключова роля в модулирането на сексуалното желание и възбудата. Най-влиятелните хормони в този контекст са естроген, тестостерон и прогестерон. Естрогенът е основно отговорен за развитието на женските полови характеристики и влияе върху гениталните тъкани, увеличавайки притока на кръв към гениталната област, което може да подобри чувствителността и овлажняването. Нивата на естроген са различни през менструалния цикъл, достигайки пик по време на овулация, което често води до повишено сексуално желание. Тестостеронът, макар че често се свързва с мъжкото сексуално желание, играе важна роля и в женската сексуална възбуда. Въпреки че жените имат по-ниски нива на тестостерон, той влияе върху либидото, възбудата и оргазмения капацитет. По-високите нива на тестостерон са свързани с повишено сексуално желание и при жените. Прогестеронът, от друга страна, би могъл да потиска сексуалното желание и възбудата при много жени, което води до намаляване на либидото. 

Сексуалното желание при жените се регулира и от определени невротрансмитери, които влияят на центровете на мозъка, отговарящи за сексуалността. Повишената допаминова активност е нужна среда за високо сексуално желание и мотивация. В същото време този невротрансмитер се активира от сексуални мисли и стимули, засилвайки чувството на вълнение и удоволствие. 

Друг важен фактор е серотонинът: въпреки че се свързва с регулирането на настроението, неговият ефект върху сексуалното желание може да бъде сложен. Високите нива на серотонин могат да потиснат сексуалното желание и възбуда, докато по-ниските нива са свързани с повишен сексуален интерес. Третият важен невротрансмитер е окситоцинът. Той е причината да изпитваме удоволствие при докосване, а при достигане на оргазъм тялото ни буквално се къпе в окситоцин. 

Отвъд биохимията в женското тяло протичат и други физиологични процеси, които ни помагат или ни пречат да правим секс.

Сексуална дисфункция

Световната здравна организация определя сексуалното здраве като състояние на физическо, емоционално, психическо и социално благополучие във връзка със сексуалността, а не просто липса на болест, дисфункция или физическа аномалия.

Сексуалната дисфункция при жените обхваща редица състояния, например ниско сексуално желание, затруднено постигане на оргазъм, проблеми с възбудата и болка при проникване. Разпространението на тези проблеми варира в зависимост от фактори като възраст, общо здравословно състояние и психологическа нагласа. Макар в повечето случаи да става дума за решими проблеми, все още има жени, за които те са неотменна част от живота: 

Либидото ми е било ниско през по-голямата част от живота ми, вероятно причините са физиологични, тъй като е имало промени при сериозни хормонални сътресения (например през бременността правех много секс). След травматично раждане постепенно приключих напълно.

Сериозен фактор за смущения в сексуалния живот играе стресът, който може да е свързан с разнообразна палитра от житейски обстоятелства. Понякога съпровожда дори планирани и щастливи събития, каквото е раждането на дете: 

Разпадът в сексуалния ни живот продължи година и четири месеца след раждането на първото бебе, истинското помиряване и прощаване на взаимни грешки отне доста повече време, но се случи. Оттогава сексът става все по-добър,

споделя майка на две вече пораснали деца.

Хроничният стрес и високите нива на хормона на стреса кортизол потискат сексуалното желание. Когато тялото е под стрес, се активира реакцията „бий се или бягай“ и това може да потисне сексуалната възбуда. Повишените нива на кортизол могат да намалят производството на полови хормони, като естроген и тестостерон, което води до по-ниско либидо. 

Но не само. „В тази жега не ми е тема. Не искам никой да ме докосва“, категорична е друга събеседничка. 

Голяма част от тези проблеми възникват с напредването на възрастта, в периодите на перименопаузата и менопаузата, но невинаги предизвикват усещане за дисфункционалност. Една от жените в цитираната възрастова група разказва: 

С времето моето либидо намалява, но осъзнах, че изцяло зависи от месечния цикъл и нищо не може да предизвика у мен интерес в дните преди цикъл. Това е окей, концентрирам възможно най-много секс в първата му половина.

Изследвания сочат, че около 43–44% от жените преживяват някаква форма на сексуална дисфункция в живота си. Макар това да е много висок дял, позитивният му прочит би звучал така: 

Повечето жени могат да имат удовлетворителен секс през целия си активен живот 

Както науката, така и личният опит на жените показва, че възрастта носи своите особености, без да играе ключова роля в женското сексуално здраве.

В периода на съзряването сексуалното желание става по-силно изразено, естрогенът играе доминираща роля, насърчавайки сексуалната възбуда и отзивчивост, докато нивата на тестостерон, макар и по-ниски, отколкото при момчетата, започват да допринасят за либидото. През този период момичетата започват да изпитват сексуално привличане и желание да изследват своята сексуалност. 

Развитието на мозъка също играе роля, като системата за възнаграждение на мозъка става по-чувствителна към сексуални стимули. Тази повишена чувствителност може да доведе до по-силни сексуални импулси и чувства на романтично привличане. Психологическите фактори, включително емоционалната връзка, започват да оформят начина, по който се преживяват тези импулси. 

„Започнах на 15, но до 19 не знаех какво е оргазъм“, но също и „Официален старт на 16 години – нямах търпение да ми дойде менструацията, за да започна. Първите години, докъм 20, имах много силно либидо и готовност да правя секс къде ли не, например в кола, тоалетна на дискотека, зад блока и пр.“, разказват събеседничките ми. „Бях безгрижна и имах по-силно либидо като по-млада, което водеше до какви ли не сексуални приключения“, споделя една от тях, докато друга отсича: „Моногамност – от тийн.“ 

Разбира се, с годините и натрупания опит разбирането на всяка жена за здрав (в смисъл – благосъстоятелен, удовлетворяващ и без патологии) секс се променя. В ранната зряла възраст, обикновено между 20 и 30 години, жените често изпитват най-високите си нива на сексуално желание. Хормоналните нива на естроген и тестостерон достигат пик, а репродуктивната система е напълно зряла. Жените често са в разцвета на плодовитостта си и естественото влечение на тялото към сексуална активност е силно. Желанието за интимност и връзка, водено както от хормонални фактори, така и от емоции, достига своя връх през този период. Сексуалното удовлетворение обикновено е високо, като много жени изследват и научават за своите сексуални предпочитания и желания във връзките си. 

Този теоретичен модел напълно се потвърждава от историите на жените, които споделят: 

Много интересно за мен беше, че след първото вагинално раждане (30 г.) изведнъж бях способна да си заявя нуждите за предварителна стимулация и съответно нивото на задоволеност за мен се вдигна чувствително. Също така и да кажа, че не съм достигнала до оргазъм и имам нужда от още.

Интересно наблюдение е, че мъжът ми съвсем се е променил – когато първоначално ме е привличал, е имал тяло на тийнейджър, гладки бузи и коса. Абсолютно нищо не е същото, все едно различна обвивка, сега е по-секси, вероятно защото го познавам повече – обичам да го гледам гол и как върши неща, също и как говори по работа…

С годините бях по-готова да експериментирам, защото се появи партньор, комуто да се доверя, и защото по-малко ми пукаше за това как изглеждам (което беше основният ми бъг във всички години, в които всъщност съм изглеждала добре). 

