Сигурно вече сте чули – планира се нов внос на работна ръка от Виетнам, след като спогодбата, в резултат на която 35 000 граждани на азиатската държава работеха в България, а още 5000 следваха висше образование, беше прекратена през 1991 г. Новината за нова спогодба между двете страни, която да бъде подписана до края на годината, беше разпространена във връзка с посещението на българска парламентарна делегация в Социалистическа република Виетнам. Това стана, след като в края на 2023 г. министърът на икономиката Богдан Богданов заяви, че недостигът на работна ръка в България може да се компенсира със 100 000 работници от трети страни.
Както и по времето на социализма, така и сега не се очаква, че виетнамските граждани ще останат в България след изтичането на временните им трудови договори. Затова в планираното споразумение между двете държави ще се уточни и как ще се провежда реинтеграцията им, след като се върнат в родината си.
„Капитал“ припомня, че преди 15 години, по време на правителството на Сергей Станишев, също имаше идея за внасяне на работна ръка от Виетнам. Тя обаче не се реализира поради глобалната икономическа криза, довела до масово съкращаване на работни места. За последните 15 години населението на България е намаляло, а на Виетнам се е увеличило с 10 милиона.
Трудовата миграция от и към България по времето на социализма
По времето на социализма трудовата миграция се извършва по силата на междуправителствени договори с държави, които също са социалистически или поне с недемократично управление. Това гарантира, че след изтичане на договорите им за заетост работниците ще се върнат в собствените си страни. В България пристигат виетнамци, а българи заминават на гурбет предимно в СССР (основно в северната Република Коми) или в Северна Африка.
Трудовите дестинации за българите са такива, че те да не се изкушават много да останат в тях, след като се „напечелят“. В Коми е студено, а начинът на живот и културата в Северна Африка са твърде различни от тези в България. Отклонения от очакването стават предимно по любов, като в тези случаи обикновено оставащата/отиващата в чуждата страна е жената. Българи си довеждат съпруги от Русия, а някои българки се омъжват в Северна Африка и остават там.
В края на 70-те и началото на 80-те години Либия (по личните ми спомени) изглежда далеч по-добре от България, с гладко асфалтирани пътища и изобилие от западни стоки по магазините. В същото време по площадите там се извършват публични екзекуции, които се излъчват по телевизията. Може да се видят огромни паркинги, пълни не с коли, а с мъже, които се молят. А местните жени в буквалния смисъл нямат думата – те се придвижват по улиците увити в бели чаршафи и захапали края им.
Либийската държава също не очакваше чуждестранните работници да останат за постоянно, поради което и не полагаше усилия да ги интегрира. В Бенгази например беше изграден квартал специално за чужденци, а българските деца посещаваха българско училище или съответно българска детска градина. Арабският език беше нужен само за справяне във всекидневни ситуации, примерно при пазаруване.
Аналогично, не се очаква и виетнамците да останат в България завинаги. В началото на 90-те години на миналия век, когато спогодбата с Виетнам е прекратена, България вече не е социалистическа държава, но се намира в период на несигурност и сериозни икономически проблеми. Малко чуждестранни работници биха пожелали да останат в такава страна, дори да са имали такава идея в началото.
Какво се обърква с гастарбайтерите
Терминът „гастарбайтер“ означава „гостуващ работник“. Той започва да се употребява в немскоезичните страни още от 40-те години на миналия век, но добива особена популярност от 50-те години нататък. Днес обаче се употребява предимно в пейоративен смисъл и в кавички, за да се подчертаят негативните последствия от една сбъркана миграционна политика. Как се стига дотам?
По време на икономическия възход след Втората световна война нараства потребността от работна ръка. Швейцария например внася работници от по-бедната Италия, а Западна Германия – от Турция. Чуждестранните работници са наречени „гостуващи“, защото се очаква, че след изтичане на договорите им те автоматично ще се приберат по родните си места. Само че много от тях приемат страната, в която работят, за своя втора родина. И решават да останат.
Тъй като приемащите страни не са си представяли гастарбайтерите да се интегрират от местните общества, оставането им се превръща в проблем, а самите чуждестранни работници скоро започват да се възприемат като врагове. Това се задълбочава по време на икономическата криза в началото на 70-те. През 1973 г. Германия прекратява приемането на работници от всички страни с изключение на Италия. Година по-късно отхлабва мерките за секторите, които изпитват най-голяма потребност от работна ръка.
„Повикахме работна сила, а дойдоха хора“. И една песен
„Повикахме работна сила, а дойдоха хора“, пише през 60-те години швейцарският писател Макс Фриш по повод трудовите имигранти от Италия. Цитатът обаче става нарицателно за гастарбайтерите в Западна Германия и най-вече за тези от Турция.
През 80-те години турският музикант Джем Караджа, който е работил известно време в Германия, записва на немски език песента „Дойдоха хора“. В нея той перифразира цитата от Макс Фриш и пее:
Докато имаше много работа, даваха ни мръсната работа. Но когато дойде голямата криза, казахте, че ние сме виновни за нея. Не искате културата ни, нито да бъдете с нас. Искате само да ни виждате като чужди, така че оставаме непознати и там, и тук.
Днес повече от една четвърт от населението на Германия е с миграционен произход, като най-голям е делът на хората с произход от Турция. Някои от тях са добре интегрирани, включително стават политици – например земеделският министър Джем Йоздемир, който е първият федерален министър от турски произход в страната.
Много турци в Германия обаче живеят в капсулирани общности. Една от основните причини за това е дългогодишният отказ те да бъдат интегрирани в германското общество. Защото са приемани като „гастарбайтери“, които ще си тръгнат. Когато държавата започва да полага усилия да ги интегрира, те вече са развили собствена субкултура и са свикнали германците да не ги харесват. Затова няма как интеграцията да е безпроблемна.
Предизвикателства пред евентуалната виетнамска имиграция в България
Понастоящем в Германия живеят над 200 000 души с виетнамски произход, като по-голяма е концентрацията им в източната част на страната. Този факт има своите исторически основания – преди обединението на страната в Западна Германия виетнамците пристигат основно като бежанци, а в Източна – чрез междудържавна спогодба, както в България. Но тъй като стандартът в Източна Германия е по-висок, отколкото в социалистическа България, десетки хиляди граждани на азиатската държава намират начин да заобиколят ограниченията и да останат.
Днес виетнамците се славят като една от най-добре интегрираните имигрантски общности в Германия, както и на Запад. Че могат да се интегрират успешно и в България, е достатъчно да дадем пример с главната редакторка на „Тоест“ Ан Фам. По степен на владеене на българския книжовен език тя съперничи на създателката на сайта „Как се пише“, коректор и доктор по български език Павлина Върбанова.
За разлика от 80-те или от 1991 г., днес България е страна членка на ЕС, която се очаква скоро да стане част от Шенгенското пространство и еврозоната. При нова спогодба с Виетнам не може да разчитаме, че всички виетнамски работници до един ще се върнат в родината си след изтичането на договорите. Отказът да се допусне, че част от тях току-виж останат, може да доведе до проблеми.
Развитието на миграционните изследвания обикновено става популярно постфактум, след дългогодишно упорство да се приеме фактът, че миграция съществува. България възприема себе си единствено като страна на емиграция, не и на имиграция. Затова и не полага особени усилия да интегрира чужденци. В страната има авторитетни изследователи на миграцията, като проф. Анна Кръстева, но на този етап не изглежда държавата да взема под внимание техните достижения.
Не е нужно България да повтаря грешката на Германия отпреди 50 и повече години. „Топлата вода“ вече е открита – известно е, че трудовите мигранти не са само работна ръка, а човешки същества със собствена воля. Които може и да решат да останат.
Изкуственият интелект (ИИ) използва сложни изчисления, позволяващи на системата да разсъждава, да се учи и да стига до определени изводи, които са от полза на лекарите при вземане на решения. Служейки си с информация като медицински изображения, биомаркери, медицински данни на пациенти и използвайки инструменти като конволюционни невронни мрежи* и регресионни модели, той има за цел да създаде персонализации, адаптирани към всеки пациент, с приложение в реалната клинична практика.
Въпреки че ИИ има голям потенциал в областта на медицината, етичната сложност на приложението му изисква допълнителни анализи и доказателства за медицинската му ефикасност и икономическата му стойност, както и създаването на мултидисциплинарни методи за по-широкото му внедряване в клиничната практика.
медицински модел, използващ характеризиране на фенотипове и генотипове на индивиди (чрез молекулярно профилиране, медицински изображения, информация за начина на живот и др.) за избор на терапевтична стратегия при конкретен пациент в определен период от живота му, за определяне на предразположеност към дадено заболяване, за навременна и целенасочена профилактика.
Персонализираната медицина все още се развива и пред нея стоят много предизвикателства преди пълното ѝ приложение в системите за здравеопазване. Новите генетични технологии, обобщавани с термина „омик“ технологии, позволяват на учените да използват генетичната информация на пациентите, за да определят по-добре правилното лекарство, доза и период на прием. Използването на тези технологии ни доближава по-близо до персонализираната медицина.
В най-простата си форма ИИ е област, която съчетава компютърни науки и огромен набор от данни, за да даде възможност за решаване на проблеми. Той също така обхваща част от машинното обучение и дълбокото обучение (machine learning, deep learning), споменавани често, когато става въпрос за ИИ. Тези дисциплини са изградени от ИИ алгоритми, които създават системи, правещи прогнози или класификации въз основа на входирани данни.
Моделите на машинно обучение може да се използват за наблюдение на жизнените показатели на пациенти. Докато медицинските устройства от типа на сърдечните монитори проследяват жизнените показатели, ИИ може да събира данните от тези устройства и да извършва анализ с цел търсене на заболявания. Изследванията показват, че ИИ, захранван от изкуствени невронни мрежи, може да бъде също толкова ефективен, колкото лекарите при откриване на симптоми например на рак на гърдата.
Геномиката, биотехнологиите и ИИ поставят отделния пациент в центъра на избора на лечение, създават големи бази данни за анализ и са основата на прецизната медицина.
През последните години няколко компании работят по въвеждането на ИИ в медицината. Google има изследователски клон, свързан с ИИ, който работи по проекта DeepMind Health. Идеята е да се събират и анализират данни от медицински досиета, за да се подобрят медицинските услуги. Google участва и в съвместен проект с фондацията на клиниката по очни болести Moorfields NHS Foundation Trust. Moorfields споделят с DeepMind един милион анонимни резултата от изследвания с очен скенер, придружени с информация за здравословното състояние на очите на пациентите и наличието на очни заболявания.
IBM работят по програмата Medical Sieve, насочена към радиологията и кардиологията. Идеята им е в бъдеще радиолозите да разглеждат само най-комплексните случаи, при които е необходимо човешко наблюдение. Компанията Deep Genomics работи върху търсенето на модели в големи бази данни от генетична информация и медицински досиета. Целта е установяване на мутации и връзката им с определени заболявания.
Въпреки ползите от внедряването на ИИ в персонализираната медицина, алгоритмите може да не са достатъчно ефективни при поява на нови, неописани странични ефекти от лекарства или новоустановена резистентност към дадено лечение. Изкуственият интелект трябва да е средство за помощ на лекаря, а не е предназначен да замени традиционната връзка лекар–пациент. Отменяйки лекаря в някои рутинни, повтарящи се моменти от работата, ИИ би могъл да предостави възможност на медиците да обръщат по-задълбочено внимание на пациентите си, което безспорно ще подобри връзката помежду им. Подобни задачи може да се делегират на ИИ само при условие че остане безопасен, регулиран и достатъчно ефикасен като средство за усъвършенстване на здравеопазването.
Етична рамка при използването на ИИ в медицината
Повдигат се редица етични въпроси, свързани със събирането и обработката на данни на пациентите в една система на здравеопазване, която теоретично би могла да се управлява от ИИ. Как ще се гарантират поверителността и сигурността на информацията? Пациентите трябва да са информирани как ще бъдат използвани техните данни от ИИ приложения, и е редно да им се предостави възможност за отказ.
От друга страна, нужно е работещите в здравеопазването да са добре запознати с новите отговорности, които биха носили при възникване на грешки в процесите на съхраняване и споделяне на данни, получени чрез ИИ. Освен това здравните специалисти трябва да оценяват критично препоръките, дадени от инструментите с ИИ. И не на последно място, медиците следва да бъдат откровени с пациентите си относно използването му в здравеопазването.
Напредъкът на персонализираната медицина заедно с навлизането на ИИ в здравеопазването цели внедряване на индивидуален подход за контрол на заболявания в замяна на настоящия популационен подход. Персонализираната медицина, ИИ и подробната информация за болестните състояния представляват значителен шанс за намаляване на разходите при използването на универсален подход в общественото здраве.
Предимствата, които са предоставени от ИИ моделите за анализиране на обширна, сложна биомедицинска информация, имат огромен потенциал за ускоряване на израстването и развитието на генетичната медицина. Въпреки това трябва да бъдат преодолени многобройни препятствия, в случай че ИИ оправдае високите очаквания за революция в геномната медицина.
* Конволюционна невронна мрежа – мрежова архитектура за deep learning, която се учи директно от данни, като се премахва необходимостта от ръчно извличане на функции.
Какво ще си помислите, ако прочетете следното поздравление: „От нашето семейство към вашето ви желаем мир, просперитет, здраве и щастлива Нова година“? Най-правдоподобното предположение е, че членовете на едно семейство отправят пожелание към членовете на друго. В случая обаче поздравяващите са обединени в „нетрадиционно семейство“ от двама мъже и една жена. Става дума за президентката на Унгария Каталин Новак, сръбския президент Александър Вучич и българския му колега Румен Радев.
Тримата държавни глави се определят като „мрежа на приятелски настроените към семейството президенти“, макар три елемента да са твърде малко, за да може да се говори за мрежа. Може би защото „мрежа“ звучи по-авторитетно от „триъгълник“. Целта на общото им изявление е да обърнат „внимание върху важността на семействата в съвременния свят“.
Президентите определят семействата като „фундамент на обществото, източник на нашите ценности и на силата на нашите нации“ и „най-важната институция в нашите общества“. Това напомня известното клише от времето на социализма – „семейството е основната клетка на обществото“. Папа Йоан Павел Втори е казал почти същото, определяйки семейството като „първата и жизненоважна клетка на обществото“.
Любопитен детайл е, че според тримата президенти семейството може дори да намали заплахите от промяната в климата. Как конкретно става това – не дават отговор. Интересно как например семейство с два автомобила се отразява по-благотворно на климата от двама несемейни индивиди, придвижващи се с обществен транспорт.
В изявлението отношението към семействата прилича на отношение към човешки същества – те „заслужават закрила, помощ и признание от страна на държавите и обществата“. Обърнато е внимание и на жените, които трябва да имат възможност „да се развиват едновременно като майки и професионалисти“.
Предистория на изявлението
За какво им е на трима президенти да излизат навръх Нова година със съвместна декларация за важността на семейството? В съобщението на сайта на българския президент се казва, че изявлението им е инициирано още през септември 2023 г. – „по време на президентска среща на върха по демографските въпроси в Будапеща“, в която участва и Радев.
Въпросната среща впрочем не е точно „президентска“ – високопоставените политици в нея не са толкова много. Освен тримата автори на новогодишното изявление на нея присъства и премиерката на Италия Джорджа Мелони, както и вицепрезидентът на Танзания Филип Исдор Мпанго. Сред участниците са също министри от Казахстан, Турция, Катар, Мароко и Бахрейн, както и председателката на парламента на Азербайджан. Прави впечатление проруската ориентация на повечето политически участници.
Интелектуалното „светило“ на събитието е канадският консервативен мислител Джордан Питърсън. На срещата присъстват множество представители на религиозни организации, християнски фундаменталисти, радетели за т.нар. семейни ценности. Включително противници на аборта и контрацепцията и на борбата срещу насилието над жени. И разбира се, на правата на ЛГБТИ+ хората.
За семейството, но против ЕС… и против българската политическа власт
Защо висшите политици от ЕС, уважили срещата в Будапеща през септември, са само от три държави – Унгария, Италия и България? Подобно говорене за семейните ценности е характерно за евроскептичните ултраконсерватори, както и за режима на Владимир Путин. В основата на ЕС са правата на човека, докато говоренето за права на семейството поставя личността в подчинено положение. И обезценява хората, които по една или друга причина нямат семейство.
Премиерът на Унгария Виктор Орбан е известен с проруската си ориентация, поради която постоянно е в конфликт с ЕС, а президентката на страната Каталин Новак следва неговата политика. Същата ориентация изповядва и сръбският президент Александър Вучич, освен това Сърбия не е в ЕС. Подписвайки се под съвместно изявление с Новак и Вучич, Румен Радев се позиционира редом с най-големите евроскептици и путинисти в Европа.
Жестът на Радев има и вътрешнополитически смисъл – той е поредният „камък“ в борбата му със законодателната и изпълнителната власт в България, които са с проевропейска ориентация. Посредством поредица от служебни правителства Радев провеждаше своя собствена (пропутинска) политика, далеч надхвърляща правомощията му. Това стана причина парламентът да ограничи президентските правомощия, приемайки промени в Конституцията. За тях той сезира Конституционния съд.
Practice what you preach
Изразът practice what you preach („практикувай това, което проповядваш“) няма точен аналог на български, макар корените му да са в Библията. В Евангелието на Матей (23:3) Христос предупреждава последователите си да не правят като книжниците и фарисеите, които не постъпват според това, което проповядват (на английски: for they do not practice what they preach). В синодалния превод този контекст се губи – съответният пасаж е „те говорят, а не вършат“.
Двама от „семейството“, подписало новогодишното изявление, са като книжниците и фарисеите според Христос. Александър Вучич и Румен Радев защитават семейните ценности, но самите те са се развели с първите си съпруги и са сключили втори брак. Което не им пречи да декларират, че „семейството е най-добрата среда за отглеждането на деца“.
Кое семейство защитава Радев?
Румен Радев се развежда с жената, от която има две деца, и се жени за Десислава Радева, която от своя страна има предишен мъж и едно дете. През 2016 г., по време на президентската кампания преди първия си мандат, той споделя възгледите си за семейството в интервю за сайта „Епицентър“. „Винаги съм избирал да живея в истина“ – казва той пред Валерия Велева и допълва: „… за мен е важно да бъда в хармония със себе си, с чувствата и с усещанията си.“ Отбелязва и че никога не е „тикал напред семейството си“, защото все е бил зает с „изключително динамични, тежки и отговорни неща“.
На въпроса как децата са приели раздялата на родителите си, Радев отговаря: „Те са умни деца, за тях е важно мама и татко да бъдат щастливи. Когато родителите са щастливи, и децата са щастливи. И най-вече спокойни.“
Очевидно в личния си живот българският президент поставя собственото си щастие и професионалните си приоритети над семейството, а децата нямат друг избор, освен философски да приемат ситуацията и да приспособят собственото си щастие към това на родителите си.
Единството на коя нация олицетворява Радев?
Най-важната функция на президента според Конституцията е, че той „олицетворява единството на нацията“. Това е и функцията, която Румен Радев в най-голяма степен не изпълнява, не пропускайки повод да се конфронтира с правителството и парламента и провеждайки собствена външна политика.