Последното признание е на конкретна 50-годишна жена, но обобщава добре множество истории на жени в зряла възраст. „На 45 вече се харесвам и приемам. Колкото повече се харесвам, толкова повече либидото ми изкачва върхове“, споделя друга, а в отговор трета допълва: „Имаше един момент, аз бях на 40, още приспивах дете всяка вечер, беше ковид, не ми се правеше секс и заявих на мъжа ми, че ако си мисли, че цял живот ще правим секс, да си помисли пак. Сега ми се струва абсурдно това. Мисля, че още много секс ни чака.“

И това вероятно е така, ако съдим по историята на друга жена в нашата възрастова група, която дава надежда и за бъдещето:

За мое учудване и радост майка ми на 73 години все още прави секс с приятеля си на 78 години, което ме кара да смятам, че дори и да не става все по-хубав и по-хубав, то очевидно човек може да съхрани удоволствието от секса дори и след определена възраст. 

След менопаузата, обикновено около 50-годишна възраст, яйчниците спират да произвеждат яйцеклетки и нивата на естроген спадат значително. Това намаляване на естрогена води до промени в сексуалната функция, включително вагинална сухота и намалено овлажняване, което може да направи секса неприятен за някои жени. Въпреки тези предизвикателства много жени в постменопауза съобщават, че изпитват възраждане на сексуалното удовлетворение поради по-малко страх от забременяване, по-голям фокус върху емоционалната интимност и подобрена комуникация с партньорите си: 

Винаги ми е било приятно да правя секс, но най-хубавия секс имах след 40, когато като че ли се отпуснах повече и да експериментирам. Имах едни 7–8 години с ужасно много секс в този период.

Какво искат жените

В същото време според изследване мотивацията на жените за секс не се променя драстично с възрастта. Тя е повлияна от предишните им сексуални преживявания, вида връзка, в която участват, и множество фактори, свързани с начина им на живот. Според изследването жените на възраст 31–45 години имат повече мотиви за секс, отколкото жените на възраст 18–30-годишните. 

Основните причини за секс обаче не се различават в целия възрастов диапазон – жените правят секс предимно за да изпитат удоволствие, любов и усещане за свързаност. 

„Анатомия на пола: Жена“ разглежда здравето на жените като неразривна част от обществото, историята и културата. В поредицата изследваме как са се променяли нагласите към женското здраве, как медицината е възприемала специфичните потребности на жените и какви процеси са повлияли на достъпа им до качествени здравни грижи. Вглеждаме се в научните открития, но и в културните митове; в официалните политики, но и в личните истории на жени, борещи се за правото си на здраве и достойнство.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/lichniyat-falit-noviyat-zakon-v-bulgaria-i-praktikite-v-germania/

България най-сетне се сдоби със Закон за несъстоятелността на физическите лица, по-известен като Закон за личния фалит. Поне на хартия, защото ще започне да се прилага през март 2026 г. Нормативният акт, приет на 19 юни 2025 г. без особен ентусиазъм и след години протакане, беше условие за извършването на второто плащане по Плана за възстановяване и устойчивост.

Личен фалит съществува в много държави. В Германия например той е въведен още през 1999 г. и официално се нарича „потребителска несъстоятелност“ (Verbraucherinsolvenz), но е по-известен като „лична несъстоятелност“/„личен фалит“ (Privatisolvenz). За потребителската несъстоятелност няма отделен закон, а тя е уредена в част 10 от Кодекса за несъстоятелността.

Директното сравнение между личния фалит в България и Германия би било подвеждащо, защото в първия случай имаме закон, който още не се прилага, а в другия – дългогодишна практика. Съпоставката между тях обаче показва ключови разлики във философията, която стои зад възможността едно частно лице да бъде обявено в несъстоятелност.

България: да се разориш образцово

За да има шанс един човек в качеството си на физическо лице успешно да премине производство по несъстоятелност в България, той трябва да е достатъчно богат. И освен това да бъде, както пише в закона, „добросъвестен“.

Икономически ценз пред личния фалит

Необходимо е натрупаните задължения, които длъжникът не може да плати, да са в размер на поне десет минимални работни заплати. За 2025 г. това са 10 770 лв. Ако той няма имущество, което да се използва за разплащане с кредиторите, му се дава срок да придобие. Как да стане това, като е затънал в заеми? Ами, негов проблем.

Изисква се и фалиралият да заплати всички разноски по изпадането си в несъстоятелност – държавни такси, възнаграждението на синдика, който ще му бъде назначен, разходите, свързани с оценката, разделянето, съхранението и пр. на имуществото му. Тази сума е в добавка към средствата и собствеността, необходими за разплащане с кредиторите, както и към оставащото за задоволяването на основните му потребности (и на евентуалните финансово зависими от него членове на семейството).

Да не забравяме и адвокатските разноски. Те не са включени в закона, но е много трудно човек да премине през целия процес без квалифицирана юридическа помощ.

Кой длъжник е добросъвестен?

Законът посочва не кой длъжник е добросъвестен, а кой не е. Но от изброените примери можем да си направим извод колко изряден трябва да е човек, за да му се окаже честта да бъде обявен в несъстоятелност. Не е достатъчно да не е осъждан за злоупотреба с доверие и за финансови престъпления, да не се опитва да мами на дребно, като предоставя фалшиви или непълни документи или укрива пари или имущество, и да не си е декларирал честно доходите.

Добросъвестният длъжник, преди да поиска законно да фалира, трябва да е работоспособен и да е работил или получавал доходи от други източници поне година, освен ако не е бил възпрепятстван по уважителни причини.

Необходимо е кандидатите за фалит да отговорят на още ред условия, за да покрият изискването за добросъвестност. Едно от най-важните е през последните три години да не са купували на кредит нищо, което надхвърля доходите им и не е предназначено за задоволяване на основните им потребности, както и на членовете на семействата им, които трябва да издържат по закон.

Накратко – за кого не е законът?

Ако сте затънали в дългове, но общата им стойност е под десет минимални работни заплати и/или нямате пари за всички разходи по производството в несъстоятелност, новият закон не е за вас. Той не е за най-бедната и най-уязвима част от населението – хора, които задлъжняват от нищета, защото нямат достатъчно пари за лекарства, храна, дрехи, сметки.

Може би и вие като мен имате познати (или се е случвало на вас самите), които са си купували на изплащане или с кредит повече неща, отколкото са можели да си позволят. Защото никой не ги е учил на финансова култура, защото за тях е важно да демонстрират определен стандарт на живот, дори той да не отговаря на доходите им, защото са искали да осъществят някоя мечта…

Обществото, в което живеем, всъщност провокира „недобросъвестното“ (според закона) поведение. Докато пишех тази статия, получих имейл от банка, която ми предлага да изтегля заем. Отвсякъде изникват реклами за кредити, а възможностите за изплащане на вноски също стимулират спонтанните покупки.

Друг сериозен проблем е хазартът. Пристрастеността към хазарт в България придобива размерите на епидемия. Жертвите ѝ също не отговарят на изискванията за добросъвестност в закона.

Германия: подкрепа и превъзпитание за фалиралите

Между българското и германското законодателство, уреждащо личния фалит, има някои общи неща. И в двете страни човек трябва да се обърне към съда, за да бъде обявен в несъстоятелност (в Германия обаче се изисква преди това да се е опитал да постигне извънсъдебно споразумение). Еднакъв е и срокът на фалита – три години (в Германия до края на 2019 г. срокът е бил шест години и след това постепенно намалява до три).