Заставайки зад новогодишното изявление в подкрепа на семейните ценности, българският президент внася разделение и в обществото. По данни на Националния статистически институт родителите на 60% от децата, които се раждат в страната, не са сключили брак. Ако прибавим разводите, извънбрачните връзки, родителите, които работят в чужбина и отглеждат децата си по интернет, ще излезе, че делът на „традиционните“ семейства всъщност никак не е голям.
Но какво ли се учудваме – като се има предвид, че подписвайки декларация в защита на семейството, Румен Радев не олицетворява дори себе си, не можем да очакваме да олицетворява българската нация.
Защитата на семейството като форма на противопоставяне
С лицемерното си отношение към семейството Румен Радев всъщност много ясно показва какво стои зад цялата идеология на „защитниците на семейството“. Тяхната цел не е подкрепа на „здравото“ семейство – без разводи, изневери, предбрачен или извънбрачен секс. Те противопоставят семейството на правата на жените и правата на ЛГБТИ+ хората. За тях не е важно дали Румен Радев се е развеждал, нито дали жени са пребивани, убивани и нарязвани с макетни ножчета. За тях е важно хора от един и същи пол да нямат право да се женят, да не могат да отглеждат деца, да няма сексуално образование. И изобщо – ако може, без либерални „лигавщини“, като права на човека.
Накратко: тази идея за семейството се противопоставя на демократичните ценности. А това няма много общо с реалните семейства. Но пък има общо с диктаторските режими.
Гражданският сектор в България върши незаменима работа в сфери, в които държавата отсъства. В същото време той е обект на множество очернящи кампании. След активното мероприятие срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, примката около неправителствените организации се затегна още повече. Натискът върху тях и представянето им в негативна светлина обаче не са от вчера. Думата „соросоиди“ (по името на основателя на Фондация „Отворено общество“ Джордж Сорос), която е негативно обобщаващо название на представителите на неправителствените организации, циркулира в публичното пространство от поне двайсетина години.
За проблемите, перспективите и потенциала за справяне на гражданския сектор разговаряме с Георги Богданов, който е изпълнителен директор на Националната мрежа за децата (НМД). Тя обединява повече от 130 организации и активисти. В основата ѝ стои убеждението, че детето е човешко същество и има права. „Това е толкова просто, но и много сложно за възприемане“, казва Богданов и пояснява привидното противоречие: „У нас се счита, че детето е малко същество, което трябва да бъде послушно, благодарно и да си знае задълженията. Но животът не е такъв. Ако караме децата ни да слушат и да възхваляват възрастните, ние възпитаваме хора, които в бъдеще няма да са способни да се справят с проблемите си.“
Георги Богданов, както и представителите на 120 граждански организации бяха част от предаването „Властта на гражданите“, което се излъчваше по „Дарик радио“ през последните четири години и се реализираше в рамките на проекта „Какво можем заедно“.
Невидимите трудности зад видимите успехи
В равносметката на НМД за 2023 г. присъстват над 30 значителни постижения. Но Мрежата има както успехи, така и неуспехи, смята Георги Богданов. Според него един от проблемите пред гражданския сектор е, че в България трудно се разбира естеството на застъпническата работа. „Зад една промяна в законодателството се работи с години, като например последните промени от декември 2023 г. в Семейния кодекс.“ Става дума за поправката, даваща възможност на осиновените хора по-лесно да открият биологичните си родители. Tази промяна, по думите на вносителите, засяга над два милиона души – не само осиновените, осиновителите и биологичните родители, а и техните близки и роднини.
Друга победа е извоювана за по-кратко време, но с не по-малко усилия. Преди две години, когато пандемията от COVID-19 започва да отшумява и противоепидемичните мерки се разхлабват, заведенията и магазините се отварят, но не и училищата. „Тоест децата можеха да се шляят в моловете и да ходят на ресторант, но не и в училище“, припомня Богданов. Тогава от НМД са поканени на пресконференция от тогавашните министри на здравеопазването и на образованието, които нямат обща позиция дали учениците да се върнат в класните стаи. Въпреки че преди това от организацията са провели десетки разговори с двамата поотделно, убеждавайки ги, че България трябва да постъпи като другите европейски страни – да осигури бързи тестове и децата да тръгнат на училище.
„Пресконференцията закъсня с около половин час, но там буквално си крещяхме“, разказва директорът на НМД. Накрая спорещите страни стигат до консенсус и заедно отиват на пресконференцията, където обявяват, че ще се закупят експресно бързи тестове. „И от следващата седмица в училище влязоха над 520 000 деца.“
Причини за кампаниите срещу гражданския сектор
НМД е сред основните обекти на кампаниите срещу НПО сектора, а самият Георги Богданов е „герой“ на не едно и две очернящи мемета. Хейта по свой адрес възприема философски: „Аз съм един от лидерите на най-голямата гражданска организация в страната и е естествено да съм най-атакуван от пропагандата.“ Това не означава, че се примирява с клеветите по свой адрес – напротив, води дела срещу шестима души и една телевизия. Някои от тях печели, други губи. Загубите отдава на обстоятелството, че клеветите в интернет са „изключителна новост“ за българските съдилища – въпреки множеството експертизи, които се извършват в тази област. „Съдебната ни практика е доста ограничена в тази посока, но аз съм въоръжен с търпение и знам, че битката ще е дълга.“
Според изпълнителния директор на НМД обаче по-притеснителното е, че „целият граждански сектор е под прицел, защото той е част от демократичното развитие на страната“. Това превръща НПО-тата в мишена на крайнодесни политически формации и фундаменталистки религиозни организации.
Редица изследвания и журналистически материали показват, че основните ядра на тези идеологически кампании идват от две основни гнезда. Едното е Кремъл, а другото – крайни религиозни организации, базирани в САЩ и Европа. Няма как тези атаки да не достигат до нас, които сме пазители на демокрацията и на съвременните достижения на научната и прогресивна общност.
Той вярва в плурализма и затова не смята, че е лошо, че едни от най-изявените врагове на НПО-тата също са регистрирани като НПО-та. Изпитва обаче нетърпимост към налагането на страхове в обществото, прибягването до лъжи и „изкривени истини“, създаването на „обществени страшилища“ като „джендъра“, „соросоидите“ или „норвежците“:
Пропагандата и дезинформацията налагат тези глупости, за да насаждат страх, омраза и ненавист към други хора от обществото. Тези НПО-та си имат своите методи на работа. Те са против Стратегията, против „джендъра“, против ваксината, против маската… И като ги запиташ: „Вие за какво сте в крайна сметка, какво искате?“, те нямат ясен отговор.
Друга причина за очернянето на сектора е, че той се застъпва за прозрачност и спира корумпирани или „глупави“, по думите на Богданов, сделки на държавно равнище. Той дава пример с изоставения строеж в двора на Александровска болница, „където щяха да се изхарчат най-малко 100 млн. лв., предназначени за детската болница“.
Последствия от поредицата кампании срещу НПО сектора
Кампаниите срещу Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги се насложиха една върху друга и по този начин увеличиха ефекта си. „Беше много тежък период за НМД и за нас като секретариат“, признава Георги Богданов, но в същото време вижда и позитивен ефект – днес секторът е много по-подготвен от преди. Неуспехите в началото според него се дължат на това, че нито гражданският сектор, нито журналистите са били подготвени за тези кампании, „а политиците бяха като втрещени и не знаеха какво се случва и откъде идва това“.
Още при първата истерия срещу „джендъра“ Богданов е наясно, че следващите в списъка са детските организации и изобщо правата на децата. „Само след по-малко от година започна атаката срещу Стратегията за детето. Слабият кабинет на Борисов по социалните въпроси не успя да удържи атаката срещу Стратегията за детето, а коалиционният партньор ВМРО се възползва от това. Днес ВМРО ги няма на политическата сцена, но ние вече четвърта година нямаме Стратегия за детето, въпреки че по закон трябва да имаме.“ Що се отнася до Закона за социалните услуги, подложен на атака „от същите тези пропагандни НПО-та“, той още не може да заработи пълноценно, макар да е „един от най-модерните закони в страната ни“.
За НМД няма пряко негативно последствие от пропагандните кампании, смята директорът ѝ, но негативите са за децата и семействата в България – до степен родители да извеждат децата си от училище, за да не ги откраднат. Докато някои хора „продължават да се страхуват някой да не дойде да им вземе децата и да ги занесат към Норвегия или пък да не вземат да им сменят пола в училище, докато са в клас“, се губи ценно време. През което биха могли да се направят далеч по-смислени неща – „да се решават проблеми с бедността, изоставянето, биенето и малтретирането на деца, продължаващото ниско качество на образованието ни, липсата на медицински храни за деца и възрастни и пр.“
Последиците от кампаниите са и цивилизационни. Те отдалечават обществото от достиженията на съвременния свят. „Някои хора у нас са загубили вяра в иновациите, в научните открития на човечеството, знанието и достигнатите общочовешки ценности. Днес се вярва, че ако едно човешко същество има права, то на друго са му отнети, а е доста по-просто. Всеки човек се ражда с права, защото е човешко същество – и точка. Никой на никого не взема нещо. Ако някой човек има права, той ги има, защото просто е човек като всеки друг“, казва Богданов и призовава „да сме много по-активни граждани, да отстояваме правата си, да не се отказваме от тях и да сме политически грамотни“.
Умишленото обезкървяване на гражданския сектор
Гражданският сектор в България е слаб, защото не намира подкрепа и няма среда, в която да се развива, смята Георги Богданов. Според него е необходима държавна регулация, подкрепяща дарителството и доброволчеството, както и намалени данъчни ставки за тези дейности, но това не се случва:
Ами ние повече от 15 години един Закон за доброволчеството не можем да приемем, който да дава право доброволец да бъде командирован, да има дневни и пр. За промени в данъчните закони да сте чули да се прави нещо за насърчаване на дарителството? Аз лично не съм.
Усилия за намаляване на местните данъци и такси също липсват, но пък „имаме дневни центрове за деца с увреждания, които плащат по 6000 лв. годишна такса смет – колкото един мол.“ Към това се прибавя недостигът на финансиращи програми, а европейските средства се разпределят основно между публичните институции.
„Така този сектор е оставен обезкървен и на колене. И ми кажете – как той би се справил с една очерняща кампания, която е добре финансирана, добре организирана и подготвена да води битка срещу граждански организации, които се грижат за бити жени и деца, за хора с увреждания или за пострадали от онлайн тормоз?“, пита реторично Богданов, а заключението му звучи мрачно:
Много организации се закриха в страната ни, гражданските активисти са уморени, а като цяло обществото е апатично. И това е целта на политическата класа. Няма грижа за гражданското общество в България.
Проблемът с „Българската Коледа“ като огледало на проблемите на гражданския сектор
Според Георги Богданов положението в България е „доста сбъркано“. Той дава пример с президентската кампания „Българската Коледа“, в рамките на която се събират дарения за финансиране на болнични отделения, деца с увреждания и т.н. Тази кампания е „сбъркана“, тъй като работата на държавата е да се погрижи за тези неща, вместо да кара гражданите си да правят дарения за дейности, които следва да се извършват с парите от техните данъци.
„Очаквам един ден да дойде моят президент на България, който ще сложи край на „Българската Коледа“, размечтава се Богданов. Той е съгласен и с междинен вариант – този бъдещ президент да продължи инициативата, но да я трансформира така, че „да има смисъл за развитието на гражданския сектор, благотворителността или друга кауза, която да развива обществото. А не да даваме пари за болнично отделение. Защото пари за здравеопазване има, но те не се харчат ефективно и целесъобразно“.
Политиците и държавниците следва да осъзнаят, че трябва да подкрепят инициативността и гражданското действие, да дадат възможност на сектора да се развива, вместо да правят псевдокампании, смята директорът на НМД. А това не може да стане без по-добра правна рамка и по-широк достъп до европейско финансиране – гражданските организации не са търговски дружества и се нуждаят от финансиране, защото не работят на печалба.
Само ако са изпълнени тези условия, „гражданският сектор ще изгради своя авторитет и ще има възможност да работи за граждански каузи много по-свободно и целеустремено“.
Проектът „Какво можем заедно“ се изпълнява от Фондация „Дарик“, Фондация „Четиридесет и две“ и Фондация ПАЦЕП с финансова подкрепа, предоставена от Фонд „Активни граждани България“ по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Основната цел на проекта „Какво можем заедно“ е обществеността да се запознае с хората, които работят в граждански организации, да разбере какво стои зад усилията им, каква е тяхната мотивация и какви са успехите им.
Тази статия е публикувана с финансовата подкрепа на Фондация „Дарик“, Фондация „Четиридесет и две“ и Фондация ПАЦЕП в рамките на проекта „Какво можем заедно“.
Когато през 2011 г. Паметникът на Съветската армия в София стана обект на креативно остроумие, тенорът в държавните руски медии беше жлъчен и враждебен: „Болгары осквернили наш памятник“. През 2023-та това надали изненадва, но по онова време за първи път имах възможността да се сблъскам с преднамереното култивиране на шовинизъм и реваншизъм в Путинова Русия. Повече време ми отне да си дам сметка и за заметените под килима неприятни истини за нашата собствена история.
Работата е там, че в държави като България и Русия колективната памет e една от най-политизираните сфери на обществения живот, макар и невинаги това да е видимо с просто око. Официалните истории, които разказваме на себе си за самите себе си, нерядко са минали през предварителна обработка – било то в академии на науките, медии или пък в партийни централи. Типично за такава институционална обработка е, че на входа на поточната ѝ линия влизат нееднозначни събития, конфликти, противоречия и дилеми, а накрая излиза отливка на собствената нация – и като по чудо тя е все неоправдана, непокварена, героична и предадена. Иначе казано, много от онова, което считаме за „памет“, не е фотографски отпечатък, а преднамерено пресяване на факти и трактовката им по двоен стандарт.
Паметниците, както подсказва коренът на самата дума, са централни ръчки в един такъв селективен механизъм. Паметникът на Съветската армия не прави изключение. Дали като обект на омраза, или на преклонение, политизацията му по странен начин се вписва в политическия дневен ред на често менящите се власти в София и на несменяемите в Москва. За българите, както и за руснаците дебатите около него бяха удобна възможност да избягат от историческата си отговорност – всеки по свой начин.
Българските митове
Българското общество привидно е разделено относно паметника: поне ако се съди по драстичните разнопосочни изказвания на граждани, активисти и политици. Истината обаче е, че под повърхностните спорове съществува широк консенсус да се премълчава и да не се осмисля българският колаборационизъм с нацистите през Втората световна война. Този консенсус обхваща либерали и консерватори, „стари“ и „нови“ леви, възрастни и млади поколения.
А фактите са налице: българското правителство е неохотен, но опортюнистичен съюзник на Хитлер. България далновидно отказва да воюва редом с Германия и да прати войници на Източния фронт, но се възползва от съюза с нея, за да удовлетвори иредентистките си претенции и да откъсне територии от съседните Югославия (Югоизточна Сърбия и Източна Македония) и Северна Гърция (Западна Тракия). В беломорските региони българските окупационни власти извършват целенасочени репресии срещу гръцкото население, а във Вардарска Македония стават посредници в Холокоста, депортирайки хиляди македонски евреи, впоследствие избити в концентрационния лагер Треблинка.
Все пак 50 000 евреи с български паспорти не са депортирани, а „само“ разселени вътре в страната, основно от София. Но от гледна точка на тогавашната окупационна администрация македонските евреи също са имали право на българско гражданство. Голяма част от българската историография и до днес двулично твърди, че българската държава хем е „спасила“ евреите си, хем македонците са българи, хем македонските евреи не са български евреи и следователно съдбата им не е българска отговорност. С оглед на това двуличие, на днешните македонци съвсем не им е нужна пропаганда, за да помнят българите като колаборационисти и окупатори. Достатъчно е да се споменат депортираните евреи или да се загледа човек в архивните снимки на македонски девойки сред портретите на цар Борис III и Адолф Хитлер, окичени с венци.
Руските митове
Един произволен паметник на Балканите, разбира се, не играе такава важна символична роля в руските дебати, каквато има у нас. При все това руската реакция също се вписва в шовинистичен дискурс, който може да се нарече „идеята за всеобхватното имперско величие“, често повтарян и у нас.
Тази идея се различава от националния шовинизъм в различни аспекти: опитва се да асимилира другите, вместо да се разграничава от тях; да говори от гледната точка на мним универсализъм вместо на мнима национална уникалност; да борави с цивилизационни вместо с етноцентристки категории. Въпреки това зад нея прозира същият мит за изначална невинност: военната слава изкупува всяка вина, а цивилизационната мисия – насилието. Това са стари колониални тропи, които свързват с невидима нишка петроградско-царисткия и московско-комунистическия експанзионизъм.
Ето защо и в официалния руски наратив Червената армия пристига навсякъде като „освободител“, а не като „окупатор“, включително там, където оставя след себе си тежки военнопрестъпления срещу цивилното население, както например в Източна Прусия. В самата България съветската инвазия е придружена от ескалиращо насилие, групови разстрели и масови гробове.
Окуражени от присъствието на окупационната армия, българските комунисти излизат от нелегалност и подкрепени с военна сила, се впускат в кървави политически чистки, за да установят едноличната си власт. Всичко това става въпреки факта, че последното краткотрайно българско правителство преди 9 септември 1944 г. всячески се стреми да излезе от хватката на нацистите и да избегне конфликт с СССР. В знак на добра воля към Алианса опозиционното правителство на Константин Муравиев започва да изтегля българските войски от окупационните зони и дори обявява война на Германия.
Такива аргументи не интересуват повечето днешни руснаци – по същия начин, по който съдбата на македонските евреи е безразлична на повечето днешни българи. И руснаците, както и българите, са привикнали към една полирана история за Втората световна война, в която собствената страна е еднозначно героична, жертвоготовна и онеправдана.
Преплитането на митове
Интересното в случая е, че паметникът, макар и комисиониран от българската държава и изпълнен от български творци, подсилва московската версия на мита за изначалната невинност*. Надписът му – „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“ – е препратка към паметника на Александър II пред Народното събрание, който също дословно говори за освобождение и признателност. Така още от самото начало се създават неточни исторически паралели между две епохи с цел по-добро вписване в българския контекст и легитимиране на новата комунистическа власт.
БКП изгражда клиентски режим на Москва и е изцяло зависима от нея в икономическо и политическо отношение. Освен това българските комунисти не идват на власт със свои сили и самостоятелна борба както например Титовите партизани в Югославия. „Признателността“ трябва да се чете и в такъв контекст: легитимацията на новия режим критично зависи от тази на Деветосептемврийския преврат. А това най-лесно се прави, като се бръкне в кутията с исторически инструменти и се извади наръч от грешни аналогии и емоционални внушения.
За българите, независимо от това дали са съгласни с историята за „двойното освобождение“ и „признателността“, това е удобно извинение да не се замислят за собствената си историческа отговорност. Мотивите – както за приемането му, така и за отхвърлянето му – са апологетични и все се плъзгат по вече изтърканата ос комунизъм–антикомунизъм, като удобно се забравя за паметта на жертвите.
За руснаците пък повтарянето на такива наративи в страни, които възприемат като бившата си периферия, са още по-пагубни, защото хвалебствените приказки само наливат масло в реакционния огън. Това твърдение на пръв поглед изглежда парадоксално, но победата във „Великата отечествена война“ от много време насам е опора на новия руски реваншизъм. Още през май 1945 г. Сталин вдига печално известния тост за „великата руска нация“, умишлено омаловажавайки приноса на множеството големи и малки народи на СССР за победата над нацизма.
Този москвоцентричен прочит кулминира при Путин в един феномен, който още през 2005 г. получи сполучливия етикет „победобесие“. Вече от десетилетия авторитарната държавна машина подменяживата памет за жертвите с помпозно инсценирани мероприятия и игнорира колективната травма в името на един кръвожаден милитаристки наратив. По горчива ирония на съдбата в Путинова Русия именно споменът за победата над фашизма се превърна в способ за неговото възраждане, както и за оправдание на една нова завоевателна война.
Ритуално поднесената „признателност“ на този фон е опасно неразличима от поощряване на имперската реакция.
Несъстоялият се дебат
Тези два прочита – национално-невинният и имперско-реакционният – са в много отношения огледални. Въпреки това в България те образуваха двата полюса на един деструктивен дебат, в който всяка страна приема гледната си точка за сакрална част от собствената идентичност. Това е много удобно за всички – така няма нужда никой да се вторачва в неудобни исторически детайли.
Всички можем вкупом да се преструваме и да поддържаме фикциите, които стоят в основата на крехките ни идентичности. Така че премахвайки паметника без истинска обществена дискусия, Общината прави същото, което и през 2011 г., когато потайно изпрати свои служители да го търкат през нощта с веро: циментира митовете, вместо да ги демонтира. Така изгубихме една възможност да бъдем по-наясно със самите себе си. Руснаците са изпуснали тази възможност много отдавна. Дано ние имаме още шансове.
* Това се случва и независимо от оригиналния замисъл на творците на паметника, между които е Любомир Далчев, брат на поета Атанас Далчев. Самият процес на комисиониране е обвит в противоречия и сблъсъци относно идеята и изпълнението, в които държавата надделява над творческите идеи на Далчев и колеги. Вж. СГХГ (2022), Любомир Далчев: Неспокойният дух.
Кампанията срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, в България има последствия, отиващи далеч. Потърпевши са не само транс хората, а цялото общество. Този извод може да се направи от прочита на една книга, чиято премиера беше миналата седмица: „Юридическото признаване на пола в България. Настояще и перспективи“. Тя е издание на Фондация „Ресурсен център Билитис“, разпространява се безплатно, а в скоро време ще е налична и в електронен формат.
За книгата
Идеята за правен анализ на юридическата смяна на пола възниква поради разнопосочните практики на българските съдилища в това отношение (за тях ще стане дума по-долу). Тези практики допълнително се усложниха от решенията на Конституционния съд (КС) от 2018 г. и 2021 г. С първото решение Истанбулската конвенция беше обявена за противоконституционна, а с второто КС постанови, че полът е единствено биологичен.
Първоначалната идея е за доклад. Понеже темата се оказва твърде обширна, от един доклад стават четири. Когато те са почти готови, Върховният касационен съд (ВКС) излиза с решение, с което на практика отменя юридическата смяна на пола. Именно това събитие дава импулса докладите да се доразвият и да се обединят в книга. Резултатът е книжно тяло от 233 страници, дело на четирима юристи – правозащитника Радослав Стоянов (отговорен и за общата редакция), адвокатките Силвия Петкова и Галина Чеширова, както и доц. Велина Тодорова.
Това е първият мащабен юридически анализ по темата – както в национален план, така и в сравнение с опита на други страни и с практиките на международни съдилища и организации, от които България е част. Трябва да се признае обаче, че тя се чете трудно. Първо, защото е писана от юристи и второ, защото проблематиката, която разглежда, е много комплексна. Тази статия е опит за превод на книгата на „човешки език“ – с ясното съзнание, че при опростяването се жертват множество теми, контексти и нюанси.
Кой има нужда от юридическо признаване на пола?
Юридическо признаване на пола означава промяна на пола в личните документи. То е необходимо за две категории лица. Първата са транс хората – тоест онези, които не се идентифицират с „биологичния си пол“, както е популярно да се казва в България. „Биологичен пол“ обаче може да означава много неща – хормони, хромозоми, първични и вторични полови белези… В книгата се говори конкретно за „генитален пол“, тоест пола според външните полови органи.
При интерсекс хората пък някои от „биологичните“ измерения на пола – хормони, хромозоми и пр. – не съвпадат. Затова те чисто физически не могат да бъдат определени като мъже или като жени. Полът им по документи е определен спрямо това дали приличат (или могат да заприличат след хирургически процедури) повече на мъж или на жена. Но идентичността на някои от тях може да се разминава с тази преценка, затова те също имат нужда от промяна на пола в документите.
Според защитниците на т.нар. традиционни ценности транс- и интерсекс е някаква мода. Но свидетелства за хора, които не могат да се определят категорично като мъже или жени, има още от дълбока древност. Да не говорим, че такива се срещат и в различни митологии. Опитите за „поправяне“ на пола, тоест вкарването му в представите за мъжко или женско, датират някъде от XIII в. Съществуват свидетелства в българския печат от края на XIX в. за няколко случая на хора, чийто пол не отговаря на идентичността им.
Как е решен въпросът със смяната на юридическия пол в други страни?
Разбира се, има държави, в които транс хората се преследват от закона. В книгата обаче се обръща внимание на добрите практики и се дава пример с Малта, Исландия, Норвегия, Швейцария и Аржентина.
Може би сте срещали аргумента на противници на правата на транс хората, че деца си променят пола с хормони или операция и ако по-късно съжалят, вече няма връщане назад. Макар книгата да е посветена на юридическите измерения на темата, в главата за добрите международни практики се засяга и този въпрос. От нея може да се научи, че в тези практики изобщо не се препоръчва физическа промяна на пола на непълнолетни, дори напротив. Нито се препоръчват т.нар. блокери на пубертета (препарати, забавящи развитието на мъжките или женските полови белези).
Но на подрастващите не се забранява да изразяват себе си, нито пък са оставяни „на произвола на съдбата“. Добрата практика е транс децата да бъдат подкрепяни от родители и психолози, докато станат достатъчно зрели, за да могат да вземат толкова важни решения за тялото и живота си.
От друга страна, в тези държави липсата на физическа смяна на пола не е отказ за юридическа промяна на личните документи. Защото важното е зачитането на самоидентификацията на една личност, а не дали тя е привела тялото си в съответствие с типичните стандарти за мъж или жена. А освен това се смята, че държавата няма право да накара никого да се лиши от детеродните си органи.
Интересен детайл в тези добри практики е, че процедурата за смяна на юридическия пол е чисто административна, тоест няма нужда от съдилища и доказателства. Достатъчно е просто вписване в някоя служба или пред нотариус. В някои случаи е нужно съдебно дело, ако човек иска да върне първоначалния си пол.
Смяната на юридическия пол в България до неотдавна – възможна, но неуредена
Смяната на пола по документи в България е възможна в продължение на повече от 30 години – до 20 февруари 2023 г., когато ВКС постанови, че „такова животно няма“. Според Закона за гражданската регистрация и в Правилника за издаване на български лични документи към Закона за българските лични документи се допуска, че човек може да смени юридическия си пол, но нямаше ясни правила как да става това, което беше предпоставка за хаос. Според съдебната практика имаше две минимални условия, но не всички съдилища се съобразяват с тях:
Първият критерий беше наличието на транссексуалност. Това е медицински критерий, защото до неотдавна Световната здравна организация определяше транссексуалността като медицинско състояние. За доказването ѝ се изискваше съдебномедицинска експертиза от вещи лица – психолози, психиатри и сексолози.
Вторият критерий беше „сериозното и непоколебимо решение за биологично потвърждение на изпълняваната от лицето психична и социална полова роля“, тоест желанието за оперативна промяна на пола. Тя се доказва с показания на човека, който иска да смени юридическия си пол, с показания на негови близки, с различни документи, както и отново с експертиза.
Три съдилища, три различни решения
В книгата се прави анализ на всички дела за смяна на пола в България, до които авторките на съответната глава са получили достъп (някои съдилища, включително в София, са отказали да им предоставят такъв). И са стигнали до извода, че има три основни типове решения по тези дела. Ще ги представим чрез три измислени персонажа, разказите за които обобщават много истински истории.
Вариант 1: „Имате грешка!“
Диян е транс мъж, който се е подложил на хормонална терапия и операция за смяна на пола. Преди решението на ВКС неговият вариант се случва статистически най-рядко, но това не му помага – той „изтегля късата клечка“. Съдът постановява, че полът в документите му може да бъде сменен само ако първоначално е бил вписан грешно в акта за раждане. Щом Диян е роден с женско тяло, няма никакво значение, че вече си е направил операция за смяна на пола – по документи трябва да бъде жена, защото полът е само биологичен. Точка по въпроса.
Диян обмисля емиграция в някоя държава, в която има ясни правила за смяна на юридическия пол. Още е млад, има шанс на пазара на труда и може да се адаптира.
Вариант 2: „Първо си направете операция за смяна на пола!“
Лора е транс жена, която въпреки професионалната си квалификация все е без работа, защото външният ѝ вид не съответства на личните ѝ документи и никой не иска да я наеме. Съдът настоява тя първо да премине през хормонална терапия и оперативна промяна на пола, за да бъде и според външните си полови белези жена. Лора обаче има здравословни проблеми, поради които тези процедури са опасни за живота ѝ, затова не иска да рискува. За нея решението също е „къса клечка“ – тя си остава с мъжко име в личната карта.
За разлика от Диян, за Лора емиграцията не е вариант. Тя трябва да се грижи за болните си родители, а докато го прави, годините минават и Лора става все по-неконкурентоспособна.
Вариант 3: „Няма проблем!“
Мариета е транс жена, която се подлага на хормонална терапия, но не си е направила операция за смяна на пола. Сгодена е за Мишо. Тя има късмета да попадне на варианта, който се случва най-често. След като се запознава със съдебнопсихиатричната ѝ експертиза и получава уверения от нея и близките ѝ, че е взела „сериозно и непоколебимо решение“ за биологична смяна на пола, съдът смята, че той самият би извършил престъпление, ако накара Мариета да промени пола си хирургически. Наказателният кодекс предвижда затвор от 3 до 10 години за причиняване на телесна повреда, водеща до безплодие. Затова ѝ разрешава юридическата промяна и без да си е направила операция.
С женско име в личната карта Мариета най-сетне може съвсем законно да се омъжи за Мишо в България. Двамата спретват голяма сватба и както се казва в приказките, три дни всички ядат, пият и се веселят.
Ролята на КС и ВКС
До неотдавна съдилищата, които издаваха решения от типа „Имате грешка!“, се срещаха най-рядко. Големият проблем обаче е, че тяхната позиция, че полът е само биологичен и по рождение, се споделя от най-важните съдебни инстанции в България – КС и ВКС. Решенията им в тази област връщат България десетилетия назад. Затова всички транс хора в страната, които до този момент не са успели да сменят документите си, „теглят късата клечка“.
КС нямаше отношение към темите, свързани с пола, до кампанията срещу Истанбулската конвенция (ИК). В резултат на тази кампания думата „джендър“ беше демонизирана и се надигна мощна трансфобска вълна, въпреки че транс хората изобщо не са централна тема в ИК.
Решението на КС от 2018 г.
През 2018 г. 75 депутати от всички парламентарни групи се обърнаха към КС с искане да направи анализ доколко Конвенцията съответства на Конституцията. В Решението си от 27 юли 2018 г. КС отсъди, че ИК противоречи на Конституцията, с което затвори пътя към ратификацията ѝ в България.
Какви бяха аргументите на КС за това решение? Според него понятието „джендър идентичност“ не съответства на бинарната представа за пол (според която половете са два) в Основния закон. Нищо че нито Конституцията, нито ИК дефинират какво е пол. Нещо повече – съдът свежда социалните роли на пола до биологичните с твърдението, че социалната роля на жената е да бъде майка, което впрочем се подкрепя от всички жени в КС. Използват се религиозни аргументи, въпреки че според Основния закон религията е отделена от държавата.
На всичко отгоре КС се отклонява от собствената си практика да тълкува международни документи, използвайки оригиналния вариант на официалните езици, на които са написани – английски и френски. Вместо това интерпретира единствено българския превод на ИК. А там разликата между „джендър“, преведен като „социален пол“, и „пол“ далеч не е толкова ясна, колкото на оригиналните езици.
Така съдът стига до извода, че с понятието „социален пол“ се въвежда „трети пол“, което няма нищо общо с оригиналния смисъл. И изобщо не го е грижа, че Конвенцията се отнася предимно към насилието над жени и домашното насилие.
Решението от 2021 г.
Решението на КС от 2018 г. променя практиката на ВКС, който е най-висшата инстанция за обжалване на дела. До този момент ВКС е допускал промяната на юридическия пол на транс хората, като се е позовавал на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и практиката на Европейския съд за правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ). В чл. 8 на ЕКПЧ всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния живот, а според ЕСПЧ това включва и сексуалната ориентация и половата идентичност.
След решението на конституционните съдии ВКС започва да постановява и решения в обратния смисъл. Върховните съдии не могат да се разберат помежду си как е правилно да постъпват, и затова отправят няколко въпроса към КС, който да разясни как да се разбира понятието „пол“ и как това се отнася към правото на личен живот, защитено от Конституцията и европейското законодателство.
В решението си КС игнорира темата за правото на личен живот и отговаря само на въпроса „Как следва да се разбира понятието „пол“, използвано в Конституцията, и има ли то смисъл, различен от биологичен пол?“
Отговорът е в стила на предишното решение – че полът има само биологичен смисъл. В мотивите на КС не става дума за правата на гражданите, макар че те са защитени от Конституцията. Но пък много се говори за семейство, традиции, брак, религия и църква.
Решението на ВКС от 2023 г.
В решението си от февруари 2023 г. ВКС постановява, че българското материално право не допуска промяната на юридическия пол на транс лицата, макар това да е ставало десетилетия наред. Съдът впрочем е силно разделен по тази тема – решението се взема от 28 съдии, докато 21 гласуват против, защото според тях така се нарушава балансът между обществените и личните интереси.
В решението съдиите тълкуват твърде фриволно международното право, което България е ратифицирала, както и практиките на ЕСПЧ, и продължават да смесват темите за брака между лица от един и същи пол и правата на транс хората. А в действителност според ЕСПЧ отказът на една държава да промени юридическия пол на транс лицата е нарушение на ЕКПЧ.
ВКС допълнително усилва религиозните и традиционалистки аргументи в решенията на КС. Накрая се стига до абсурда, че самата същност на човека произтича от понятието за брака в Конституцията. Защото КС говори за „бинарно понятие за брака“ в Основния закон (тоест че бракът е само между мъж и жена), а ВКС – за „бинарно съществуване на човешкия вид“.
Размерът на последствията
С решенията си КС и ВКС са в противоречие с международното право, което България е ратифицирала, и с европейските съдилища. Най-малкото ще последват глоби за страната ни, които ще се извадят от джоба на данъкоплатците. Но анализът в книгата стига до далеч по-тревожно заключение – че тези решения предизвикват цели пет кризи.
Първата е в правовата държава и води до отдалечаване от ООН, ЕС и Съвета на Европа, защото решенията демонстрират нихилизъм в областта на правата на човека. Втората е в правораздаването, защото на съдилищата в България вече на практика е забранено да отсъждат по собствена преценка и в съответствие с международните съдилища. Третата е политическа, защото с тези решения България се отдалечава от демократичните страни. Четвъртата е социална, защото се засилват дискриминацията, стереотипите и цензурата. Петата е, че Конституционният съд вече не защитава правата на хората, които живеят в България.
Логично възниква въпросът дали висшите съдии, гласували за тези решения, са толкова глупави, че да не разбират какво са „надробили“. В книгата се защитава тезата, че разбират всичко. Както че има разлика между „пол“ и „джендър“, така и какво действително пише в Конституцията и какво са свободни интерпретации, както и как стоят нещата в международното право.
Тогава защо постъпват така?
На този въпрос книгата не дава пряк отговор, но изводът, който може да се направи от прочита ѝ, е: поддали са се на политически натиск, изпълнили са политическа поръчка.
Как да се излезе от цялата бъркотия?
Книгата „Юридическото признаване на пола в България. Настояще и перспективи“ е предназначена за хората, които могат да се опитат да направят промяна. Например адвокати, съдии, правозащитници, политици, експерти, работещи в държавната администрация, университетски преподаватели, студенти по право.
Промяна е необходима съвсем не само заради документите на транс хората. А най-вече – за да продължи България да бъде част от демократичните страни, за които правата на човека са ценност и които зачитат международното право. А не като диктатурите, в които отделният човек е нищо, а интересът на държавата е всичко.
Препоръките заемат едва една страница от книгата, защото възможните ходове не са много. Най-добре би било, ако КС реши да ревизира решенията си от 2018 г. и 2021 г. Но това е малко вероятно, ако той продължава да се формира по начин, компрометиращ независимостта на съдиите.
Според авторите е реалистично да се правят две неща. Първото е да се продължава със сезирането на ЕСПЧ, въпреки че КС не признава върховенството на решенията му. Второто е публичност – кампании, активизъм по отношение на институциите, ангажиране на медиите, за да се променят обществените нагласи.
И двете приличат на сизифовски труд, но докато не са забранени, има надежда.
Тази статия е публикувана с финансовата подкрепа на Фондация „Ресурсен център Билитис“.
Всеки от нас има нездрав интерес към поне едно място, на което никога не е бил. Необяснимо е, но то ни привлича, откакто се помним. И градим една мистична и романтична представа, която непрекъснато обогатяваме с книгите, филмите и историите за него. E, Япония никога не е била такова място за мен. Но въпреки това я посетих. И тя реши да ме опровергае и да ми покаже колко мистична и романтична е всъщност.
Ден 1
Преди година и осем месеца – в сутринта, в която щях да се кача на полета за Лима и да сбъдна една от мечтите си, като посетя Перу, Путин направи немислимото и нападна Украйна. Година и осем месеца по-късно отново се качваме на 12-часов полет. Този път обаче летим на изток. И войната под нас не е една, а са две. Две, ако не броим онези забравените, за които не говорим. Географски предопределеното съчувствие е един от най-циничните феномени на човешкия вид. Разбира се, може и да е икономически предопределено – още по-цинично.
Говорейки за цинични феномени: летим над Русия. В небето ѝ съм просто пътник, на земята – чуждестранен агент. Или да си го кажем направо – враг. На път към Япония ще кацнем и в друга държава, където медията, за която работя, е блокирана. Да видим за нея какъв съм.
Ден 2
Проверки, отпечатъци, формуляри, чакане. И пак – проверки, отпечатъци, формуляри, чакане. Чакане, чакане и пак чакане. Влизането в Шанхай без виза за до 72 часа отваря чудесна възможност за разходка при по-дълга пауза между полетите. Стига да имаш нервите да минеш през безкрайния процес на летището.