В България с имуществото на фалиралите се разпорежда синдик, в Германия има нещо подобно – попечител. Според нашия закон обаче основната функция на синдика е да осъществява контрол, а длъжникът трябва да му се отчита незабавно за какво ли не (например да го уведоми до три дни при смяна на адрес). Изобщо, синдикът играе ролята на всяващ страх надзирател. В Германия по-важно от надзираването е активно да се общува с длъжника и да му се помага да придобие нужната финансова култура.

В Германия обаче няма минимален размер на дълга, при който човек има право да поиска производство в несъстоятелност. Нито толкова високи изисквания за добросъвестност.

Много германци стигат до процедурата за фалит, защото са пристрастени към пазаруването, нямат финансова култура, а често идват и от семейства, в които задлъжняването е обичайна практика. Някои имат и психични проблеми.

Всичко това е валидно за Алине, героиня на репортаж от документалната поредица Die Frage („Въпросът“), която неусетно затъва с 25 000 евро. След години на срам, спиращ я дори да отвори предупредителните писма за дълговете си, камо ли да сподели с някого, Алине намира сили да даде гласност на историята си и да се обърне към професионален съветник за длъжници. Много организации в страната предлагат помощ с такива съветници, някои – срещу минимални суми или дори безплатно. Голям брой сайтове описват необходимите стъпки с прости думи.

След като се запознава с всички документи, свързани с положението на Алине, съветникът обсъжда с нея вариантите за изход и препоръчва производството в несъстоятелност. Тогава младата жена се обръща към съда. Описва съдийката като изключително мила и разбираща. По същия начин определя и наставничката си, която ѝ помага да сложи ред в личните си финанси. Алине осъзнава, че не може да се справи сама и има нужда от подкрепа.

Историята ѝ има неочаквано щастливо развитие. Съветникът, към когото тя се обръща първоначално, ѝ предлага работа. Така самата тя става съветничка на длъжници и помага на хора с проблеми, каквито е преживяла. Понеже се справя добре, работодателят ѝ дори инвестира в допълнителната ѝ квалификация.

Основната разлика между двата модела е, че в Германия акцентът е върху превъзпитанието на фалиралите.

И вместо да се поставят тежки условия за допускане до несъстоятелност, се разчита на придобиването на лична финансова култура, докато трае самото производство. А това не става без разбиране и подкрепа. Неслучайно трите години, през които тече производството, се наричат период на добро поведение.

Докато в България човек има само един шанс през живота си да поиска да бъде обявен във фалит, в Германия това може да се случи повторно. Но тогава периодът на добро поведение вече е не три, а пет години.

Българският закон – решение или нови проблеми?

Според анализ на Мирела Веселинова в „Капитал“ новият Закон за личната несъстоятелност може да предизвика повече проблеми, отколкото да реши. Статията е публикувана преди приемането му, но основните пречки, посочени от Веселинова, не са изчистени от окончателния му текст. Една от тях е, че нормативният акт е изготвен „чрез префасониране на търговската несъстоятелност“ – със същата тромава структура, включваща събрания на кредиторите, синдици и пр. Хората обаче не са търговски дружества:

С фалита търговецът се заличава, но несъстоятелният гражданин трябва да продължи да живее и да издържа семейството си – […] той не може да бъде заличен.

За съжаление, във финалния си вариант дълго чаканият закон не изглежда, като да е правен за човешки същества. Което впрочем не е изключение сред българските нормативни актове. Когато целта е да се усвоят едни европейски пари, а не да се реши съществуващ сериозен проблем, това е резултатът.

А проблемът не е само на длъжниците и кредиторите им, а и на държавата.

В България контролът върху агресивната реклама на всевъзможни кредити и хазартни игри е твърде рехав, доколкото изобщо съществува. В училище няма и елементарно обучение по финансова грамотност. Резултатът е, че човек отвсякъде е „обстрелван“ със стимули спонтанно да харчи пари. Ала когато изгуби контрол, държавата не му предлага адекватни варианти за изход.

Примерите с Германия показват, че може да бъде и иначе. Когато в центъра на закона стоят човекът и необходимостта да бъде подкрепен, има шанс той да продължи живота си като пълноценен член на обществото. Остава да се надяваме, че Законът за личната несъстоятелност ще бъде толкова неработещ, че ще се наложи основно да се пренапише. Макар да няма гаранция, че и тогава законодателите ще мислят за хората.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/ako-ne-mozhesh-da-nahranish-deteto-si/

В институциите за деца има непропорционално много деца от ромски произход. Понякога те попадат там с неубедителни аргументи. Държавата не събира данни за нито един етап от процеса, но изследване на Сдружение с нестопанска цел „Инициатива за равни възможности“ сочи, че от една страна, институциите са по-склонни да извеждат от семействата им именно ромските деца, а от друга, сред ромите най-често възниква един от основните рискове, водещи до раздяла между деца и родители – бедността. Изследователите събраха представители на общността и организации, работещи със семейства в риск, в търсене на решения.

Изводът беше, че фокусираната подкрепа там, където е най-нужна, би могла да предотврати много раздели и да гарантира по-добър живот на децата. Когато я има не само на хартия, но и на практика. 

„Непосредствена опасност“

Наскоро се запознах с едно семейство. Бедни хора от малък град, мъжът години наред е работил, но неотдавна глаукома го оставя напълно сляп. 

Родителите живеели с малката си дъщеря в общинско жилище. Един ден обаче дошли социалните. Някой им се обадил, че детето се разхожда само̀ из града. Видели, че в апартамента няма ток. Че домът не е подреден, а детето не е изкъпано. Направили предписание. След два дни дошли отново и си тръгнали с детето. 

Според близките и семейството повечето от аргументите, с които момиченцето е взето от родителите му и пратено в център за настаняване от семеен тип в друг град, или са силно преувеличени, или са напълно неверни. „Не е оставяна сама, не е ходила гладна, не сме я били. Грижихме се за нея колкото можем“, споделя бащата и допълва сякаш на себе си: „Човек ако не може детето си да нахрани, защо да живее на тоя свят.“ Семейството било настанено в общинското жилище едва десетина дни преди социалните да ги посетят. „Бяхме подали вече документи, но още не беше пуснат токът, не бяхме оправили всичко, знаете как е“, разказва още бащата. 

Никой обаче не вярва на двама бедни и нискообразовани родители, нито на свидетелите, които ги подкрепят. Социалните служби издават заповед за извеждане на детето с мотива, че жилището, в което живее семейството, е неподходящо – без ток, с лоша хигиена, неподредено и без възможност за приготвяне на топла храна. Като допълнителен аргумент се посочва, че майката няма образование и има затруднения в общуването, което според социалните поставя под съмнение способността ѝ да полага адекватни грижи. В подкрепа на мярката е цитиран и сигнал, че детето е било забелязвано само̀ навън, както и фактът, че даденото предписание за подобряване на условията не е било изпълнено в кратък срок. На тази основа местната дирекция „Социално подпомагане“ разпорежда извеждане на детето поради предполагаема „непосредствена опасност“.