Иначе оттам до центъра се стига за няколко минути с влак, който може да развие над 400 км/ч. Съвсем спокойно можеш да забравиш какъв режим управлява страната, ако не бяха хилядите камери, взиращи се в теб от всяко кътче. Хората в икономическия център на Китай са изключително добре облечени. Най-привлекателното място за тях обаче не е бившата резиденция на Мао Дзъдун в центъра, не са и будистките храмове, които по доста еклектичен начин съжителстват с небостъргачите, а е… рекламата на новия магазин на „Баленсиага“. Всяко време си има своите идоли, а най-разпространените обикновено идват от по-свободния свят. Този, който е бутнал крепостните си стени.
Когато пътувате през голямо летище, особено азиатско, отидете поне 2–3 часа по-рано. Защото никога не знаете дали някой няма да реши да ви свали багажа, макар на етикета му да пише, че е направо за Осака. После да го завре в някакъв склад, а вие да тръгнете на експедиция, включваща тичане и разговори с поне 5–6 смутени летищни служители (владеещи много скромен или направо никакъв английски), за да си го вземете обратно и да го натоварите на самолета.
Полетът между Китай и Япония е по-малко от два часа, но ги делят вселени.
В Япония положението е „всичко навсякъде наведнъж“. Буквално. Феерията от цветове, светлини и звуци те посреща още на летището. После те връхлита във влака, а накрая я откриваш дори в супермаркета, където почти всички продукти те вкарват в нещо средно между екстаз и шок – голямо триъгълно суши, което се яде като сандвич; безброй хладилници със студени напитки; две камери, които затоплят кенчета, пълни с кафе; топла витрина, която приготвя пилешки хапки, дъмплинги и корндог. Сушен октопод, сушени стриди, сушени сепии. Сушени минипатладжани в оцет. Всевъзможни коктейли в алуминиеви кенчета (някои имат вкус на мокра кърпичка – наистина!). Количеството надписи, цветове, картинки, които те заобикалят, е неописуемо. Ако една държава олицетворява синдрома на дефицит на внимание, това със сигурност е Япония. Безкрайно интересно е, вкусно, многообразно. Но си представям какво е да живееш, заобиколен от толкова дразнители. И да се опитваш да се съсредоточиш.
„Български, английски, немски, испански – защо вие знаете толкова много езици? Аз знам японски и английски, и то защото бившата ми приятелка беше американка и трябваше да я разбирам, когато ми се кара“, казва Юки, който е музикант от Осака. Говорим си, че колкото е по-голяма една държава, толкова по-трудно асимилира други култури. Докато ние гледахме Cartoon Network от малки. И започнахме да учим езици, за да отидем да учим в чужбина някой ден. За големите държави това е по-скоро ексцентризъм. За нас е (често) задължителен път към успешната реализация. Малка, проблемна и пропита с комплекси държава – дали всъщност това не е идеалната среда, която да те превърне в космополитен човек?
Юки ни кани в своя караоке бар и обещава, че ще е много готино. Пеем му всичко – от Рики Мартин до Audioslave. Решаваме да изпеем и нещо на български. Опитваме с „Богатство“ на Тангра. Няма особена реакция. Минаваме през целия алманах на българската музика. И да, стигна се до Камелия. Китаристът Акихико се вдъхновява. Един час разучава песен на Камелия. Оказва се, че тя е доста сложна. Накрая я свири и е много притеснен – ще се справи ли с този музикален апогей? Е, справи се!
Императрица Генмей избира Нара за първата столица на обединена Япония през 710 г. (преходът от Камелия към императрица Генмей е върхът в кариерата ми). Дотам от Осака е има-няма час. В Япония много големи градове просто преливат един в друг.
Храмът „Тодай дзи“ е най-внушителният пример от времето, в което Нара е била столица. Макар сградата и интериорът да са реновирани многократно, най-голямата бронзова статуя на Великия Буда – Дайбуцу – и до днес впечатлява с внушителните си размери. Император Шому я поръчва в отговор на войните и на пандемията от едра шарка, която избива една трета от населението на Япония в периода 735–737 г. Е, тази вълшебна статуя въпреки красотата си не успява да спаси Нара от упадъка, в който градът потъва след 794 г., когато престава да бъде столица. Толкова за скъпите храмове и религиозни статуи.
За да разведрим обстановката, ще отбележа, че днес Нара е един изключително красив град с дори аристократична атмосфера. Но също така е дом на стотици свободно разхождащи се сърни. Те, разбира се, си имат quid pro quo отношения с туристите – тяхната симпатичност срещу твоите крекери. И при тази размяна сърните… се покланят. Както и японците. Японците се покланят по 11 различни причини. Това го знам от Юлиана Антонова-Мурата, чиито книги са ми верен спътник през цялото пътуване. Включително и във влака към следващата столица на Япония.
В Киото има 2000 храма – 1600 будистки и 400 шинтоистки. Някои от тях на възраст над 1300 години. Градът е бил столица на Япония в продължение на над 1000 години – от 794 до 1868 г. Освен това е дом на Киотския университет, който е дал на света 19 нобелови лауреати. И… за малко да бъде изравнен със земята по време на Втората световна война. Да, Киото е била втората цел след Хирошима. Спорно е кой и как предотвратява това решение. Но тезата, че разрушаването на културната столица на Япония ще сложи окончателния и решителен край на Втората световна война, в крайна сметка отстъпва на мнението, че японците никога няма да простят този удар върху историята и идентичността им. Добре че така е станало, но ми се струва цинично на фона на стотиците хиляди жертви в Хирошима и Нагасаки.
Освен храмовете в Киото пленителна е и природата. Например бамбуковата гора в Арашияма. В нея се срещаме с Кинджи Накамура. Той е художник, около 80-годишен, и продава принтове на своите картини на символична цена. Веднага ни пита откъде сме. Когато разбира, вади стара папка, пълна с карти на Европа. Разгръща трескаво, търсейки Югоизточна Европа и по-конкретно България.
С гордост показва туристи от кои градове вече са си купували картички от него – София, Варна, Ловеч. Всеки е оградил родния си град. Възможно ли е никой от българската културна столица да не е посещавал японската?! Бързо поправяме тази грешка и Пловдив вече е ограден с кръгче на картата. Преди да се разделим с Кинджи, той разлиства и друга папка с думички и транскрипция. Бързо намира това, което търси. „Благодаря!“, казва мъжът със старание.
Кинджи не е бил в България, единственото му пътуване до Европа е в Испания. Но нужно ли му е да пътува физически, щом клиентите му го отвеждат навсякъде по света всеки ден? Пък и макар Кинджи да не е стигал до България, картините му вече са тук.
Вечерта коктейлите ни ги прави Хиро. Той ни разказва за най-изконната японска традиция от последните десетилетия… Коледа в KFC. Накратко, през 70-те години японската икономика се развива с бързи темпове и американските вериги навлизат скорострелно в страната. В този момент някой гениален маркетолог от екипа на KFC решава, че е добре да продадат коледната традиция на Япония, като организират цяла кампания с Дядо Коледа, червения и белия цвят и всичко, което иначе няма нищо общо с християнската традиция. И успяват. Днес масово японските семейства празнуват Коледа с кофа от KFC. Ех, Едуард Бернайс би се гордял…
Ден 7
Японците казват, че се раждат шинтоисти, празнуват като християни и умират като будисти. Шинтоизмът е в основата на повечето традиции и символи в страната, а свещените духове – ками, са навсякъде. Изповядването му обаче е примесено с будистките вярвания. Повечето японци се определят едновременно като шинтоисти и будисти. Но в същото време мнозинството казват, че са и атеисти. В последните десетилетия традициите на западния християнски свят обаче също са се наложили най-вече по време на празници като Коледа и ритуали като сватба. С две думи: религиозните обреди и традиции присъстват като културна ценност, но не се използват за индоктринация.
И тъй като Киото е градът с най-много храмове в Япония, няма как да не посетим поне няколко, докато сме там. Шинтоистките светилища се различават съществено от будистките храмове – повечето са навън и са посветени на конкретна кама.
Много неща в Япония изглеждат извънземни – особено влаковете. „Шинкансен“ за първи път в света надхвърля скорост 200 км/ч през 1964 г. Днес максималната му скорост е 320 км/ч и те откарва от региона Кансай, където са Осака и Киото, до Токио за малко над 2 часа.
Токио е най-необозримото място, в което съм стъпвал. И надали някое друго ще го изпревари, тъй като столицата на Япония със своите 37 млн. души е най-населеният град в света. Разрушаван е два пъти през XX век – от земетресение и от бомбардировките по време на Втората световна война.
Разликата между хората в Кансай и в Канто – региона, който обхваща и Токиo – е видима. Докато в Осака те заговарят на улицата (че даже и пушат там, което е забранено в Япония), Токио изглежда много по-близо до клишето за японските нрави – маси за един, дистанция, тишина. Интересно е как толкова дисциплиниран и неекспресивен народ е създал такива бури от цветове, движения и провокации, каквито са манга и аниме. И е обсипал градовете си с билборди, лампички, неони, високоговорители и редица предизвикателства за сетивата. Сякаш се опитва да компенсира. Добре, май сам си отговорих на въпроса…
Говорейки за въпроси, трудно можеш да намериш човек в Япония, който да ти даде повече отговори от Юлиана Антонова-Мурата. Обсъждаме следващата ѝ книга, в която търси отговори за дълголетието на японците. 84,45 години – толкова е средната продължителност на живота в Япония. Повече от 10 години повече, отколкото в България, сринала се и заради COVID-19, който извади наяве всичките ни дефицити – и персонални, и на здравната ни система.
„В Япония трябва да се ходи на лекар всеки месец“, разказва ми Юлиана. В противен случай те глобяват. Деца, възрастни – няма значение, всички получават напомняния да посетят различни специалисти ежемесечно. Не е ли малко прекалено? И твърде скъпо? „Е, за какво плащаме данъци и осигуровки?“, пита Юлиана.
За едно нещо сме единодушни – причината за японското дълголетие не е храната. Тук се яде основно ориз, който далеч не е най-здравословната част от менюто. Освен това зеленчуците и най-вече плодовете (особено пресните) изобщо не са даденост във всеки супермаркет, камо ли на всяко хранене. Но тук затлъстели хора почти няма, а порциите са по-скоро малки.
Матю Пери е починал. Колко ли комици се опитват да заглушат тъгата в собственото си сърце със смеха, който предизвикат у останалите?
Леко парадоксално, в този ден се срещаме с историята на един друг Матю Пери. Този, който през 1852 г. е натоварен от САЩ с тежката задача да сложи край на японската изолационна политика и да проправи пътя ѝ към международната търговия. С много упорство и немалко заплахи успява. А всичко започва в Йокохама.
Днес Йокохама е вторият по големина град в Япония (който прелива в Кавасаки и след това в Токио) и открива великолепна гледка към вулкана Фуджи. Имаме късмета снежният кратер да се вижда, когато посещаваме Йокохама. Много често е напълно закрит от плътни облаци.
Независимо дали си чел прочутия роман на Артър Голдън, или не, гейшите са неизменна част от японската култура. Тъй като те са предимно в Киото, в останалите градове има различни клубове и шоута, които ги имитират. Посещаваме бурлеска, а по стълбите към заведението гордо са закачени снимки на известните му посетители – от Стивън Тайлър до принца на Монако. Кимона, песни, танци с традиционни чадъри. Но и въртене на пилони. Историите, които разказват момичетата, са сходни с повечето, които работят в бранша и в други държави – много от тях са мигрантки, от бедни семейства, имат други мечти, работят тук временно… Под кимоната и традиционните мотиви се крият ощетени от живота момичета, които насила се усмихват на привилегированите си клиенти.
Ден 11
Сбогуване с Токио и обратно към Осака. Днес е Хелоуин. Японците го празнуват, общо взето, откакто сме пристигнали, но днес трябва да е кулминацията. И Осака със своята южняшка и бохемска атмосфера е идеално място за целта. Бих ви написал още какво се случваше по централните улици на Осака, но то наистина е неописуемо. Затова просто ще ви покажа:
Чао, Япония, хайде обратно към Китай. Този път летим през Пекин, където имаме 10 часа престой. Точно колкото да ни закарат набързо до „Тиенанмън“, да хапнем, да се разходим на хубавото слънчево време, каквото прогнозираха метеоролозите, и да се върнем обратно.
Първият сигнал, че нещата няма да се стекат по нашия план, беше времето. И по-конкретно плътният смог, покрил Пекин. От този град не се вижда абсолютно нищо. Слънцето е като от фентъзи филм. Дори аз като гражданин на София, която далеч не може да се похвали с чист въздух, съм покъртен. Кацаме и се запътваме към автоматите, на които за пореден път да предоставим отпечатъците и данните от паспортите си на китайската държава. Чинно попълваме формулярите за 24-часов престой без виза. Насочваме се към гишето и с усмивка казваме, че планираме да се разходим в Пекин преди полета към Виена. Да, ама не. Може да напуснем летището само ако следващият ни полет е след повече от 12 часа.
Добре, явно ще стоим на летището. Нека намерим лаундж. И тук греда. Лаунджовете на летището в многомилионната столица на доскоро най-населената държава в света изглеждат като чакалня в малка жп гара в България през 1972 г. Всъщност нямам идея как са изглеждали чакалните в жп гарите в България през 1972 г., но така си ги представям: мушамичка, блудкаво кафе и невероятен избор от 2–3 вида сладки. Това е.
Самото летище иначе впечатлява с мащаба си. Но още повече впечатлява с отсъствието на хора. Каквито и да е. Където и да е. Затворените и изтърбушени магазини, над които все още висят загасналите табели на марки като „Марк Джейкъбс“ и „Баленсиага“, напомнят за тежките удари, които COVID-19 и политиката на китайското правителство нанесоха на икономиката и живота на хората. Работещите нонстоп „Старбъкс“ и „Коста“ (единствените два денонощни обекта на цялото летище) все пак индикират, че тук от време на време стъпва и западен крак. Безжичният интернет, блокиращ почти всички приложения и сайтове, до които би искал да имаш достъп, ти крещи в лицето в каква държава се намираш.
Като цяло обстановката е тягостна, служителите гледат лошо и подозрително, трудно се разбираш с тях, а те очевидно трудно се разбират и помежду си. Зад лъскавите повърхности прозира празнота. Всичко красноречиво говори, че в най-голямата икономика в света раните, нанесени от режима, са дълбоки. Тук усмивките дори върху малкото лица, които не са покрити с маски, отсъстват. Свободните хора се усмихват повече. Предпочитам да си ходя при тях.
Ден 13
Качваме се на борда заедно с футболен отбор от Украйна. Пак ли ще летим над Русия? Да! Не съм сигурен какво точно чувствам, затова решавам да се опитам да поспя. Този път ми се получава.
Добро утро, Виена! Хапвам един сандвич с кезелеберкезе набързо, купувам си няколко алмдудлера и един вестник Der Standard за из път и се насочвам към гейта. Имам предостатъчно време да седна в едно от добре познатите ми заведения, да кажа „Грюс Гот“ (Grüß Gott – „добър ден“, б.р.) на сервитьора, да си поръчам един меланж и да наваксам с имейли, телефонни разговори и прочее. Нали казват, че където и да ходиш, винаги се прибираш някъде? Е, невинаги се прибирам на едно и също място, но имам чувството, че винаги се прибирам през виенското летище.
София е толкова сива, ама си е моето сиво. Първо пускам пералнята, защото предстоят още поне два цикъла. Сега е време да обърна малко внимание на котката, да си разопаковам багажа и да изчистя. Докато свърша всичко изброено, пералнята е готова. Започвам да вадя дрехите и в един момент осъзнавам, че ги подреждам… в хладилника. Здравей, джетлаг, my old friend! Явно е по-добре сега да си легна, завръщането в реалността може да почака до утре.
С Оксана Глазунова и Елена Санина се срещаме онлайн. Те имаха готовност да говорят на български език, но по предложение на „Тоест“ използваха предимно родния си език. Преводът от руски е на Светла Енчева.
Първо бих ви помолила да се представите накратко.
О: Аз съм Оксана Глазунова, театрална режисьорка от Русия.
Е: Аз съм Елена Санина, актриса и преподавателка от Русия.
В Русия сте имали проблеми заради политическите ви позиции. Може ли да разкажете повече за това?
О: И с политическите ни позиции, и със сексуалната ни ориентация. Напуснахме Русия през 2021 г. Сега много ни е страх за приятелите ни, които са в Русия, защото законодателството става по-репресивно. Във Върховния съд на Русия ще се гледа иск на Правосъдното министерство за признаване на ЛГБТ движението за екстремистка организация [няколко дни след интервюто Върховният съд на Русия действително обяви ЛГБТ за екстремистка организация – б.а.]. Вече не се изненадваме от ожесточението…
Занимаваме се професионално не само с театър и спектакли, работим също като педагози – и с деца, и с възрастни. Когато заминахме, по закон не можехме да работим с деца. Защото в Русия вече съществуваше законът за ЛГБТ пропагандата, който забранява на хората, отнасящи се към нашата социална група, да работят с деца. А когато вече бяхме тук, беше приет закон, по силата на който вече е забранено да работим и с възрастни – заради „ЛГБТ пропаганда“.
Открити ли бяхте за сексуалната си ориентация?
О: Криехме се, разбира се. Но имахме снимки в социалните мрежи… Когато подадохме молби за убежище за първи път и отидохме в съда в Бургас, събрахме всички наши снимки в социалните мрежи за последните десет години и ги предоставихме като доказателство, че сме двойка. Но в Русия, естествено, ни се налагаше да се крием. Много често работим заедно. И дори да казваме, че сме просто колеги или роднини, хората виждат, че идваме и си тръгваме заедно. Трудно е да го скрием, защото в Русия нещата с личните граници са много зле. Много е трудно в женски колектив, защото всички питат защо не си омъжена, защо нямаш деца…
И тук питат…
О: Не (смеят се). В България за първи път мога открито да говоря за сексуалната си ориентация.
Да, в България ЛГБТ хората могат да са открити, аз например съм. Имах предвид обаче, че и тук хората питат защо нямаш семейство и деца. Но да се върна към темата – може ли да дадете примери, когато сте били репресирани в Русия?
Е: Работехме в културния дом и – ако може да го кажа меко – не се вписвахме в колектива. Наши колеги ни агитираха, доколкото културният дом също е държавна институция, да ходим на митинги за Путин, за „Единна Русия“, за [Сергей] Собянин. Собянин е кметът на Москва. Защото работещите в културни учреждения просто са длъжни да го правят. Съответно ние всячески се опитвахме да изклинчим, защото е в противоречие с нашите политически позиции.
Разбраха и че сме двойка и живеем заедно. Невъзможно е да скриеш принципите си. За нас не е важно каква е ориентацията ти, важен е животът ти и зад какво стоиш. Когато все пак разбраха за нас, ни извикаха в кабинета и казаха: „Не сте подходящи за нашето учреждение, вие сте ЛГБТ, опозиционери. Напишете, че напускате по собствено желание.“ Сега не можем да докажем, че са ни принудили да напуснем, защото в трудовата книжка пише „Напуснала по собствено желание“.
О: Нашия театър го закриха от пожарната инспекция заради несъответствие с правилата за пожарна безопасност. Наложиха ни огромна глоба, защото сме имали много тесни врати. Но вратите нямаше как да се сменят, защото бяхме наели помещение в сграда – паметник на културата.
Заради всички тези неща ли решихте да напуснете Русия?
О: Да, защото ситуацията ставаше все по-лоша и по-лоша. През цялото време се сблъсквахме с цензура – и в театралните постановки, и в работата с учениците… Последните години се стигна дотам, че искаха да одобряват текстовете на спектаклите ни. Затова решението назря. А след избухването на войната не успяхме да тръгнем по друг път, освен да станем бежанци.
Е: Пристигнахме в България преди войната, купихме си жилище. Но за да получиш виза за България – за обучение или работа, – трябва разрешение от Русия. Когато дойдохме, се опитахме да останем на законно основание с помощта на брат ми, но избухна войната. Брат ми загуби целия си бизнес и нищо не стана с документите. Разбрахме, че не можем да се върнем в Русия, защото за един месец от 24 февруари 2022 г., докато подадохме молби за убежище на 25 март, Русия прие огромно количество репресивни закони, в т.ч. и за ЛГБТ.
О: И се въведе военна цензура.
Е: Просто разбрахме, че ни грози опасност. Защото открито се изказвахме против войната в социалните мрежи. Работехме с украински бежанци, с деца. Разбрахме, че ако се върнем, ще бъдем преследвани.
О: А тук можем да бъдем свободни. Беше много приятно откритие да отидем на митинг и полицията да е там, за да ни пази. Защото в Русия, ако отидеш на митинг, полицията идва да те бие и да те арестува.
Елена (вляво) и Оксана. Личен архив
Имам един може би странен въпрос: защо решихте да кандидатствате за убежище точно в България? България не е много добра страна за бежанци. И за ЛГБТ хора не е добра страна, но за бежанци – особено.
О: Когато подавахме молбите си за убежище, не знаехме това. (Смеят се.)
Е: Когато преди войната се подготвяхме да дойдем в България – защото в Русия стана просто невъзможно да творим, а творчеството е огромна част от живота и от нас самите, – се влюбихме в страната. Защото останахме с впечатлението, че тук има хора, които много се интересуват и разбират от култура. Приветливи, добри, хубави хора. За първи път дойдохме през 2019 г. и се влюбихме в Бургас. Бяхме на прайд в София същата година…
О: Първият ни прайд!
Е: И независимо че там [във връзка с прайда – б.а.] също имаше някакви вълнения, все пак вярваме, че страната ви върви по демократичен път, макар и бавно. Вярваме, че България няма да тръгне след Русия, защото Русия върви към пропаст.
На прайда в София видях огромен радостен флаг, висящ на сграда, мисля, че беше сграда на институт [знамето на прайда беше закачено на сградата на Френския културен институт – б.а.]. Емоциите ме изпълниха, защото в Русия това е невъзможно.
Може ли да разкажете за делата си в Държавната агенция за бежанците (ДАБ)?
Е: За първи път подадохме молба за убежище през 2022 г. Много дълго чакахме за интервю. Нямахме адвокат, защото просто не намерихме. Всички адвокати в Бургас се занимавали с недвижими имоти, а с бежанци – никой. Тръгнахме сами. Много дълго чакахме за интервю, защото ДАБ в Баня [регистрационно-приемателния център на ДАБ в село Баня край Нова Загора – б.а.] не можеше да намери преводач.
Интервюто се състоя в най-горещия ден от лятото. Преди нас имаше момиче, което интервюираха четири часа, а ние чакахме. За интервюто с нас вече нямаше достатъчно време и само казваха: „Хайде по-бързо, хайде по същество.“ Преводачката беше страшно уморена. Стаята беше малка и много задушна.
О: Сега вече знаем някои неща. Разбираме, че имаше нарушения от интервюиращите, но и ние много неща казвахме с неправилни термини, защото нямахме адвокат.
Е: И защото ни подвеждаха.
О: След това все пак намерихме адвокат в Бургас, който се занимава с бежанци, и обжалвахме. Той направи всичко, което можа, но нито моят съдия, нито съдията на Елена застана на наша страна. В съда се държаха странно – на моето дело практически нямах възможност да кажа нищо, а Елена я разпитваха половин час. На нея ѝ стана лошо.
Е: Съдийката на Оксана не знаеше какво се случва в Русия. Тя не разбираше какви документи ѝ даваме, изобщо не беше в час. Затова Оксана не можа да каже и дума в своя защита. А мен ме разпитваха дълго. Въпросите, които съдийката задаваше, просто се губеха. Тя задава въпрос, започвам да отговарям, но не разбира нищо и задава още един въпрос.
О: Елена толкова се уплаши на моето дело, че щеше да загуби съзнание.
Е: Малко като паническа атака. Защото изпитвах чувство за отговорност – аз говорех и заради нея на нейното дело. И това, което щях да кажа, беше много важно. Адвокатът каза, че просто ще ме разпитат като свидетел, ще отговоря на два въпроса. А толкова дълго ме разпитваха! Аз изобщо бях за първи път в съд в живота си.
На моето дело всичко изглеждаше добре. Съдийката много ми съчувстваше, по човешки. Попита ме: „Искате ли да отменя решението на ДАБ?“ Аз отговорих: „Да“. Тя разбираше всичко, което казвам, и беше в течение какво се случва в Русия. Говорих много добре и по същество. Но за съжаление, получихме отказ, макар да бяхме убедени, че ще спечелим.
После беше Върховният съд [Върховният административен съд, ВАС – б.а.]. На делото дойде и нашата адвокатка, която се занимава конкретно с ЛГБТ – Деница Любенова, забележителна адвокатка. Тя ни каза, че в началото не сме направили нещата правилно. Делото беше само по документи – дадохме ги на съдията и толкова, буквално за 5 минути.
Но най-интересното беше, че делото във ВАС на Оксана протече без нито тя, нито адвокатът да бъдат уведомени. Тоест те сами са проверили нещо и са отказали. Когато имахме дело в Административния съд в Бургас, бяхме получили на адреса си уведомление от съда кога ще се гледа то. От София не получихме никакво официално уведомление. Не бяхме и информирани, че вече има решение на ВАС.
Отидохме в ДАБ след съда за удължаване на документите ни [временни документи за хора, търсещи убежище – б.а.]. Оказа се, че от половин година има решение на ВАС за отказ. И когато отидохме за втори път след три месеца, ни съобщиха, че делото е загубено, производството е прекратено. Тогава Деница [Любенова] каза, че ще подадем [молба за убежище] за втори път, тъй като обстоятелствата са се променили. За тази година [в Русия] бяха приети нови репресивни закони, в това число политически и за ЛГБТ.
Подготвихме второто заявление. Но този път от ДАБ в София много дълго не искаха да приемат документите ни. Изпращаха ни ту в „Овча купел“, ту във „Враждебна“. И все пак в „Овча купел“ приеха документите ни от втория път, когато вече позвънихме в централния офис. Приеха ги, издадоха ни входящи номера и след това… ни отказаха.
Помня деня, когато отидохме да вземем решението. Към нас дойдоха веднага три жени. Застанаха като стена: „Разбирате ли български?“ Отговорих [на български]: „Аз мога да разбера думичката „не“.
Връчиха ни отказите. Беше напълно ясно, че разбират, че не са прави. Ние сме актриси, наблюдателни хора сме. Една от жените попита Оксана: „Искате ли да знаете причините за отказа?“ „Но защо? Аз знам, че съм права.“ „Ами тогава пак ще се срещнем“, казаха те, а ние отговорихме: „Да, да, да.“
О: Приложихме нотариалния акт за апартамента, защото той е на името на двете. Тоест парите бяха мои – от продажбата на апартамента ми в Москва. Но го купихме на името и на двете като доказателство, че сме двойка. В моя случай ДАБ изобщо не спомена това в отказа. А в решението на Елена написа, че наличието на собственост върху апартамент не е повод за искане на убежище (смее се).
Бяхме приложили и документ, че сме се занимавали с благотворителна дейност. Помагахме да се събират пари за украинските бежанци и провеждахме събития с деца бежанци от Украйна. Проектът на фондацията, която организира това, е екологичен – хората да слязат от автомобилите и да се качат на велосипеди. И това стои в заглавието. Въпреки че документите ни с Елена бяха еднакви, в нейния отказ бяха реагирали, сякаш нищо подобно не е правила, а в моя пишеше, че пропагандата на здравословен живот чрез каране на велосипед също не е основание за убежище и не се преследва в Русия.
Всъщност това, което правят [от ДАБ – б.а.] не само по отношение на нас, а и на други наши приятели, търсещи политическо убежище, е, ако нещо могат да оспорят, да го оспорят, а това, което не могат да оспорят, просто го игнорират.
Е: Или го преиначават по някакъв начин.
Ако ви депортират в Русия, какво ще ви се случи?
О: Надявам се, че няма.
Аз също. Но ако все пак ви върнат в Русия, какво ви очаква там?
О: Мисля, че затвор. Несъмнено. Много показателен и ужасен е случаят с художничката Александра Скочиленко. Тя прекара половин година в ареста и сега я осъдиха на седем години и половина затвор. Александра също е против войната и е ЛГБТ, има приятелка и двете открито са заявявали сексуалната си ориентация. Мисля, че това също е повлияло на присъдата.
Изобщо, оставам с впечатлението, че понастоящем руските власти нарочно провеждат такива дела, за да се изплашат останалите и да си мълчат.
С какво се занимавате в България?
Е: Продължаваме артистичната си дейност в читалище, правим малки представления за рускоговорещи. Привличаме и пълнолетни българоговорещи, които се интересуват от театър.
О: Имаме огромен професионален и педагогически опит. Успях да заснема клип онлайн за артрок група в Русия. Антивоенен клип. Те [членовете на групата – б.а.] също се страхуват, но се опитват да направят нещо. Казах им да не обявяват, че аз съм режисьорът, защото тук давам интервюта, ходя по митинги. Ако не ги свързват с мен, ще бъдат в по-голяма безопасност. За първи път през живота си снимах клип онлайн (смее се). Но много ни харесва да работим и в България.
Е: Скоро ще има дебют на нашата група. Ще четем сонети на Шекспир на български.
О: Миналата година работихме с деца. Имахме група рускоговорещи деца, сред които и украинчета. Мисля, че това е много важно, защото, когато периодично между тях възникват спорове или някакви обяснения кой от каква националност е, кой откъде е, ние се опитваме да балансираме всичко и да покажем, че има творчество, има мирен живот, всички хора са индивидуалности, не трябва никой да бъде съден по етнически признак и т.н.
Имате ли вече приятели в България?
И двете: Да, да.
О: Запознахме се с много хора. Участвахме в мастърклас по имерсивен театър. Запознахме се с хора на изкуството в България. Беше наистина страхотно, много приятно. И сега си общуваме и може би ще създадем нещо интересно и творческо.
Искате ли да добавите нещо, за което не съм ви попитала?
О: Вярвам, че всичко ще бъде наред с правата и свободите в България, защото България е много хубава държава. Сега тук има много бежанци от Русия и Украйна, които могат да бъдат полезни, защото истински са обикнали тази страна и искат да имат принос. Да не бъдат в тежест, да не използват ресурсите ѝ, а да дадат нещо на хората.
Е: Усещаме ценността си, понеже призванието ни е да говорим с хората, да им помагаме. Преподавателската дейност чрез театър, чрез актьорски тренинги много помага да бъдеш вътрешно свободен и по-разкрепостен. Иска ни се да продължаваме да правим това.
О: Вече не можем да впишем тези ценности в Русия, но можем да го направим тук, без да бъдем преследвани. Мисля, че от това трябва да последва нещо хубаво. Защото Русия няма да успее да убие всичко добро, което е съществувало в нея. То може да се съхрани и преумножи – ако не в Русия, то извън границите ѝ.
Един от проблемите в предизборната кампания на Васил Терзиев беше, че той често говореше с общи фрази, вместо да споделя конкретни идеи за развитието на столицата. Сред малкото конкретни намерения, които заяви, беше да поведе борба с графитите в София. Между двата тура на местните избори например Терзиев каза пред Нова телевизия: „Графитите са една много голяма тема, защото те ни карат да изглеждаме като гето. И това ще бъде една много голяма борба на всички ни да се спре – с всички възможни инструменти.“ Бъдещият кмет допълни, че смята графитите за „престъпление“, защото те са посегателство върху чужда собственост и „струва много пари да се почисти една сграда“. Според него съществуващите глоби за графити са едва 250 лв. „и почти безнаказано ти можеш да вандалстваш“.
„Полагане на началото“ или „откриване на топлата вода“?
Че борбата с графитите не е само предизборна дъвка, а искрена амбиция, пролича веднага след като новият кмет встъпи в длъжност. В деня, в който положи клетвата си, Васил Терзиев потвърди заявеното в кампанията намерение с пост във Facebook: „Ще поставим началото на битката с вандализма и неправомерното драскане върху фасадите на сгради, за да може градът ни в най-кратки срокове да стане по-чист и приветлив.“ Тази тема той постави на трето място сред приоритетите си – след бюджета на София и освобождаването на паркинга пред църквата „Света Неделя“.
Само че Терзиев не е първият, който си поставя за цел да се справи с графитите в столицата. Такива опити са правени и по време на управлението на ГЕРБ. Последният от тях е от лятото на 2023 г., когато са премахнати множество рисунки по фасадите в центъра на София. Противно на това, което новият кмет мисли, глобите за „нерегламентирано рисуване“ по фасадите са между 300 и 2000 лв. За разлика от съоснователя на „Телерик“ обаче, при всичките си кусури и „ремонти на ремонта“ доскорошното управление не приравнява всички графити с вандализма. Предвидени са процедури за разрешение за уличното изкуство, както и определени фасади и стени, върху които може да се рисува.
Не всичко, което е вандализъм, е графити
Речникът на чуждите думи в българския език определя вандализма като „варварско и безогледно разрушаване и ограбване на културни ценности и на ценни исторически предмети“. Да изчегърташ името си на стената на Колизея, както направи един британец с български произход, е вандалска проява в чист вид. В по-широк смисъл думата се използва и когато се руши обществено или лично имущество, което не е непременно културна ценност. За особено осъдително се смята, когато разрушеното притежава силна символна или емоционална натовареност, например гробища.
Едва-що встъпил в длъжност, Васил Терзиев преживя челен сблъсък с вандализма, и то съвсем не под формата на графити. На безредиците по време на протеста срещу ръководството на Българския футболен съюз на 16 ноември имаше изкъртени павета и тротоарни колчета, счупени коли и витрини на магазини, запалени кофи за боклук и полицейски микробус, повредена обшивка на тавана в подлеза на „Орлов мост“. Според новоизбрания кмет щетите възлизат на повече от 42 000 лв.
Не всичко, което е графити, е вандализъм
Може ли да поставяме всяко „драскане по фасадите“, ако използваме думите на Терзиев, под един и същи знаменател? Едно е да напишеш „к*р“ или да изобразиш същия като буквата „добро“ от глаголицата с чертичка по средата, или да надраскаш „Гошо беше тук“. Но ако някоя сутрин изненадващо осъмнем с произведение на известния анонимен уличен художник Банкси в София, и то ли да бъде премахнато, понеже е „форма на вандализъм“? С подобно действие Столичната община би се простреляла в крака, образно казано.
Строго погледнато, произведенията на Банкси не са графити, а стенсили. Но поради наличието на сериозен проблем – липсата на разграничаване между графити и вандализъм у хора с власт – в тази статия не се прави разлика между графити, стенсили, колажи и прочее форми на визуално улично изкуство. Защото важното в случая е отношението към уличното изкуство като цяло, а не неговите стилове.
Банкси е може би най-известният уличен артист. Името му е намерило място дори в сайта на „Енциклопедия Британика“. Ала и в България има предостатъчно графитисти и други представители на уличното изкуство, получили заслужено признание. Да споменем само някои от тях – bozko(Божидар Симеонов), Nasimo(Станислав Трифонов, да не се бърка с бившия шоумен и настоящ политик със същото име), ХРОМЕ, Станислав Беловски и много други.
Когато уличното изкуство облагородява градската среда
Има редица случаи, когато графитите не просто не загрозяват градската среда, а я облагородяват. Това се случва както в центъра на града, така и в панелните квартали, където радващите окото визуални елементи са рядкост.
През 2013 г. стартира инициативата „ПОдЛЕЗНО“, която превръща подлези и други занемарени пространства в произведения на изкуството. През 2020 г. друг екип изрисува подлеза на Централната автогара, и то с европейско финансиране.
Екипът на „София графити тур“ пък организира не само туристически обиколки из местата в София, където уличното изкуство вече се е превърнало в своеобразна културна забележителност, а и работилници. В тях желаещите могат да усвоят основни техники на това улично изкуство с помощта на опитни графити артисти.
Самата Столична община подкрепя финансово както споменатите, така и други инициативи, свързани с уличното изкуство.
Унищожаването на графити като форма на вандализъм
В края на 2015 г. работници, облагородяващи зелените площи около НДК, видели едно надраскано парче стена. И прилежно го замазали със сива боя, защото графитите им се видели грозни. Само че това било… парче от Берлинската стена, подарено на София през 2006 г. от тогавашния кмет на германската столица Клаус Воверайт. Така, в желанието си да се борят с вандализма, работниците са проявили чиста проба вандализъм. Тоест унищожили са културна ценност.
Ала ако Берлинската стена има утвърдена културна стойност, творчеството на голяма част от уличните артисти няма. Но това не означава, че сред тях няма такива, които след време ще бъдат признати за велики творци. Редица велики художници, чиито картини днес се продават за милиони, не са били признати приживе. Ван Гог например едва е свързвал двата края. „Почистването“ на парчето от Берлинската стена е осъдено веднага, но унищожаването на други произведения на уличното изкуство ще бъде съдено от историята.
Като стана дума за Берлинската стена, да си представим как би изглеждал Берлин без графити. Не само върху остатъците от Берлинската стена (част от която дори е превърната в открита галерия; там е и известната рисунка с целувката между Брежнев и Хонекер), а и квартали като „Кройцберг“, „Шьонеберг“ и много други. Трудно можем да си представим и Любляна без графити. В словенската столица уличното изкуство е на почит. То е превзело бившия военен район „Метелкова“, но съвсем не е ограничено само там.
Как да разграничаваме уличното изкуство от вандализма?
Въпросът как една общинска власт да прецени кое е вандализъм и кое улично изкуство, изглежда лесен. Ала проблемът е, че той няма еднозначен и категоричен отговор. Между свастиките и „к*р“, за които е ясно, че нямат място на фасадите, от една страна, и Банкси, от друга, има цял спектър от ъндърграунд произведения, чиято стойност не е толкова лесно да се прецени с просто око.
Управлението на ГЕРБ в столицата беше изработило прост метод – правят се конкурси, дават се разрешения, отпускат се определени места за рисуване. Всичко извън това е нелегално и подлежи на заличаване. Само че от този подход лъха на тоталитаризъм. Той напомня за комисиите от времето на социализма, които определяха кое рок парче да види бял свят.
Рок музиката и уличното изкуство си приличат по това, че в същността си са форма на протест. Затова съобразяването с бюрократски критерии е сигурна рецепта за кич. Представете си официални места за улично изкуство, пълни с графити, изобразяващи възрожденски герои, хубави моми в народни носии и цветя в косите. И много шевици.