Така детето остава на грижите на държавата, а на родителите е определен график на свиждане по веднъж месечно, като им е намекнато, че е по-добре да не идват дори и в този един-единствен ден в месеца, защото после детето им… плаче.

От частното към общото

През последната година адв. Даниела Михайлова и колегите ѝ от „Инициатива за равни възможности“ изследват как децата попадат в институции и се натъкват и на други случаи като този. Почти винаги става дума за ромски семейства. 

Наистина значително по-често се предприема извеждане на дете от семейството, когато става въпрос за ромско семейство. Свръхпредставеността на ромски деца в институционалната грижа е ясно видима – дори когато няма официални данни, тя се доказва чрез теренни наблюдения и интервюта,

обяснява адв. Михайлова. 

Според доклада „Забравените надежди: ромските деца в институционалната грижа“ ромските семейства са по-често подложени на наблюдение, получават по-рядко подкрепа и значително по-често спрямо тях се прилага крайна мярка – извеждане на дете. Същевременно намирането на приемно семейство за ромско дете, особено ако е на по-голяма възраст, е значително по-трудно, а пътят към институцията се оказва най-достъпен. 

Проблемът в тези случаи е, че няма достатъчно ефективна социална работа за подкрепа на родителите между установяването на някакви проблеми и извеждането на детето,

коментира адв. Диян Данков от програма „Правен инкубатор“. 

Адв. Данков представлява няколко семейства в сходно положение и смята, че има повтарящи се проблеми: 

Често се оказва, че социалният доклад стои на пиедестал, съдът приоритетно взема под внимание този доклад и нищо не е в състояние да го обори. 

В цитирания по-горе случай например, макар срещу твърденията в доклада на социалните да са приведени не само свидетелски показания, но и становища от личния лекар и здравния медиатор, работещи със семейството, съдът все пак приема, че най-добрият интерес на детето е да бъде изведено от дома му. 

В редица случаи бедността се възприема като „пренебрегване“, а лошите жилищни условия – като „непосредствена опасност“, макар в практиката на социалната работа това да не би трябвало да е достатъчно основание за отнемане на дете.

Адв. Даниела Михайлова си спомня случай от друг град, където представлява семейство с две деца. Там децата са описани „в риск“ заради счупена брава на врата, мръсни чинии в мивката и неизпрано пране, оставено на дивана. 

Дори описанието на фактическите обстоятелство в този случай не подкрепяше направения извод, че за децата има някакъв реален риск. Въпреки това съдът потвърди извеждането им за срок от пет години,

разказва тя.

Социологическото проучване, ръководено от доц. Алексей Пампоров, потвърждава косвено това наблюдение.

По приблизителни оценки между 60 и 70% от децата в резидентна грижа в България са от ромски произход, въпреки че ромите съставляват малко над 10% от населението.

В около 40% от изследваните случаи причините за извеждане са свързани с бедност в семейството, а повече от половината изведени от семействата си деца прекарват години в институции без реална работа за връщането им у дома, сочат наблюденията на изследователите.

Сред основните бариери пред т.нар. реинтеграция е отново бедността, прозираща зад административната формулировка за неподходящите битови условия. Предразсъдъците и възприятията за ромите, включително съмненията в родителския им капацитет и желанието им да се грижат за децата си в семейна среда, остават широко разпространени пречки пред системата и засягат близо 50% от работещите в нея, се отбелязва в доклада: 

По време на дискусиите във фокус групите за целите на това изследване повечето участници използваха дискриминационен език и дискурс, когато описваха опита си в работата по случаи, включващи родители и деца от ромски произход.

Подозренията обаче са взаимни – ромските респонденти споделят дълбоки притеснения, страх и намалено доверие в служителите на социалните служби, като делът на респондентите, споделящи опасение, че родителите в техния квартал често се страхуват децата им да не бъдат отнети, варира от 30 до 70%.

Какво значи „най-добрият интерес“?

Българското законодателство и международните стандарти поставят „най-добрия интерес на детето“ в основата на всяко решение, засягащо децата – включително и при настаняване извън семейството.

Законът за закрила на детето допуска извеждане на детето само когато всички други възможности са изчерпани.

За да се пристъпи в кратък срок към извеждане пък, трябва да съществува реална, непосредствена опасност за здравето или живота на детето. Експерти коментират, че тази мярка се прилага непоследователно от различните отдели за закрила на детето и така в едни общини има множество случаи със съмнително обосновано извеждане на деца, докато в други мярката не се прилага дори при доказан риск за живота и здравето на детето.

Докладът „Забравените надежди“ се фокусира върху казуси, в които крайната мярка – извеждане, се предприема, без да е предложена подкрепа и без да се търсят решения, които биха запазили връзката между дете и родители. Адв. Даниела Михайлова е категорична, че това противоречи на философията на Закона за закрила на детето: 

В някои случаи малка помощ за семейството навреме – с плащане на сметка, с временна социална услуга или чрез включване на близки или роднини – може да се постигнат добри резултати и детето да е у дома си.

Имаме случаи, в които индивидуалният план на родителите включва среща със социален работник, на която им се казва да си намерят работа или че трябва да поддържат емоционална връзка с децата си. Това практически не им помага,

дава пример адв. Данков. 

В същото време се определя режим за свиждане по веднъж в месеца, което допълнително засилва психическия натиск върху детето и затруднява запазването на тези емоционални връзки, подчертава юристът. 

Деинституционализиране на деинституционализацията

Описаните случаи далеч не изчерпват причините за свръхпредставянето на ромските деца в институционалната грижа, обаче поставят ясен акцент върху острия недостиг на превантивна работа и комплексна грижа за семействата. Зад сложните думи стоят действия, които на практика, а не на хартия да помогнат семейството да стане по-добър дом за децата си, а не на децата да се търси дом извън семейството. 

Докладът „Забравените надежди“ обръща внимание на проблем, посочван неведнъж и от не един експерт и институция: недостатъчно ефективната „деинституционализация“ на децата у нас. Авторите я определят като „провал“ поради активната роля на съвременните „домове“ в системата за закрила на детето. 

За да бъде преодоляна системната грешка бедността да се наказва с отнемане на деца, експертите предлагат пет конкретни препоръки за промяна в публичните политики в сферата на закрилата. На първо място, те настояват за забрана на извеждането на дете само въз основа на аргументи, свързани с бедност. Вместо това социалните служби трябва да бъдат задължени първо да търсят решения в общността – чрез роднинска подкрепа, мобилни социални услуги и достъп до елементарни битови условия. 

Втората препоръка залага на засилване на превенцията, особено чрез ранна интервенция, достъп до детски градини, жилищна помощ и присъствие на социални работници в кварталите. Специално внимание е отделено на най-малките – според експертите е нужна забрана за настаняване на деца под 10 години в институции, освен в изключителни случаи. 

Отбелязана е и спешна нужда от повишаване на капацитета на социалните служби. Въвеждането на етнически чувствителен мониторинг е четвъртата ключова стъпка – за да се проследят и ограничат дискриминационни практики в системата. 

Накрая, експертите настояват за изграждане на реални механизми за реинтеграция на децата, излезли от институции – включително достъп до образование, психологическа подкрепа, посредничество със семейството и сигурно жилище. 