Уважението към уличните артисти, от една страна, и към градската среда, от друга, изисква внимателна преценка във всеки отделен случай. Но тя трудно може да се прави единствено от общински служители, ако те не работят в екип с утвърдени улични артисти, изкуствоведи, урбанисти и др.
Къде се пука теорията на счупените прозорци?
Васил Терзиев, изглежда, е повлиян – съзнателно или не – от теорията на счупените прозорци. Сещате се – ако има един счупен прозорец, те ще станат повече. Ако по улиците се виждат графити, просяци и пр., това създава благодатна среда за престъпления. Ако прозорците се поправят, графитите се изтрият, просяците се разкарат от улицата, престъпността ще намалее. Тази теория се прилага на практика в някои градове, включително в Ню Йорк по време на управлението на Рудолф Джулиани, и престъпността действително намалява.
Като всички теории обаче, и тази на счупените прозорци има своите граници. Тя е като симптоматичното лечение, което се бори с проявите на заболяването, не и с причините му. Ако просто изгоним просяците, няма да решим проблема с изпадането им от обществото и с липсата на алтернатива. Ако изтрием графитите или ако ги официализираме, няма да премахнем потребността от подобни форми на изразяване. Просто ще направим града по-стерилен.
Една от характеристиките на големите градове е съчетаването на многообразни стилове на живот и субкултури. Борбата срещу графитите е борба на официалното срещу субкултурното. Трудно е да си представим демократично общество без субкултури. Но е лесно да си представим диктатура, в която е забранено да бъдеш или да правиш нещо различно от разрешеното.
В разказа на аржентинския писател Хулио Кортасар „Графити“ става дума за невъзможната любов между момче и момиче в град, в който графитите и протестите са забранени. В който дори послание като „мен също ме боли“ е неприемливо, а уличните артисти рискуват да бъдат обезобразени от бой в ареста. Ако Васил Терзиев прочете този разказ, може би ще си зададе въпроса какъв град иска да управлява.
„Един обикновен живот на една обикновена жена в една обикновена държава.“ Косата ѝ е вдигната високо, в скута ѝ си почива малко кученце, а тя се усмихва на камерата. Това е Веска Недева, треньорка по аеробика, която и на 72 години не спира да работи. Историята на живота ѝ не звучи никак обикновено: развежда се рано и остава с две деца на две и три години, без работа. Родителите ѝ са толкова ужасени от решението ѝ да се раздели със съпруга си, че отказват да ѝ помагат. Работи тежък физически труд десет дни, боядисва сама детската градина, за да приемат децата ѝ. „Аз бях майка и баща“, казва тя. А след това става нещо още по-страшно: пребита е в собствения си дом. И то от много близък човек.
Това ли е „обикновената“ история на българската жена? И какво всъщност означава да си жена в България? Няколко жени решават да зададат този въпрос на други жени. „От реакциите им стана ясно, че това е въпрос, който за пръв път чуват и си задават. Бяха изненадани и им трябваше време да се замислят – какво всъщност е да си жена в България?“
Именно това е и ядрото на проекта „Пазителки на истории“, който събира непознатите истории на възрастни жени в България. Идеята е на Кристина Сантана, Полин Донахю, Диляна Симеонова и Катерина Василева и получава подкрепата на Българския фонд за жените. Защо обаче женските истории? Какво по-специално има в тях? Готово ли е обществото да ги чуе? Да ги осмисли? И да ги продължи през своята история…
Историята на Веска Недева
Неразказаната жена
Това е представата за нашия род като за женски, като за върволица силни, възправяли се поотделно (като пътни знаци по течението на столетието) жени: техните съдби бяха представени в особено едър план, те – ръка за ръка и преливайки една в друга – стояха начело на общата многоглава снимка. Като се замислиш обаче, странно, че всички те са имали съпрузи – върху мъжете от това семейство кой знае защо падаше по-малко светлина, сякаш историята е имала само героини, а героите са ѝ се досвидели. Поколенческата матрьошка май е предопределила приемствеността на единствените дъщери: щом се е получило така, че едната е излизала от другата, освен всичко друго на нея са се падали дарбата и възможността да бъде единственият разказвач.
„В памет на паметта“, Мария Степанова, превод от руски Здравка Петрова
През последната година чета и препрочитам няколко автори, които се занимават с паметта и историята – както индивидуална, така и колективна. Всички са жени, всички са носителки на големи литературни награди, всички са от Източна Европа и при всички писането се отличава с особена дълбочина и многопластовост, липса на сладникава сантименталност, дори стенографски суров поглед към субекта на писане, който често е плод на някаква травма, независимо дали става въпрос за лична, семейна, или колективна травма, например войната.
Освен това съвсем наскоро за пореден път ми се случи да чуя, че българската авторка Х била написала много хубав роман, много „мъжки“. Замислих се, че българското четящо око все още очаква от женския разказ сантименталност, „чувствителност“ или „чувственост“. Или нещо друго, което прави един роман „женски“ – не познавам сериозен литературовед, историк или читател, който може да даде аргументи какво означава това. От разговори и рецензии обаче става ясно, че мъжете пишат и разказват като всички хора, те имат право на многогласие. Но когато една жена си позволява многогласие, това означава, че тя пише… като мъж. При това положение как историята, разказана от жена, намира легитимност и поле в общество, където дори в културната сфера преобладава такова мислене? Как подобна история може да избяга от етикета „женска история“? Може ли женската история изобщо да бъде взета „на сериозно“? И какво изобщо означава това? И най-накрая, трябва ли женската история да обяснява защо говори именно тя, може би дори само тя, без мъжката?
Зад кадър по време на снимките на Лиляна, бабата на Полин Донахю
„Дядовците, мъжете не са лишени от истории и способност да ги разказват, но те винаги са били човекът, който прави историята и я разказва, а жената винаги е била изолирана от нея“, казва Катерина Василева, една от продуцентките на проекта, журналистка и студентка по политически науки в Софийския университет. Катерина посочва като пример проучване на Красимира Даскалова за изграждането на женския образ в българските учебници по история, където жените са описвани основно в ролята си на съпруги, дъщери и родственици на други мъже, понякога дори без да се споменават поименно. Ето какво четем в проучването:
„За първи път жените са представени като обществени фигури в уроците за Българското възраждане […] Те са споменати само като създателки и членки на женските образователни общества. Няма споменаване на учителки, които са изключително активни участнички в обществения живот по онова време, въпреки че съществуват достатъчно публикации по този проблем. Учудващо е също отсъствието на всякакъв коментар за участието на жените (като производителки) в домашните индустрии, въпреки че то също е добре документирано. Жените не се появяват дори в урока за всекидневния живот по време на Националното възраждане. Историческият актьор, описан там, е деперсонифицираният и безполов „българин“.“
Катерина Василева подчертава, че именно този социално-исторически поглед (или липсата му) върху жената е определящ нейната позиция като разказвач. „Поради тази традиция много жени са стояли в ъгъла, не са били действащата фигура, но това пък създава възможност за наблюдение, анализиране, защото жената продължава да е част от процесите, просто по-встрани, всъщност по-добрата роля за човека, който иска да събере историята, а после да я разкаже.“
Полин Донахю, също продуцентка на проекта и психоложка, е съгласна: „Разбира се, че има мъже, които нямат гласност, но и днес общите тенденции са, че те имат повече поле да говорят.“ Патриархалните традиции в България водят и до полови норми, които ограничават самите мъже от по-емоционални или дълбоки разговори в публичното пространство. Донахю спекулира, че и тази отстраненост от същественото и болезненото позволява на мъжете повече свобода, но в разговор от съвсем друг характер.
Разбиването на стереотипите и половите роли е в основата на превръщането на разговора от мъжки или женски в общочовешки. „Стереотипите са такива, защото продължава да се мълчи“, казва Катерина. Чрез изговарянето на „женската“ история се приближаваме към неразказаното и неизказаното, а това е важно, тъй като „ние сме направени от тези истории, историите на нашите близки жени“. „В историите на Цветана и Веска виждам дълбока свързаност. Това са истории за всички, защото не са просто истории за политически репресии или за насилие в дома, а истории за справедливост, любов, търсене, непримиримост и смелост“, добавя Катерина.
Не пренаписвайте след това без нас
Аз съм учител по история… Пред мен учебника по история го пренаписваха три пъти. Учила съм децата по три различни учебника… Питайте ни, докато сме живи. Не пренаписвайте след това без нас. Питайте…
„Войната не е с лице на жена“, Светлана Алексиевич, превод от руски Боян Станков
Литературата на Светлана Алексиевич (Беларус), Мария Степанова (Русия), Олга Токарчук (Полша) и Оксана Забужко (Украйна) е ключ към паметта на цели поколения източноевропейци, а може би и средство за справяне с травмите на тоталитаризма, патриархата, както и с обърканото съвремие. България още няма своя литературен магнум опус на тази колективна памет и травма. Но проекти, движещи се по ръба на литературата, журналистиката, документалистиката и визуалните изкуства, като „Пазителки на истории“, „Славки приказки“ и „Съседите. Форми на травмата“ сигнализират за ясна тенденция сред младото поколение (и в частност младите жени) не просто да се обръщат назад към миналото, а да търсят неразказаните истории и дори да предлагат своя интерпретация. И да питат онези, които дълго време са мълчали.
Първата интервюирана „пазителка на историята“ е Цветана Джерманова, която е на двайсет години, когато е изпратена в комунистически лагер. „Не сме героини, но не сме победени“, казва тя и добавя, че са били арестувани, защото са се осмелили да кажат, че с диктатура не се строи свобода. Сред кадрите на режисьорката Маргарита Русева и операторката Валентина Николова има и снимки от Белене. Празните стаи, белите стени и природата биха могли да принадлежат на всяко едно изоставено място. Контрастът между стерилността на пространството и ужаса, за който разказва Цветана, напомня, че когато липсват места на памет, хората остават единствената възможност за съхраняване на историята.
Историята на Цветана Джерманова
С Цветана в лагера са затворени над 200 други жени. Една от тях изчезва – забременява от управителя. Не ги наказват, но ги оставят без хляб. „Ако си гладен, ще работиш. Така сам се принуждаваш да работиш“, обяснява тя. На изолираните жени се отказва всякаква храна. Цветана и друга лагеристка ги хранят тайно, но ги хващат и понасят наказание. В лагера тя се разболява и едва не умира – жените я носят на ръце повече от километър. По-късно е затворена в помещение с лагеристки, които боледуват от сифилис. Другите протестират срещу събирането на болни и здрави заедно, което е равносилно на умишлено заразяване. Ръководството на лагера не изпраща писмата на Цветана до мъжа ѝ, а на него казва, че тя не иска да говори с него. И още, и още… Понякога, след като завърши такава история, Цветана се засмива леко, премества тялото си, поклаща глава. Надсмиване над живота по неволя, което ми е познато от разказите на собствената ми баба. Защото само така човек може да надживее ужаса.
„Най-силното ми впечатление е моментът на пречупването – разказва Полин, която е присъствала на терен по време на снимките. – Когато видят, че са ни интересни неща, които те приемат за скучни, дори казват, че това няма нужда да го разказват. Тогава изведнъж се отварят за много по-дълбоки разговори, на всички очите ни се насълзяват зад камерите, трудно ни е да не се разплачем. В тези моменти се чувствах, сякаш наистина жената срещу мен е свързана с мен, близка е. Когато например разказва как е загубила детето си, между нас се изгражда интимност, така си говорим и се обръщаме едни към други. Те не получават нищо от нас, разкриват се безвъзмездно. И ти дават нова гледна точка към собствените ти проблеми.“
Това напомняне за устойчивостта на човешката природа е все по-важно във време на поп психология, дигитална изолация, свръхиндивидуализъм, уелнес диагнози и болезнена чувствителност. Време, в което младите хора се чувстват много, много крехки. Докато разговарям с Катерина и Полин, ми хрумва, че може би характерната ни поколенческа самота се дължи и на отдалечаването от историите на близките, на по-възрастните – дали защото живеем в напълно различни светове, или защото често помежду ни има физически бариери, защото свързаността през екрана не е същата като свързаността на общия дом, на споделения живот.
„Причината тези истории да не се разказват се дължи и на изолацията на възрастните жени, най-самотната социална група в България – съгласна е Катерина. – Самите млади поколения нямат интерес към този тип истории и така се създава култура на мълчанието, просто не си говорим за нещата, които са важни – както в личния ни емоционален свят, така и в социалното, политическото, публичното пространство.“
#ПитайБабаСи
Сега Йенте вижда всичко от птичи поглед […] Странно – мислите ѝ духат из целия регион. Вятър, казва някакъв глас в ума ѝ, който следва да е нейният. Вятърът е погледът на мъртвите, който се спуска над света, от който са дошли.
„Книгите на Яков“, Олга Токарчук*
В опит да изградят отново мост между миналото на бабите си и своето бъдеще, „Пазителките на историята“ отправят предизвикателство към последователите си – да се обърнат към собствената си семейна история, може би дори да я споделят онлайн, използвайки хаштага #ПитайБабаСи. Идеята, че си отива цяло едно поколение, което е преживяло и помни едни от най-страшните години в българската история, намира подобно изражение не за пръв път. От такава мотивация се ръководи например и проектът на Фондация „Софийска платформа“ за истории от Белене. В неговите рамки може да се говори онлайн с оцелели от лагера, сред които е и Цветана Джерманова.
Едва ли има някой в България, който да не е попаднал в мрежата на историята на възрастен човек – дали във влака, докато чака на опашката, или на спирката на градския транспорт. Дори пред блока, където, ако не ни познаят, винаги ни питат „Чия си? На кого си?“, защото всеки човек се разполага според координатните системи на рода, на съседите, на селото, на града. Дали съвременният начин на живот ще пренапише тези закони? И какви ще са последствията?
Интервюираните приемат младите хора у дома си като свои. Изпращат ги с подаръци – терлици, домашно сладко. Ефектът на близостта се разпростира и в личния живот на Полин и Катерина. Първата успява да убеди собствената си баба да се включи в проекта, а втората черпи вдъхновение от сближаването с баба си, която ѝ показва дневника си, дори ѝ дава да го прочете и ѝ разказва за голяма любов, която не е дядо ѝ. „Това са истории, които дори майка ми не знае. Кътаме тези истории, от време на време ги споделяме с другите, но недостатъчно. Създава се памет, която може да ни помага, но само ако се предава.“ Може би е възможно да се възползваме от птичия поглед на годините. Или поне това е надеждата на „пазителките“.
Зад кадър по време на снимките на Веска Недева. Полин, Веска, Маргарита, Валентина.
Бъдеще, но не без минало
Откъде идва, това бих искала да знам, тази неизкоренима надменност спрямо миналото? Това тъпо и упорито, неизкоренимо убеждение, че ние, сегашните, критично и категорично знаем по-добре от тях, миналите. Дали не е от простичкия факт, че познаваме тяхното бъдеще, какво следва? (Нищо добро.) По такъв начин се държим с децата – едновременно взискателно и снизходително. И винаги мислим за хората в миналото – точно както и за децата – като за наивници във всяко едно отношение, от дрехите и косите им до мислите и чувствата им.
„Музеят на изоставените тайни“, Оксана Забужко*
Бабата на Полин започва да учи английски език на 75 години. „Тези жени намират начин. Това е вдъхновението, което си взимам от тях“, казва Полин. Историята на Цветана Джерманова, на която комунистическата власт забранява да учи, също напомня на момичетата как онова, което днес приемаме за даденост, вчера е било привилегия. Монтажистите Естела Попова и Никола Димов са включили и кадри от досието на Цветана, в което е описано как Държавна сигурност е влизала в дома на жената, как тя, съпругът ѝ и децата ѝ са били системно следени от властта. В трудни и сложни години, в които носталгията и непознаването на историята са взривоопасна комбинация, разказването на тези истории е по-важно от всякога.
„Пазителките“ се надяват разговорите да продължат. Предстои да излязат всички видеоистории, а на 29 ноември в Столичната библиотека ще има прожекции на откъсите и дискусия по темата с участието на част от интервюираните жени. Катерина Василева споделя, че имат желание да събират още истории, и приканва всеки, който се е почувствал провокиран от проекта, да се свърже с тях. Сред другите им цели е да достигнат и до маргинализираните истории – за т.нар. Възродителен процес, за живота на българските турци, малцинствата. Надяват се да имат възможността да покажат видеата в училища и домове за възрастни.
„Ние подаваме ръка, от една страна, към самите жени да разкажат историите си, а от друга, към хората на нашата възраст – да се поинтересуват какво се е случило в живота на онези, които идват преди тях – казва Катерина. – Но дори тези истории да приключат само с личния разговор вкъщи, за нас това пак е победа.“
* Последните два цитата са преведени от Йоанна Елми от английските издания на „Книгите на Яков“ (прев. Дженифър Крофт) и „Музеят на изоставените тайни“ (прев. Нина Шевчук-Мъри).
Показват ли данните, че украинците мразят Зеленски? Събужда ли се опасен вирус, който ще ни погуби? Виновен ли е човекът за климатичните промени? Ще навлезе ли страната ни в нова ледникова епоха? Каква е червената светлина в небето над България? Всички тези въпроси гъделичкат човешкия ни интерес – дали защото засягат актуални новини, защото се страхуваме за здравето си или бъдещето на България, или защото не всеки ден се случва небето да почервенее. Отговорите ни зависят до голяма степен от това какви медии четем.
Тук се появяват редица съвети: проверявайте източниците, не четете само заглавието, проверете автора. От коя дата е статията? Сатирична ли е? Позовава ли се на експерти? Пространството е наситено с всякакви заглавия, като „Х начина да разпознавате фалшиви новини“ – има ли я новината и другаде, какви са доказателствата… Вече всички говорят за дезинформация: експерти и граждански активисти, компетентни и недотам компетентни лица, а дори и самите източници на дезинформация, които обвиняват мишените на своята пропаганда в разпространение на манипулативно съдържание.
Може ли обаче дадено съдържание да отговаря на всички критерии за „добри практики“ и все пак да бъде невярно? А възможно ли е нещо повече – да се позовава на съвсем легитимни медии, статистики и научни източници и пак да не представя информацията такава, каквато е?
Качествен анализ на съдържанието на конкретни статии в български медии показва именно такива тенденции. Реални данни и истинска информация от надеждни източници са използвани или в комбинация с невярна информация, или са представени с умишлено превратно тълкуване.
В рамките на анализа бяха откроени конкретни начини, по които изначално вярно съдържание може да бъде манипулирано, за да се постигне определено внушение.
Черипикинг. Посочват се определени случаи и данни, които се стремят да потвърдят дадена теза (например украинците са причина за престъпността в Полша), но се игнорира цялостната картина (украинците са много малко парченце от пъзела на престъпността в Полша). Тази техника включва и препубликуването само на определен тип проучвания или статии – например такива, които по някакъв начин представят държави от Европейския съюз в негативна светлина. Съдържанието на материалите не се променя, но се публикува, без да се спомене, да речем, какви са мерките, които се вземат за справяне с описаните проблеми, или какъв е по-широкият контекст.