Ако трябва да изберем само една-две от най-основните мерки, които обаче да дадат осезаем резултат, това е да се въведе поне една, само една мярка за подкрепа на семейства в икономически уязвимо положение. И на следващо място – да се преструктурират социалните служби, защото в момента има отдели с еднакъв брой служители, но с десетки пъти разлика в броя случаи,

смята Даниела Михайлова.

Всички тези предложения имат една основна цел: децата да растат в сигурна семейна среда, а държавата да оказва ефективна подкрепа там, където е нужно. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/tragediyata-v-solingen-i-dvoiniyat-standart-za-maltsinstvata/

Кога България е загрижена за малцинствата, техните права, дискриминацията и насилието срещу представителите на малцинствени групи? Когато става дума за българи. И то не по гражданство, а по етнос. Пример за това е отношението към българите в Северна Македония. Българските евродепутати внасят стотина предложения за промени в тази посока в доклада за напредъка на югозападната ни съседка по пътя ѝ към ЕС. Нашите медии следят под лупа всеки случай на насилие върху някой идентифициращ се като българин в Северна Македония.

Същевременно отношението към собствените ни малцинства е, меко казано, проблематично. България не само не признава наличието им на конституционно равнище, а системно третира представителите им като граждани втора ръка. И не се трогва особено, когато техните права се нарушават или когато върху тях се упражнява насилие.

Бързо позабравен случай

Помните ли имената на Катя, Кънчо, Галия и Емили Жилови? Това е четиричленното българско семейство от турски етнически произход, загинало при пожар в германския град Золинген (наричан на български и Солинген) на 25 март 2024 г. – майка, баща и двете им деца. Родителите така и не навършват 30 години, Галия остава завинаги на три, а Емили – едва на няколко месеца. Ранените при пожара са десетки. А някои от оцелелите, като Айше и Нихат К., скочили от прозореца с малкия си син, получават сериозни и дълготрайни здравословни проблеми. Нихат е в кома седмици наред след трагедията, Айше и до днес трябва да се подлага на операции. Детето също не остава без поражения.

Първоначално в България се наблюдава известен интерес към случая. Има дори репортажи от мястото на събитието, например на bTV. В онзи период водещата версия е, че заподозреният за палежа германец Даниел Чала е нямал расистки мотив, а е извършил престъплението за отмъщение, защото е изгонен от сградата поради неплащане на наем. Имигранти в Золинген обаче излизат на протест с настояване причините за трагедията да се разследват по-сериозно. На него се веят български, турски и германски знамена. Случаят събужда травматичния спомен за палежа в същия град през 1993 г., извършен от четирима десни екстремисти, чийто жертви са пет турски жени и момичета.

Когато разкритията излязат, как ехото заглъхва

През 2025 г. започва делото срещу Даниел Чала и постепенно излизат все повече данни, които са пренебрегнати от разследващите в началото и сочат към престъпление от омраза. В дома на обвиняемия е намерена доста нацистка литература, включително „Моята борба“ на Адолф Хитлер. Към Чала сочи и дълго неразследван пожар в близкия до Золинген град Вупертал. Той е възникнал скоро след като приятелката на Чала се е изнесла от същата сграда във Вупертал.

Въпреки смущаващите разкрития обаче, в България новините по случая не стават водещи. Отразяват го рехаво, преобладаващо протоколно и резюмират информацията от германската преса. С едно изключение.

Публикацията на Борис Митов в „Свободна Европа“

На 3 юли в „Свободна Европа“ излиза статията на съдебно-криминалния журналист Борис Митов – „Кошмарът в Солинген. Как полицията в Германия пропусна расистки мотив за палеж, убил българско семейство“. За изготвянето ѝ не просто се обобщават известните по случая данни, а и се вземат интервюта от адвокати, ангажирани по делото: представляващия роднините на загиналата Катя Жилова – Радослав Радославов, както и Фатих Зингал и Седа Башай-Йълдъз. Башай-Йълдъз коментира:

Моят дългогодишен професионален опит, за съжаление, се потвърди – обвиняемият е действал от ксенофобски подбуди. Всеки път, когато е влизал в конфликт с чужденци, си е отмъщавал чрез палежи и е предизвиквал смъртта на невинни хора.

Какъв медиен и институционален отзвук предизвиква в България статията на Митов? Засега – никакъв, макар в нея да става дума за български граждани, вероятни жертви на престъпление от омраза.

Омраза от българи към български граждани

В социалните мрежи статията също не се радва на особен интерес. Към редакционното приключване на настоящата публикация материалът на Митов е споделен във Facebook едва седем пъти. Затова пък някои от коментарите под него са пример за реч на омразата. Те внушават, че жертвите не са българи, а турци и/или роми и затова не заслужават нито институционално, нито медийно внимание. Камо ли справедливост. Важното е не дали са писани от тролове, или не (някои от авторите им имат съмнително малко контакти), а че не срещат особен отпор. Ето няколко примера:

В Instagram се намират повече хуманни коментари върху статията на Борис Митов, но има и обвинения към жертвите, че всъщност са роми, които се правят на турци:

Избирателно отношение към омразата

Традегията в Золинген е поредният пример, че Германия не е имунизирана срещу избирателно отношение към престъпленията от омраза. Освен общо трите пожара (в Золинген от 2024 г. и 1993 г.) и Вупертал (от 2022 г.) си струва да припомним и историята с Беате Чепе и партньорите ѝ в любовта и престъпленията Уве Мундлос и Уве Бьонхарт, които между 2000 и 2007 г. убиват десет души. Жертвите им са осем турци, една гъркиня и германска полицайка. Деянията им години наред остават неразкрити, защото разследващите не правят връзка между членовете на групичката и не допускат, че може да става дума за престъпления от омраза.

След разкриването на групата на Чепе Германия дава вид, че си е взела поука. Делото срещу Чепе е обект на силен медиен и обществен интерес, а животът на адвокатите ѝ се обръща с главата надолу. От една страна, клиентката им ги разиграва, както си поиска, от друга, те са възприемани като злодеи, защото я защитават. На едната адвокатка дори се налага да се пресели в друг град, за да избегне част от тормоза и да има работа.

Въпреки това обаче немските разследващи продължават да допускат същите грешки, което позволява на радикализирани германци като Даниел Чала да убиват нееднократно. Когато едно масово убийство се извършва от чужденец, особено мюсюлманин, обикновено първата хипотеза е тероризъм, дори да става дума за психически проблем. А ако то е дело на етнически германец, се търси психически или битов проблем.

За разлика от Германия обаче, България не дава вид, че се опитва да си вземе поука.

Представителите на етническите малцинства се възприемат – и третират – не само като не-българи, а и като непритежаващи основни човешки права, включително правото на живот, и незаслужаващи справедливост. Това не се променя, колкото и пъти Европейският съд за правата на човека да осъжда България за етническа дискриминация.

Затова хора като кмета на столичния район „Илинден“ Емил Бранчевски ще нарушават международното законодателство и ще продължават да трупат имидж с цената на оставянето на десетки ромски семейства без дом. Затова след края на ерата на Ахмед Доган българските турци ще продължават да гласуват под натиск и от страх от нов Възродителен процес.

Но ако питате нашите патриоти, най-важно е Северна Македония да спазва човешките права на представителите на малцинствата и да не ги дискриминира. Нашите си малцинства са си наша работа и никой не трябва да ни се меси в отношението към тях.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/horugvata-na-fundamentalizma/

Центърът на София е известен с близостта, в която се намират един до друг православен храм, католическа църква, джамия и синагога. Тази симпатична топография се възприема като доказателство за религиозната толерантност на българина и все още често се изтъква като предимство на страната ни. Опитите за нарушаване на хармонията, например случаят, когато симпатизанти на партия „Атака“ нападнаха молещи се мюсюлмани, се посрещат с обществено порицание.

За човек, който живее в такава среда, понякога е трудно да го осъзнае, но междуверската търпимост наистина е достижение. Миналото на Европа, а и на света е показало, че някои от най-тежките и нерешими конфликти се пораждат от идеята, че една религия трябва да се наложи силом над останалите. Това, поне на пръв поглед, не е характерно за България. Макар да се гордеем с делото на покръстителя княз Борис и да изтъкваме, че сме дали православието на други народи, като руснаци и украинци, ние никога не сме били фанатични.

У нас винаги е имало алтернативни учения, например богомилството през средните векове и философията на Петър Дънов от по-ново време, а за някои хора те са неразделна част от българското. Освен това още преди покръстването българите са флиртували с Ватикана и макар в крайна сметка да избират друго, у нас има компактни общности католици, съществуващи до ден днешен. В страната се срещат също протестанти, апостолици (арменци), юдеи, в по-ново време мормони, будисти, привърженици на движението „Харе Кришна“. Няма как да не се отбележи и сравнително високият процент мюсюлмани, които съставляват втората по големина религия в страната. И макар миналото да пази някои травматични моменти, като цяло тези религиозни общности живеят в мир помежду си.

Напоследък обаче изглежда, че картината започва да се променя. 

Българската православна църква (БПЦ) става все по-активна в обществения живот и се опитва да наложи ценностите си на всички. Тя може да си го позволи, защото, макар българите да не са от най-редовно черкуващите се народи, православието играе специална роля в историята ни. Мнозина смятат, че то е основен фактор за съхраняването ни като общност през вековете на османско владичество. Именно борбите за църковна независимост предшестват освободителните движения, а обобщението на всичко това е дадено от митрополит Климент (Васил Друмев):

Има православие – има и български народ; няма православие – няма и български народ.

Православната църква играе важна роля като знак за тиха съпротива срещу атеизма, силово налаган от комунистическата власт по време на тоталитарния период. В храмовете, които посещават, докато са следени от милицията, много българи откриват упование и обещание за справедливост във вечността, което е по-вдъхновяващо от сивите лозунги за светлото социалистическо бъдеще и преизпълнените петилетки. Вярата се превръща в алтернатива на грубия материализъм и затова в първите години на Прехода принадлежността към нея е почти част от демократичната идентичност.

За съжаление, тъкмо по време на тоталитаризма текат процеси, даващи негативно отражение днес. 

Голяма част от висшия клир, а и не само, бива вербувана от комунистическата Държавна сигурност. Можем само да спекулираме дали някогашните агенти и доносници са станали вярващи, напасвайки християнските догми с дадените им от комунистическия кесар задачи, или пък са просто лицемерни. Факт е обаче, че някъде в този етап в Българската църква се заражда изключителна вярност към Русия, тогава част от Съветския съюз, където подобни агентурни процеси вече са протекли. 

В днешната Руска федерация Православната църква изпълнява ролята на държавна доктрина, която оправдава и благославя завоевателните цели на режима на президента Владимир Путин. Тя окуражава подчинението пред властимащите. Това е показано във филма „Левиатан“ на Андрей Звягинцев, където свещеник със сковано лице и леден глас дава съвети на местен олигарх, че всяка власт на Земята е дадена от Бога и той не трябва да се бои да я изпълнява.

За Руската православна църква войната, която Путин води срещу Украйна, е свещена – концепция, която дори за средновековна Византия би била прекалена. Макар и благочестиво, както проповядва православието, Кремъл все пак има враждебно отношение към западните християни, особено към католиците, които се възприемат като част от вражеския колективен Запад. Поради това много руснаци, особено националистите, възприемаха с недоверие опитите на папа Франциск да посредничи за мир за войната в Украйна, докато в същото време украинци го упрекваха, че е твърде отстъпчив пред Москва. ЛГБТ хората са обявявани на практика за престъпници просто защото ги има. Напоследък на мушка попадат и тези, които нямат деца – смразяващ завой, който, за съжаление, може би намеква какво ни очаква и в България.

Причина за тревога

е изборът на сравнително младия и изключително деен Даниил за патриарх през миналата година. Като духовник той води аскетичен начин на живот, което е достойно за уважение. Нееднократно обаче е изразявал политически позиции, близки до тези на руската държава, и под негово ръководство Църквата започва все по-активно да се намесва и в светския живот. Неговото предстоятелство е не толкова начало, колкото кулминация на процес, започнал преди няколко години. Симптоматично беше поведението на БПЦ при посещението на папа Франциск в България, когато мюсюлмани, юдеи и протестанти се молиха заедно с главата на римокатолиците, но представителите на православното духовенство отказаха. 

В наши дни видяхме Църквата да изразява отрицателно становище към традиция като нестинарството, което предизвика хумористични реакции в социалните мрежи. Привидно аргументът е железен спрямо канона – обичаят е езически. В действителност обаче между религията и дохристиянските вярвания в България, а и по цял свят често има симбиоза, включително датите, на които празнуваме Коледа и Великден, свързани пряко със зимното слънцестоене и пролетното равноденствие. Професор Клайв С. Луис, може би най-известният християнски апологет на ХХ век, дори стига дотам, че твърди как езическите митове за завърнали се от смъртта са подготвяли хората за истинското възкресение. Доколко тогава е удачно да се нападат хора, почитащи икони дори по време на чисто фолклорен ритуал?

Това отношение започва да се просмуква полека-лека и сред миряните. По проруска линия интелектуалци, свързани с вярата, заемат позиция срещу Вселенската патриаршия и в подкрепа на Руската православна църква, особено по въпроса коя е действителната църква в Украйна. Католиците, каквито у нас има хиляди, лековато са наричани еретици. Професор Калин Янакиев, чиито познания за историята на православието са изключителни, оборва това определение, но самият той признава, че е обект на нападки заради позициите си.

Невинен поздрав за еврейския празник Ханука на водеща медия у нас предизвика просташки коментари в социалните мрежи – нещо, което бе забелязано и от посланика на Израел. Част от тях бяха реакция на войната в Газа, но в други се долавяше нетолерантността към вярата, която не е „нашата“, „ние това не го празнуваме“. По време на последните местни избори в София в казус се превърна фактът, че кандидатът за кмет Васил Терзиев симпатизира на Петър Дънов. Дъновизмът действително противоречи на православната догма. Това обаче не би трябвало да е проблем за заемане на определен пост в светска държава. На всеки Хелоуин празнуващите с маски деца биват обвинявани в сатанизъм.

Тези неща изглеждат смешни и нелепи, но съвсем не са невинни. 

Езикът на омразата може лесно да премине в действия, първоначално сравнително безобидни, като анекдотичните разкази за съборена украса на Хелоуин, но после опасни и агресивни, каквото би било физическото насилие срещу някой „друговерец“. Още повече че предстои въвеждането на религиозно обучение в училищата, което ще сегрегира децата и ще изолира католици, протестанти, евреи и атеисти. Тук не отварям дума за учениците с алтернативна сексуалност, каквато, така или иначе, е забранено да се обсъжда със закон, отново с одобрението на Църквата.