Превратно тълкуване/цитиране на реномирани източници. Цитират се легитимни източници и такива, познати на широката аудитория (например списание „Форбс“ относно използването на дронове от руската и украинската армия), но съдържанието на техните материали се представя или се тълкува превратно (за да се изтъкне предимството на Русия, какъвто акцент липсва в оригиналната статия).
Абстрактно позоваване на авторитети. Използват се ключови думи и фрази като „учените казаха“, „експерти посочват“, „официалните данни“, „доказателствата сочат“, но без конкретно да се назовават имена, позиции, учреждения и без да се дават линкове към оригиналните източници.
Директно позоваване на авторитети. Споменават се истински фондации, медии, изследователски институции, университети и дори учени без директна връзка към оригиналния източник и без широк контекст на информацията, която се представя. Често се комбинира с черипикинг и превратно тълкуване.
Позоваване на фалшиви авторитети. Представя сепревод, цитиране и публикации от мними институти, нелегитимни организации за работа с данни и информация, псевдоексперти, задкулисно политически обвързани лица и хора, които се представят за изследователи, без да са част от научни институти или академични структури.
Използване на емоционален език и ключови емоционални формули. Залага се напровокативен език, който често намеква за нещо скрито или скандално, за някаква ексклузивна тайна, до която ще получите достъп само вие („подозират САЩ“, „Форбс“ разкри“). Често се ползват и конкретни думи, които вдъхват страх или гняв („опасен вирус“, „учените бият тревога“, „разгневиха Запада“, „вулканът чудовище“, „смразяващи данни“).
„Вилнее“, „тежка пневмония“, „ужасяваща епидемиологична ситуация“ – типични примери за използване на ключови емоционални формули
Представяне за алтернатива. Редица източници на манипулативно съдържание се позиционират като „алтернатива“ на традиционните медии. Но нашият анализ показва, че в повечето случаи „алтернативните“ медии цитират същия „мейнстрийм“, за който иначе твърдят, че уж лъже читателите и крие нещо от тях. Чрез директното позоваване на тези медийни авторитети те придават тежест на твърденията си, а чрез използването на други изброени тук похвати постигат определено внушение в рамките на достоверната информация. В крайна сметка обаче се оказва, че „алтернативата“ е просто превратно тълкуване на легитимна информация, което не издържа критически прочит, анализ и проверка на фактите.
Комплекс на героя. Тази стратегия използва ключови провокативни фрази, които създават усещане за лична отговорност и мисия – „разберете истината сами“, „но това ли е цялата истина“, „те няма да ви кажат всичко“. Така на читателя се внушава не само че не трябва да има доверие на никого, но и че не е необходимо да е специалист в определена сфера или да присъства на терен, за да разбере дадена информация – може просто да прави „собствени проучвания“. Това, разбира се, означава да чете поднесената му от някой друг информация в „алтернативни“ платформи, представящи себе си като носители на цялата истина. Читателят също не трябва да вярва на реномирани институции и учени – само на онези, които му препоръчва конспиративният източник. Той може да си „прецени сам“ – разбира се, чрез информацията и мненията на „алтернативните“.
Бомбардиране с информация. Изреждат се множество данни, източници, имена и информация, често дори без привидна логическа свързаност. Читателят често няма нито времето, нито познанията да провери цялата информация. Така например в материал в pogled.info, за който не е обявено, че е препечатка от медия – собственост на руския политик и член на „Единна Русия“ Константин Риков, четем за посещение на президента на Парагвай в САЩ, за британска биокомпания, американски агенции, генно модифициране, „европейски учени от Института за еволюционна биология Макс Планк в Пльон (Германия) и Университета в Монпелие (Франция)“, както и за „юристи от Университета във Фрайбург“, „Университета на Пенсилвания“ и „испанския „Ел Пайс“*… Всички те са използвани и цитирани избирателно, за да се постигне финално внушение, че светът е застрашен от „военна употреба на комари мутанти“, което не отговаря на истината. Страхът от чума или насекоми е пропаганден троп още от времето на СССР, а дезинформацията, свързана с генномодифицирани продукти, е феномен от поне десетилетие.
Допълване на разказа. Актуални новини, официални данни, доклади могат да бъдат използвани и разтълкувани предубедено, за да допълнят вече съществуващи неверни обяснения на събитията. Можем да си представим човешката мисъл като верига от понятия, спомени и вярвания – рационални и емоционални, – на които разчитаме, за да си създаваме нова информация за света и да се оправяме в него. Тактиката с допълване на разказа се възползва именно от тази особеност на човешкото мислене. В повечето изследвани статии фигурират ключови думи, свързани със системно опровергавани или откровено конспиративни твърдения, като „зеления дневен ред“, „генетично модифицирани същества“, „ХААРП контролира времето“ и т.н. Срещат се и други, свързани с експлоатирането на наболели проблеми от недоброжелатели: „продажните елити“ около теми като неравенствата и икономическата криза, „цензурата“ около борбата с манипулативното съдържание и езика на омразата. Така ако читателят има съмнения относно безопасността на ГМО храните или изпитва недоверие към институциите, или пък ако преди това е повярвал на друго манипулативно съдържание, такъв тип статии го въвличат още по-надълбоко в лесните черно-бели обяснения, които водят до цяла алтернативна реалност.
Криво огледало. Използват се легитимни термини като „разобличител“ (whistleblower), „дезинформация“, „проверители на факти“ или „пропаганда“ от източници, които произвеждат дезинформация и пропаганда. Пример е представянето на анонимно видео в YouTube като легитимен акт на „разобличител“.
Изброените техники се използват в различни комбинации и степени, за да се постигне крайният резултат – напълно легитимно изглеждаща статия или пост в социалните мрежи, които незапознатият потребител трудно би могъл да различи от вярна и коректно поднесена информация.
Сайтът pogled.info препубликува основно руски източници, които добавят свои коментари към реални данни на информационни агенции от калибъра на „Ройтерс“. Никъде не се посочва, че информацията е преводна от руски. Често парчета от тези статии се публикуват и в социалните мрежи или се „рециклират“ в други публикации.
Други сайтове, като epicenter.bg, пък препубликуват резюмета на проучвания, като повечето материали са посветени на съвсем легитимни проблеми в Германия или Великобритания – например расизма и безработицата. Така „Западът“ се обрисува като лошо място, в което върлуват бедност, беззаконие и всякакви проблеми. Главен редактор на „Епицентър“ е Валерия Велева – дългогодишна журналистка, приближена до ДПС, която често присъства в медийното пространство с политически анализи и коментари в подкрепа на партията.
Някои от изброените примери може да илюстрираме, разглеждайки подробно статия, разказваща как украинските бежанци „са съсипали“ Полша.
Полша – криминален център на Европа?
На пръв поглед – чуждестранна медия с притеснителни данни
На 12 ноември 2023 г. българското онлайн издание NewsFront пише, че Полша се е превърнала в „криминален център за пране на пари, трафик на деца и наркотици, както и черен пазар за оръжия“. За това са обвинени украинските бежанци. Материалът е препубликуван и в друг български сайт – classa.bg. За първоизточник е посочен полският новинарски уебсайт Dziennik Polityczny (цитиран и с абревиатурата NDP).
В статията са публикувани статистически „официални“ данни, както и сведения за полицейски операции, описани по дати и места. Материалът завършва с история за „френския репортер Робърт Шмид“ и неговото „журналистическо разследване“, което е разкрило информация за фондацията на съпругата на Володимир Зеленски – Олена. За разследването се уточнява, че са предоставени „десетки писма, маршрути, адреси и други вътрешни документи на фондацията“.
Източникът – руска фондация с множество дезинформационни сайтове
Средностатистическият читател надали ще знае, че NewsFront всъщност е част от руската фондация ООО „МедиаГрупп Ньюс Фронт“, регистрирана в Симферопол, Крим. Сайтът предлага т.нар. infinite scroll, или безкрайно зареждане на статия след статия, което прави трудно достигането до секция „За нас“, в която така или иначе няма информация за конкретни лица и автори.
Онова, което вижда читателят в статията, са цитати от чуждестранна медия, данни и описания на привидно конкретни случки и действия на полицията. В допълнение му е разказано и за разследване, уж подкрепено с редица автентични документи и доказателства. Ако той следва съветите за проверка на съдържание, които изредихме в началото на текста, статията би трябвало да му се стори напълно достоверна.
Но текстът на NewsFront използва амалгама от реални факти, фабрикувани твърдения и превратно тълкуване, за да насажда негативно отношение спрямо украинските бежанци, които са представени като престъпници.
Dziennik Polityczny е източник, на който се позовават доста хора в българските социални мрежи
Да изфабрикуваш реалност
Манипулативно твърдение: „мощна вълна от бежанци“, която омаломощава страната
NewsFront не конкретизира и не посочва данни във връзка с това твърдение. Действително Полша е на второ място сред държавите, приели най-много украински бежанци. Актуалните данни сочат, че в страната пребивават 958 935 украинци. В Германия, която е на първо място, живеят малко над милион украинци. Населението в градове като Жешов, в югоизточната част на Полша, е нараснало с близо 55%. Други градове, като Лодз, споменат по-нататък в статията, са увеличили населението си с едва 13%.
Голяма част от украинските бежанци напускат Полша, ориентирайки се към Германия. На 12 септември тази година в интервю за „Асошиейтед Прес“ Михалина Шиелевич, която проучва икономическите измерения на миграцията на украинци в Полша, заявява, че напускането им е по-скоро тревожна за поляците тенденция, поне от икономическа гледна точка, макар и те сами по себе си да не могат да запълнят липсата на кадри в страната. В допълнение, броят на украинските бежанци в Полша е намалял с 350 000 от август 2022 г. насам. Страната получава и подкрепа от Европа по механизмите за облекчаване на товара от приема на украински бежанци.
Истина: Полша е сред страните от ЕС, приели най-много украински бежанци, и съвсем естествено, изпитва затруднения, но вижда и положителните страни в наплива на хора от сходна културна среда в работоспособна възраст. Бежанците не са еднакво разпределени в цялата страна, а Полша получава помощ от ЕС за по-лесното им интегриране.
Техники: черипикинг, използване на емоционален език, допълване на разказа (в случая по-широките тенденции са антибежанските настроения като цяло, както и ксенофобията).
Манипулативно твърдение: „броят на престъпленията в Полша днес се е увеличил с 46% в сравнение със статистиката от 2021 г.“
Официално публикувани от полските власти статистически данни за нивата на престъпността са налични до 2021 г. Полският Business Insider съобщава, че през първата половина на 2023 г. е регистрирано увеличение с 39,1% на кражбите в магазините и с 22% на кражбите от друг характер. Обяснението на експерти е, че скокът се дължи на инфлацията и обедняването на населението. Най-често става дума за кражби на храна и луксозни стоки – скъп алкохол, парфюми и електроника. Данни на Statistaпоказват, че делът на поляците, които се страхуват, че биха могли да станат жертва на престъпление, е намалял в сравнение с 2022 и 2021 г.
След щателно проучване не става ясно откъде авторите са получили стойността 46%. Нито в материалите, препечатани на български и руски, нито в оригинала на полски е посочен източник на данните. Към момента на писане на настоящия текст не е открита актуална статистика, в която да фигурира това число.
Истина: Не е ясно за какъв тип престъпления става въпрос. Официалните данни говорят за увеличение на кражбите, но не в тези стойности. Оригиналният източник не посочва откъде са данните.
Техники: абстрактно позоваване на авторитети, допълване на разказа (страх от престъпност; внушение, че престъпността се увеличава).
Манипулативно твърдение: „Националността на престъпниците от Украйна се крие или премълчава, което им създава усещане за безнаказаност.“
На 17 юли 2023 г. сайтът Rzeczpospolita („Жечпосполита“), една от най-четените и цитирани полски медии, публикува материал за престъпленията, извършени от чужденци, който се позовава на официални данни от полските власти, поискани от медията. Статистиката сочи, че от всички групи чужденци украинците действително са на първо място по извършени престъпления. Но това далеч не е цялата история.
Трябва да се има предвид, че в Полша украинците формират една от най-големите групи с националност или принадлежност, различна от полската. А украинците, за които се подозира, че са извършили престъпление, са 2288 души, което прави по-малко от процент, или 0,24% от общия брой на пребиваващите украинци в страната, дори 0,15%, ако се позоваваме на данните, предоставени през юли от Rzeczpospolita.
Полските журналисти посочват, че за последното десетилетие броят на престъпления, извършени от чужденци, е нараснал, но това е свързано с увеличилата се миграция към страната от най-различни държави, не само от Украйна. Сред криминално проявените чужденци са отчетени хора от Грузия, Беларус, Молдова, Русия, Румъния, Германия, България и Чехия. В повечето случаи става дума за кражби, шофиране в нетрезво състояние, както и за притежание на наркотици (включително марихуана, която е нелегална в Полша, но легална например в Германия). Материалът на Rzeczpospolita разказва основно за грузински банди, които обират жилища. Най-честото провинение на украинците е, че карат пили, коментират журналистите от полската медия.
Истина: Има множество статии за престъпленията, извършени от чуждестранни лица в Полша. Украинците са най-голямата общност сред криминално проявените от чуждестранен произход, но това се дължи и на пропорционалност, тъй като в момента в Полша има близо един милион украинци. Извършилите престъпление украинци са по-малко от процент от общия брой на пребиваващите в страната. Най-честото провинение е каране в нетрезво състояние.
Техники: черипикинг, комплекс на героя, представяне за алтернатива
Статията продължава с няколко разказа: за трима задържани мъже и иззети 110 кг марихуана, както и за задържан за трафик на мигранти украинец. И двете истории са истински и са отразени в полски новинарски източници. Но подобни случаи с криминално проявени има и с участието на българи например, както и с много други националности, както вече обяснихме със статистиката. Уплътняването на подобен материал с действителни криминални случаи е класически пример за черипикинг.
Манипулативно твърдение:фондацията на Олена Зеленска е „замесена в трафик на деца“
Финалът на статията в NewsFront лансира твърдението, че съпругата на украинския президент „е била замесена в трафик на деца“. Изданието се позовава на „френския репортер Робърт Шмид“, без да посочи източник на статията. В други източници историята е описана като разказ на „разобличител“, без да се споменава френски репортер. Макар френски репортер Робърт Шмид да съществува, не се открива негова статия по темата.
Твърденията за Зеленска, изглежда, са базирани на един-единствен френски видеоклип в YouTube с непотвърден източник с маска и качулка, който показва непроверена информация, заснета с лошо качество. В канала с име Robert Schmidt няма публикувани други клипове. Към момента на написване на този материал твърденията за Зеленска се споделят в маргинални сайтове, форуми и групи, за които има данни, че разпространяват дезинформация.
Истина:Robert Schmidt се оказва просто име на канал в YouTube, на който анонимен човек с маска разказва твърдения без легитимни доказателства.
Техники: представяне за алтернатива, криво огледало, абстрактно позоваване на авторитети, допълване на разказа (в този случай с внушението, че съществуват световни мрежи от педофили, експлоатиращи деца – идея, която намира отражение в много конспирации и има дълга история на рециклиране).
Как се разпространява информацията от източници като NDP в социалните мрежи.
Неслучайни хора
През 2017 г. Балтийският център за разследваща журналистика Re:Balticaрешава да издири настоящия редактор на полския сайт Dziennik Polityczny Адам Камински. Опитите да се срещнат с него лице в лице или да осъществят видеовръзка не се увенчават с успех. Оказва се, че профилната му снимка във Facebook всъщност е на известен литовски ортопед. Още тогава полският сайт публикува манипулативно съдържание относно „геноцида на латвийското правителство над руски или полски малцинства“, както и за това, че „присъствието на американски войници в региона е ненужно и вредно“ – все познати от руското информационно пространство рефрени, актуални и днес.
Материали от Dziennik Polityczny (или NDP) са широко споделяни в българските социални мрежи. Конкретно анализираната тук статия откриваме и в редица руски сайтове, както и четена от изкуствен интелект на фона на най-различни апокалиптични снимки в YouTube канала „Бързи новини“, в който се публикува съдържание със заглавия от рода на „По-страшно от ядрената бомба: Русия вади основния си коз“, „Западът е ужасен от това“, „Безстрашният Ким започна да праща ракети на Русия, Вашингтон е объркан“.
Те ви лъжат и цензурират, ние ги цитираме
„Европейски учени от Института за еволюционна биология Макс Планк в Пльон (Германия) и Университета в Монпелие (Франция)“, „Университета във Фрайбург“, „Университета на Пенсилвания“, „Университета Кеймбридж“, Жозеп Борел, „Форбс“, „британско проучване“… Това са само част от цитираните източници в статии, които съдържат ключови думи като „проучване“ или „данни“ и са публикувани в сайтове, за които е известно, че системно разпространяват манипулативно съдържание.
БЛИЦ например можеда пише срещу „западната цензура“ в медиите и как „се свалят неподходящи новини за войната в Украйна“, но това не пречи да цитира „Ню Йорк Таймс“, когато американските журналисти пишат за… конфликт в ръководството на Украйна. Нито пък да цитират Би Би Си по темата COVID-19. Преразказът става избирателно, по гореописаните методи.
„Епицентър“ пък публикува статии с проучвания и данни от БНР, БТА, Си Ен Ен и др., но прави впечатление, че системно се появяват онези проучвания и данни от западни държави, които говорят за безработица, изоставане в образованието, настроения против подкрепа за Украйна във войната и др. Това е пример как легитимни проблеми като инфлацията, доверието в демократичните институции, различните мнения по международни въпроси и образователните реформи се представят като тежки, хронични проблеми без решение или се извъртат в полза на определена държава, в случая Русия.
Изгубени в превода
Понякога внушението може да се постигне и чрез една грешно преведена дума. Такъв е примерът с материал в Bnews със заглавие „80% от украинците смятат Зеленски за най-виновен за ендемичната корупция в Украйна“. В статията се цитират украински източници – Фондацията за демократични инициативи и Киевският международен социологически институт.
В първоизточниците обаче се казва, че „77,6% от гражданите смятат, че президентът носи пряка отговорност за корупцията в правителството и военната администрация“. Отговорността на президента не означава вина, а че от него зависи да се справи с този проблем, за да не се урони вярата на хората в способността на Украйна да води войната и в самия президент, пишат от украинската фондация. Подмяната на само една дума – „отговорност“ с „вина“, както и закръглянето на данните, променя целия смисъл на текста.
Накрая – самопризнания
„Алтернативните“ медии често разчитат на рециклирано и превратно тълкувано съдържание, защото много от тях нямат репортери на терен, а често в тях не работят и професионални журналисти. Обикновено става въпрос за лидери на мнение или блогъри и инфлуенсъри, които препечатват съдържание от други хора, а когато се нуждаят от плънка, като солидни данни, репортерски очерци или проучвания, включват и легитимни източници, стига резултатите и информацията да са в тяхна полза.
Сайтове като informiran.net директно заявяват, че „екипът… не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността ѝ“. Друг случай пък е материал в pogled.info, препечатка от РИА „Новости“, в който се поставя под съмнение човешката роля в климатичните промени с позоваване на „данни“ от „изследователи“ в Арктика и „водещото геоложко списание „Геосайънс“. След като статията развива цяла „алтернативна теория“ за климатичните промени, към края става ясно, че теорията е… просто теория, която дори не е „идентифицирана“. Причината за липса на доказателства? Заговор, разбира се – всички пари отивали за легитимна наука.