Като цяло трябва да се има предвид, че всяка религиозна общност споделя канони и вярвания и има право да следи за спазването им от своите последователи. От тази гледна точка е неправилно да очакваме Църквата да промени свои хилядолетни канони относно теми като брака и целомъдрието, нито да искаме публично да признае за приемливи учения, несъвместими със свещените ѝ книги.

В същото време България е светска страна, в която Църквата е отделена от държавата, и не е коректно да се създава обстановка на нетърпимост към хората извън паството на БПЦ. 

Намирането на баланса не е лесна задача, тъй като религиозният фундаментализъм може да оправдае всяко зверство. Фанатично вярващите мислят, че спасяват неверниците. При положение че според вярата им душите им би следвало да са безсмъртни, а човешкият живот трае средно 70–80 години, тълкуванието е, че каквото и страдание да причинят в този живот, то бледнее пред риска душата на жертвата им да попадне в ада, където ще бъде подложена на вечни мъчения. Въпросът е, че поне в християнството, сред чиито деноминации е и православието, съществува концепцията за свободна воля, а тя се нарушава, когато възможните алтернативи биват потискани.

Разбира се, за ислямските фундаменталисти абсолютната свобода идва тогава, когато можеш да избереш Бога без никакви „пречки“. Само че това мислене е създало ужаса на самоубийствените атентати, както и режими като този на талибаните в Афганистан, където всяка радост от живота бива потисната в името на „благочестието“.

България все още е много далеч от такова състояние и в интерес на истината, православието е подкрепяно не толкова като единствен верен път към Бога, колкото като белег на националната идентичност. Това го прави елемент от национализма, който се разгаря у нас през последните вече 20 години (ако броим за началото му пробива на „Атака“ на парламентарните избори през 2005 г.). Въпреки че у нас и национализмът е свързан със силна привързаност към чужда държава, която пък ни е посочила официално за врагове.

Но първите стъпки към по-сериозно развихряне на някакъв религиозен фундаментализъм сякаш вече са направени. Важно е да си дадем сметка за това. Така поне няма да бъдем изненадани, ако един ден завалят директните предложения за забрана на цели вероизповедания (едно вече беше шкартирано) и ограничаването на права, които погрешно днес смятаме за даденост.

Българският народ все още има традиция във верската търпимост. Само времето ще покаже дали тя ще бъде продължена. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kiberpunk-2077-udovolstvie-i-ludonarativen-disonans-3/

<< Към втора част

Северина Станкева: Според мен В. препраща и към едноименния роман на Пинчън. Там паралелно текат два разказа: от една страна – този на Бени Профейн, бивш моряк от американските Военноморски сили, който безцелно се шляе из Ню Йорк; от друга – този на Хърбърт Стенсил, англичанин, обсебен да намери мистериозната В., която присъства в дневниците на изчезналия му баща.

В. се появява постоянно в различни фигури: като жена в центъра на политическа интрига в Кайро през XIX век, като плъх от нюйоркското метро, който иска да стане монахиня, като града Валета, като малтийка, която е модифицирала тялото си толкова, че почти нищо естествено не е останало в него – има стъклено око с часовников механизъм, метална пластина в черепа и изкуствени крака.

Освен очевидната близост с кибернетичните протези, в „Киберпънк“ – и в романа, и в играта – имаме, най-общо казано, две линии на всяко ниво, които в крайна сметка така и не могат да се съберат, за да образуват постоянен център, но парадоксално, не могат да бъдат и съвсем ясно отделени. Разцеплението е в самия главен герой, доколкото той е буквално обсебен от друга персона. И доколкото се олюлява между тоталния нихилизъм и търсенето на смисъл в града, който обещава високи технологии и слава, но заедно с това носи мизерен живот. Разрив има и у Джони, чиято сребърна ръка е всъщност производство на „Арасака“ – корпорацията, срещу която е насочен бунтът му. Понеже тези противоречия са вплетени наративно, започнах с това, че играта ми се струва по-скоро резонантна, макар да съм съгласна, че изпълняването на тривиални поръчения, когато се предполага, че главният герой умира, е класически пример за лудонаративен дисонанс.

Връщайки се към невъзможността да се разграничи автентичното от фалша, изглежда, че съпротивата е обезвредена от процес, наречен от Дебор recuperation (възстановяване) – в него всяка революционна идея се попива от масовата култура. Един от въпросите на играта е възможно ли да има ответен удар, или détournement (преобръщане), при който, обратно, средствата на зрелището се използват с подривни цели. Като че ли ясен отговор не е даден, дори ми се струва, че допълнително се проблематизира невъзможността за отличаване на едното от другото.

Например в мисията Killing in the name, чието заглавие неслучайно препраща към песен на антиавторитарната, но комерсиално много успешна банда Rage Against the Machine, В. тръгва по следите на мистериозния хакер Сведенборг-Ривиера, разпространяващ криптирани бунтовнически слогани из интернет, като „Човечеството е само финансова пирамида, скрита зад фасада от сълзи“, от които Джони е изключително впечатлен. След доста продължително лутане в търсене на източника става ясно, че Сведенборг всъщност е хакната машина за гадаене, която е препрограмирана да произвежда псевдофилософски брътвежи. Играчът има три възможности: да остави машината, както си е, да я изключи или да я препрограмира отново, така че да говори още по-големи глупости от типа на „Средствата за производство трябва да принадлежат на колективното несъзнавано“. Джони е най-доволен от последната. Невъзможността да се отсъди категорично за значението на подобни действия е изключително интересна тема.

Николай Генов: Да мислим Джони като отпадъчен остатък от една традиция ми се струва особено важен ход, защото подобна интерпретация отваря неговия образ към литературния му първоизточник и с това позволява да свържем две различни медии. В случая, разбира се, визирам книгите от поредицата „Киберпънк 2020“ – настолната ролева серия на Майк Пондсмит, публикувана през 1988 г., чийто свят компютърната „Киберпънк 2077“ наследява.

В този текст от края на 80-те години Джони е доста по-различен от превъплъщението на Киану Рийвс. Той е, така да се каже, далеч по-наивен и чист; не е толкова циничен, самодеструктивен, фанатичен или брутален. Има си перчем. Вежлив е, извинява се често. С две думи, добро момче, което само иска да спаси своята приятелка Алт от ръцете на „Арасака“ в разказа „Не изтлявай“ (Never Fade Away). За целта той е готов да подгрее и настърви тълпа младежи срещу корпорацията, използвайки собствената си музика като оръжие през 2013 г.

Защо това има някакво значение?

Както Чавдар вече отбеляза, ние не можем да бъдем сигурни доколко дигиталният образ на Джони отговаря на действителния. Фенове вече забелязват определени наративни разминавания. Например Морган Черната ръка (Blackhand) – друг важен герой от фикционалната вселена, към когото има препратки в компютърната игра – бива нает от „Милитех“, за да взриви кулата на техния най-голям конкурент. Джони, вече някак променен след смъртта на Алт, е с него. Годината е 2023-та. Екипите на двамата де факто изпълняват корпоративна поръчка. Не така ни е представена историята през очите на двойника обаче. Това променен разказ ли е, или подвеждащо свидетелство? Проблем на адаптацията или повествователна стратегия? Имало ли е някога истински бунт, или и той ще се окаже поредната фикция?

Струва ми се, че отговорът може да дойде само през главния герой и решенията на играча; впрочем хубав повод да се запитаме отново какво точно е В. и какви са неговите функции в „2077“.

Миглена Николчина: Преди настолните игри на 80-те са реалните прототипи от 60-те – екстатично-трагичната биография на Джим Морисън например. Вървейки назад, ще стигнем до Хийтклиф, до Байрон, до бунта на романтизма. В тази перспектива бунтарският аспект на автодеструктивността на Джони ми се вижда логичен, каквито и противоречиви черти да притежава.

В моралната или въобще в личностната хетерогенност на персонажите има обаче и аспект, произтичащ от „стереоскопичната“ направа на героите в ролевите видеоигри: изборите, които прави играчът, „извайват“ не само облика на аватара, но и на неигровите действащи лица. Аватарът е съединен с останалите персонажи в мрежа, като скачени съдове са, промените засягат цялата система. Това че влюбеността на моята аватарка в Джони го възприемаше като анимус, като аспект на собствената ѝ психика, някак неизбежно предполагаше той да се жертва, тоест да се разтопи, да изчезне като отвъдно сияние в собствената ѝ кратка слава.

Впрочем може би най-тежкият избор е между Рийд и хакерката „Пойна птица“ (Songbird – ако си бях превела името ѝ навреме, може би нямаше да застана на нейна страна – кому „пее“ тя?). В този избор може би се крие и най-дълбоката ирония на играта, тъй като и двамата обслужват един и същи имперски режим, който разчита на лоялност, без да се отплаща с лоялност. Двамата са персонажи в добавката „Фантомна свобода“, която повдига на степен дистопийните аспекти на играта. Редица детайли, включително името на обожествения господар на една отцепила се като автономна зона част на града, говорят за преднамерена аналогия между „Фантомна свобода“, от една страна, а от друга, „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад и базирания върху новелата филм на Копола „Апокалипсис сега“. И в трите случая Курц/Кърц/Кърт Хансен е бивш служител на империята, която иска да го отстрани, защото вече не ѝ се подчинява, но и защото като неин продукт я компрометира. Той действа, сякаш е загубил разсъдъка си, държи се като божество, боготворен е от онези, които смазва, и е преминал всички граници на чудовищно кървава злоупотреба с властта си. И в трите случая обаче тази лудост се състои в смъкването на лицемерната идеологическа фасада на бившите му господари, в които е вярвал – той просто продължава да прави в собствената си зона това, което е правил за тях, оголвайки бруталната истина от „смокиновия лист“ на претенциите за право и морал.

Сравнението с Конрад и Копола обаче не работи в полза на играта. Новелата и филмът неумолимо ни водят към страховита развръзка, която ни среща с човек, поел върху себе си злото в пълно съзнание, човек, който – за да го кажем по Ницше тук – се е взрял в бездната, и тя също се е взряла в него. „Ужасът. Ужасът“ – е последната му реплика, преди да умре. Той е престъпникът и жертвата – за да се върнем към тази тема – засмукал в себе си вината и греха на онези, които е обслужвал.

Лудонаративният дисонанс, за жалост, превръща Кърт Хансен в поредния казионен противник, който трябва да бъде отстранен; не му позволява да постигне статута на своите предшественици. Така заковаването на пироните върху разпънатия Грешник отново ще се окаже по-откровената версия на една тема, която пронизва играта на всички нива.

Еньо Стоянов: Когато обсъждаме играта, не бива да забравяме и как тя тематизира изборите, които вменява на играча. Още преди първата мисия от основния сюжет, чиито последствия определят ситуацията на В., един от персонажите формулира темата така: „Дали искаш да изгориш в блясъка на славата, или да изтлееш като господин/госпожа Никой в собственото си легло?“ Тоест алтернатива между индивидуален бунт, утвърждаващ смисъла на живота само под формата на преждевременна и зрелищна смърт, и съответно комфорта на безропотно подчинение на корпоративните господари на града.

Несъмнено всички герои, които коментираме тук – Джони¹, Грешника, В. (поне в началото) – са склонни да предпочитат първото². Но играта всякак се опитва да покаже защо това е фалшив избор. И смъртта „в блясъка на славата“ неизбежно се оказва обезсмислена, тъй като дирижиращите спектакъла корпорации отново си я присвояват – на мястото на атентата, извършен от Джони, в съвремието на играта има музеен атракцион; Джошуа – независимо колко искрен е – вижда стойност единствено в превръщането на мъченичеството си в медийно шоу; а В. … – там вече нещата зависят от избора на играча.

Което ме връща към казаното от Миглена в първата част на разговора ни – дали спектакълът не подрива мрачните теми на играта. Може би по-скоро съблазънта му е самата мрачна тема, определяща нейния свят.

Чавдар Парушев: Ще добавя нещо по повод решенията, които играчът взима сам, и стереоскопичните отражения от тях в изграждането на неигровите действащи лица, както и по повод изборите, които играта вменява на играча. Финалът на играта предполага да бъде преодоляна специфичната раздвоеност на В. като две личности в едно тяло. Да се направи лудонаративен избор и да се запази единият за сметка на другия персонаж, за да завърши разказът на играта. През повечето време смятах, че ще избера В. В крайна сметка реших тъкмо обратното. Може би защото схванах избора като това дали жертвам и двамата за кратка отсрочка на неизбежния край на В., или само него, за да може Джони истински да оживее.

Но може би финалният избор е възможно да бъде схванат и като избор между две времена. От една страна, Джони и неговият бунт от фикционалната 2023-та като съпротивляващото се минало, от друга – В. от 2077 като настоящето или новото, което се бори да намери собствено място под слънцето, да оцелее под натиска на притискащите го фактори. Схващане, оформено и от собственото ми проиграване, което разпредели двамата в ролите на наставник и ученик по принуда с известна реципрочност и размяна на ролите между Джони и В.

В този смисъл за мен бунтът на настоящето се оказа някак твърде очевиден и самозатворен, твърде много сведен само до оцеляване. Докато този в миналото се оказа по-интересен. Какъв би бил вторият живот на Джони Сребърната ръка? Да кажем, ако разработчиците на играта решат да продължат с втора част с Джони като аватар за играча? Какво ако миналото се завърне вече не като дигитален призрак или като пародиен брътвеж на панаирджийска машинна ясновидка, пробутана на майтап като революционен пророк и за още по-голям смях взета на сериозно? Ами ако миналото се завърне като помъдряла, претърпяла развитие и способна да действа личност с поуките от грешките и с отстояната вярност на принципите си? А не като пасивен геологически пласт, който стои под повърхнината на настоящето, за да оформя неравностите – гънките, бабуните и прорезите на релефа му?

Тази съпротива чрез минало като дееспособна памет на втора степен също ли би била толкова обречена, колкото другите, срещу дистопичността на безпаметното настояще на подкупни корпорации, улични престъпни банди, търговци на оръжие и виртуални наркотици, лекари кибернетици, вуду хакери и заплашителни джунгли от изкуствени интелекти зад високи черни стени, които съставляват фикцията на играта? Играта отваря, не затваря подобни въпроси.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.