Решението
Такива случаи не са рядкост, напротив. Колкото и труден и хаотичен да става пейзажът на манипулативното съдържание и дезинформацията, критичният читател може действително сам да достигне до истината, като следва някои правила:
Да гледа голямата картина. В наши дни всеки може да си направи проучване или да твърди, че е направил, но наистина добрите изследвания се придържат към научни правила и методи, за да постигнат максимална обективност. За да бъде едно проучване легитимно, тези методи трябва да са прозрачно описани, да са валидни и надеждни – което се оценява от други специалисти в сферата. Какво казват други проучвания по същата тема? Съвпадат ли данните, или има разминаване? Ако четем за бедността в Германия, как се сравняват тези стойности с останалата част от света? Ако става въпрос за общественото мнение по даден въпрос, какво казват други репортажи и проучвания по темата?
Да търси първоизточника. Ако в една статия се цитират разследване на „Ню Йорк Таймс“ или данни на „Ройтерс“, винаги е по-добре да се прочете първоизточникът. Ако оригиналният език е проблем, може да се ползва Google Translate, колкото да се добие обща представа за написаното. Често в първоизточника се открива и важен контекст, който не се препечатва и обикновено добавя нюанси към данните и информацията.
Да не разчита единични истории като тенденции. Даден случай с криминално проявен от определена националност не означава, че всички хора от съответната националност са престъпници. При интерес по темата е добре да се потърси актуална статистика за нивата на престъпност и да се сравнят с други държави.
Да не гласува доверие на мнима експертност. Всички данни си имат източници, всички учени и институции – имена. Но и не всяка организация с името „институт“ е легитимно научно пространство. Често едно търсене в Google е достатъчно, за да се разбере повече за дадено лице или институция – има ли политически обвързаности, има ли зависимости вследствие на тези обвързаности, има ли история с неверни публикации и т.н.
Да не се поддава на емоционалния език. Ако една статия използва силно емоционален език, демонизира цели групи хора или говори с конспиративни твърдения, то вероятно източникът на информация не е надежден и има някаква користна цел – да ни провокира, разгневи или настрои срещу определени социални групи.
Да познава собствените си предразсъдъци. Това, че дадена статия предлага негативна информация за политически партии или хора, които не харесваме, не означава, че информацията в нея е вярна, дори да съвпада с вижданията ни. И обратното – понякога наличните данни могат да ни провокират, защото поставят под въпрос нещо, в което вярваме.
Да поставя под въпрос понятието „алтернатива“. Познавате ли журналистите, работещи в медиите, които следите? Може ли да се свържете с тях и да ги попитате за източници например? Виждали ли сте ги на живо? Публикува ли медията свои собствени разследвания и журналистически материали, или цитира други медии, мнения, клипове от социалните мрежи и преразкази на проучвания? „Алтернативата“ би следвало да означава още журналисти на терен, спазващи етични стандарти и предоставящи онзи медиен продукт, който според тях липсва, а не пропаганда, политически активизъм или клипчета от YouTube.
Ако преди под „дезинформация“ или „фалшиви новини“ се разбираше откровено невярна информация, то днес все по-често сме свидетели на по-сложен феномен, в който реални случки, данни и репортажи умишлено се използват по неетичен или зловреден начин.
В допълнение, растящото недоверие към институциите, както и към медиите, ни прави много по-уязвими за манипулацията, която често се представя като алтернатива на реалността.
Решенията обаче не са в измислянето на паралелна реалност, нито в тълкуването на данни и наука, както ни е угодно. Напротив – първата стъпка е именно в скептицизма, който и дезинформацията експлоатира така добре. Но докато тя го превръща в цинизъм, според който „няма една истина“ и „всички са маскари“, то критичното мислене като здравословна форма на цинизма ни дава възможност винаги да имаме едно наум какво четем. И именно там е разковничето.
* В цитатите в статията са запазени оригиналният правопис и пунктуация.
Започвам с необичайно езиково уточнение. След моя предишна статия в „Тоест“ получих критични коментари от читатели, които са транс, по отношение на слятото изписване на „транс“ („трансчовек“, „трансхора“ и пр.). Представителите на тази общност са възприели разделното писане (например „транс човек“). На други места съм се съобразявала с разделното изписване. Според коректорката на „Тоест“ Павлина Върбанова обаче правилно е да се пише слято.
Не поставям под съмнение професионализма на Павлина Върбанова – от гледна точка на формалните езикови правила тя е права. Как да постъпя обаче, ако тези правила противоречат на самоидентификацията на една общност? ЛГБТИ+ хората в България са достатъчно потърпевши от юридическите ни закони, за да налагам против волята им и езиковите. Затова на своя отговорност ще пиша разделно.
Габриела Банкова, транс жена, обяви гладна стачка. Това се случи на 13 ноември 2023 г. Поводът е загубено дело за промяна на гражданския пол, което е завела преди година и половина. Решението подлежи на обжалване, но Банкова е сигурна, че изходът е предрешен. След като през февруари тази година Върховният касационен съд (ВКС) на практика забрани юридическата смяна на пола, която беше възможна в България повече от 30 години, е ясно, че подобно дело няма особени шансове за успех.
Стачкуващата е пред Съдебната палата от 13 ноември 2023 г. През това време валя много дъжд. Имаше и толкова силен вятър, че мъж беше убит от паднало дърво, а съпругата му – тежко ранена. Единственият отрязък от няколко часа, през който не е била между двата лъва, Габриела прекарва в Първо РПУ на МВР. Там е отведена с белезници „за установяване на самоличността“ и след кратък престой е освободена. Тъкмо навреме – преди в същото РПУ по-късно през деня да бъдат докарани футболните фенове, арестувани на протеста против Българския футболен съюз. А ултраси и транс жена в едно и също затворено пространство е животозастрашаваща (за транс жената) комбинация.
Стачката беше отразена от множество онлайн медии. bTV излъчи репортаж в сутрешния си блок, а БНТ – в новините. На сайта на bTV протестиращата жена е представена като „мъж, сменил пола си“, което е обидно и демонстрира неуважение към нейната идентичност.
Случаят намира отзвук и в БНР и „Дарик радио“. С изключение на единични репортажи обаче мейнстрийм медиите, каквито в България са националните телевизии, игнорират факта, че човешко същество повече от седмица излага живота си на риск в центъра на София пред погледа на всички. Това не се смята за тема, заслужаваща систематично внимание и проследяване. На 20 ноември пред Съдебната палата се проведе демонстрация в подкрепа на стачкуващата жена и по повод Деня за възпоменание на жертвите на трансфобията. В протеста се включиха над 100 души, но той не намери място в централните новинарски емисии. БНТ го отбеляза в късните си новини и с кратка дописка без видео на сайта си.
Безрезервна подкрепа и плашещо спокойствие
Срещнах се с Габриела Банкова на третия ден от гладната ѝ стачка. Останах с впечатлението, че с усилие държи очите си отворени. Каза, че не е спала много. Говореше тихо – вероятно както от изтощение, така и поради бактериалната бронхопневмония, която каза, че има. Докато близки и приятели се суетяха около нея, търсейки начин да я предпазят от дъжда, тя коментираше опитите им с иронично снизхождение. Същевременно обаче оценяваше подкрепата, която получава:
Цялото ми семейство, всичките ми приятели, всичките ми колеги, всички хора, които познавам, ме подкрепят изцяло, напълно и безрезервно. Идват всеки ден десетки хора […]. Майка ми прекарва нощите тук с мен, баща ми и брат ми идват, много колеги, мои приятели. Всички хора, които виждате тук, са мои приятели. Аз дойдох тук облечена само с едно яке, нищо друго. Това, което виждате, е една палатка, пълна с провизии. И водата, която използвам, за да оцелявам, ми е донесена от тях.
Ведрият дух на протестиращата е заразителен за околните, макар на пръв поглед да е в необясним контраст с риска за живота ѝ поради гладуването, пневмонията и денонощното седене на открито (нощите си прекарва в тънката палатка, която не спира студа). Ала всъщност в самообладанието ѝ няма нищо утешително – то е дори плашещо. Габриела Банкова излъчва спокойствието на човек, който е наясно с възможните последствия. Прежалил се е. И в известен смисъл вече е от другата страна – не само на пола, а и на живота.
Идентичността като кауза от обществен интерес
Питам стачкуващата жена как да се обръщам към нея и да я представя в статията си, защото не искам да бъда от онези представители на медии, които интуитивно преценяват на кого да говорят на малко име и на „ти“. „Може да ми говорите, както желаете – Габриела, Габи…“ – казва тя. Следващият ми въпрос е как се идентифицира. „Като Габриела Банкова, това е името ми.“ Уточнявам, че имам предвид дали да казвам, че е транссексуална, трансджендър, транс или просто жена. „Аз съм жена, която между другото е транс“, гласи отговорът.
Моля я да ми разкаже повече за себе си, за да усетят читателите, че става въпрос за живота на човешко същество от плът и кръв. Ала за нея е от значение не личността, а каузата:
Аз не смятам, че има значение коя съм. Смятам, че единственото, което има значение, е, че моите конституционни и човешки права биват нарушени от съда.
Въпросът за идентичността не е просто личен, тъй като човек се идентифицира не само пред себе си, а и пред другите. Затова протестиращата жена не смята личната си карта за валиден документ. „Защото документът, който имам – личната ми карта, – служи за идентификация. Но аз не мога да бъда идентифицирана по него, тъй като не мога да го променя. На него пише неща, които не съответстват на реалността, която хората виждат. Това е документ, който другите хора в обществото не биха могли да идентифицират с мен.“
До какво води отказът от промяна на гражданския пол
Когато става дума за борбата за равни права на ЛГБТИ+ хората, дежурният реторичен въпрос е „Кой им пречи?“. Габриела Банкова споменава само част от проблемите, които е имала, защото името в личната карта не съответства на външния ѝ вид:
Заплашвана съм и с арест, заплашвана съм по много начини. Отхвърляна съм много често, почти постоянно. Почти във всяко здравно заведение, от години. В градския транспорт, в банки…
Конкретно от лечебните заведения е гонена „с довода, че тази лична карта не може да бъде моя и аз се опитвам да се възползвам от чужди здравни осигуровки“. Поради тази причина ѝ е отказано да се лекува по Здравна каса. Затова и не е получила по обичайния ред антибиотика, който пие заради пневмонията си, а се е снабдила с него от познати, въпреки че вече антибиотици не може да се купуват без електронни рецепти.
Така нарушаването на правата неизбежно води и до нарушаване на правилата, защото хората с нарушени права все някак трябва да оцеляват. Транс лицата не престават да съществуват само защото Конституционният съд (КС) и ВКС реагират като шопа от известния виц при вида на жираф: „Те такова животно нема.“
Гладната стачка на една транс жена за правосъдна реформа
Целта на протеста на Габриела Банкова не е само да се реши проблемът с документите ѝ за самоличност. Не е и просто за правата на транс хората в България, нито дори на ЛГБТИ+ хората като цяло. Тя е стигнала до извода, че нарушаването на правата е резултат от липсата на реформи в съдебната система. А това засяга всички. Затова заявява:
Аз ще продължа тази гладна стачка и ще призовавам през цялото време народа да дойде и да протестира с мен. И да предприемем необходимите действия да реформираме нашата съдебна система. За да може тя да започне […] да спазва гражданските, човешките и конституционните права на гражданите на България, както и на всички хора, пребиваващи в България.
Според нея проблемът е, че „в момента съдът не е разделен от останалите власти“ и не може да ги контролира ефективно, защото е зависим от тях. Тя не дава конкретен пример за това, но собствената ѝ ситуация доказва тезата ѝ. В резултат от политически експлоатираната кампания срещу Истанбулската конвенция КС, който е най-висшето съдилище, излезе с две абсурдни решения. Първото е, че Конвенцията противоречи на Конституцията, защото според нея има само два биологични пола (макар в Основния закон да не пише нищо по въпроса). Второто – че според Конституцията полът има само биологичен смисъл.
Решението на ВКС, според което българското право не предвижда възможност за смяна на пола на транс лицата (въпреки че това се е случвало с десетилетия), следва логиката на КС, който пък следва логиката на пропагандната кампания.
Една от идеите на Габриела Банкова за правосъдна реформа е съдиите, прокурорите, депутатите и другите „държавни администратори“ да могат да носят наказателна отговорност за решенията, които вземат. Защото от тези решения зависят съдбите на цели групи хора, които понякога с десетилетия не могат да получат справедливост и са лишени от права.
Правосъдна реформа без човешки права?
Габриела Банкова иска не само да говори на хората, дошли да я видят, но и да ги слуша: „Ще чакам народа да дойде при мен, да обсъждаме, да обясня моите проблеми, да чуя проблемите на другите хора и заедно да започнем да предприемаме действия по това, което всички знаем – че тази съдебна система отдавна, от десетилетия се нуждае от тотална реформа.“
Дългогодишните борци за правосъдна реформа обаче не дават знак да са забелязали гладната стачка на жената пред Съдебната палата. Няма реакция нито от страна на партиите в състава на коалицията ПП–ДБ, която съществува в името на правосъдната реформа, нито от неправителствени организации и изявени активисти в областта на правосъдието. Нито от страна на юристите, които полагат усилия реформата да се осъществи.
Борците за правосъдна реформа поставят акцент върху необходимостта от институционални промени, например контрол върху дейността на главния прокурор и промяна на структурата на Висшия съдебен съвет. Човешките и гражданските права рядко са във фокуса им. Доколкото изобщо ги забелязват, то е при случаи като полицейско насилие, липса на достъп до информация или корупционно-криминални афери. Идеята някой например да предложи планираните изменения в Конституцията да включат отмяна на текста, че бракът е само между мъж и жена, граничи с фантастиката.
Само че правосъдните системи на демократичните държави се базират на основните права на личността – на човешко достойнство, личен и семеен живот и т.н. Те се потъпкват далеч не само по отношение на ЛГБТИ+ хората и представителите на други дискриминирани групи. Системното нарушаване на правата, както това става с дискриминираните групи, обаче провокира представителите на тези групи да забележат връзката между безправието и дефектното правосъдие.
Една транс жена гладува от десет дни, за да се състои важният обществен разговор за връзката между правосъдието и правата. Залогът е животът ѝ.
„Не искаме убийците сред нас.“ „Един човешки живот не струва 5000 лв.“ Тези лозунги можеше да се видят на протеста срещу освобождаването на Пламен Владимиров под гаранция от 5000 лв. Едва 20 дни по-рано освободеният беше осъден на доживотен затвор на първа инстанция, защото заедно със сина си Орлин е планирал убийството на снаха си Евгения. После лично е превозил и изхвърлил трупа ѝ. След това и двамата в продължение на цял месец хладнокръвно са поддържали лъжата, че жената е излязла и не се е прибрала.
Основанието за освобождаването под гаранция е тежкото здравословно състояние на Пламен Владимиров. Освен сериозните си хронични заболявания той е и с оперативно отстранен анус. Българските затвори не са места, където хората със сериозни здравни проблеми могат да получават адекватна терапия. От правозащитна гледна точка, макар и съучастник в убийството на снаха си, Владимиров-старши заслужава хуманно отношение – само защото е човек. Концепцията за правата на човека обаче ерозира поради двойните стандарти в правосъдието.
Сред най-важните условия една правосъдна система да бъде справедлива е тя да действа еднакво в аналогични случаи. А българското правораздаване е твърде избирателно – както спрямо подсъдимите и осъдените със здравословни проблеми, така и по отношение на размера на гаранцията. Ето само няколко от безбройните примери, които показват как правосъдието може за едни да играе ролята на инквизиция, а към други да е толкова толерантно, че чак липсващо.
Правосъдието като инквизиция
Помните ли унизителния арест на бившата кметица на „Младост“ Десислава Иванчева и заместничката ѝ Биляна Петрова по обвинение, че са взели подкуп? Те останаха в ареста 8 месеца въпреки влошеното здравословно състояние на Петрова и на майка ѝ, за която тя полага грижи. Гаранцията за Петрова беше 8000 лв., а за Иванчева – 10 000. Двете бяха ту зад решетките, ту под домашен арест в продължение на три години, след което бяха осъдени на затвор. Междувременно Иванчева роди и беше отделена от детето си, за да изтърпи присъдата си. Тя заведе дело срещу Сливенския затвор заради липсата на животоспасяващи лекарства и стоматологична помощ, което моментално се оказа прекратено.
Певицата Лиляна Деянова (известна като ЛиЛана) пък остана в ареста четири месеца въпреки непоносимите болки в гърба си, претърпял три операции. Тя беше арестувана заедно с брат си и техен съдружник по подозрения, че са злоупотребявали с евросредства и в контекста на обвиненията срещу хазартния бос Васил Божков, на когото се смята, че е била приближена. Гаранцията на ЛиЛана беше цели 40 000 лв.
Иванчева, Петрова и Деянова никого не са убили, нито са причинили телесна повреда. Обвиненията срещу певицата досега не са доказани, а въпреки присъдата за бившата кметица и сътрудничката ѝ общественото мнение така и не се убеди във вината им.
Правосъдието като отсъствие
Само срещу подписка обаче се отърва от ареста Начо Пантелеев, и то едва 24 часа след задържането си. Той е обвинен, че е причинил смъртта на футболния треньор Ферарио Спасов с автомобила си, който е карал със 150 км/ч. Пантелеев, който е шофьор от малко повече от година, но има скъпа кола, се е хвалил в социалните мрежи как развива скорост от… 268 км/ч. В първите часове след инцидента дори не му беше отнета книжката и не му беше забранено да напуска страната.
Печално известен е случаят с Васил Михайлов, син на пернишкия прокурор Бисер Михайлов – все е освобождаван от ареста, независимо колко хора е пребил и колко е заплашил. А когато Михайлов-баща беше задържан заради сигнал за насилие над жена си, която отрече той да ѝ е посегнал, не се намери прокурор, който да оспори освобождаването му. Въпреки че според Наказателния кодекс средната телесна повреда, каквато според медицинската експертиза е нанесена на жената, трябва да се разследва дори ако жертвата не настоява за това.
Списъкът може да продължава още дълго и назад във времето. Да си припомним само т.нар. братя Маргини, които бяха обвиняеми в подготовка на три убийства. Преди да бъдат окончателно оправдани през 2012 г., различни здравословни причини ставаха основание я за отлагане на делата, я за излизането на някого от тях под гаранция.
Неусетният път към дехуманизацията
Тези двойни стандарти засилват у обществото – и особено у близките на жертвите – чувството за несправедливост на правосъдието. То от своя страна допълнително подкопава и без това крехкото доверие в съдебната система. Честите протести срещу тази или онази присъда, мярка или срещу липса на наказание допринасят за една все по-устойчива нагласа, че общественото мнение знае по-добре от съда как да отсъжда той.
Когато общественото мнение е на страната на жертвите на престъпление, справедливостта обикновено изглежда като възможно най-строгото наказание. Щом няма смъртна присъда, то нищо по-малко от доживотен затвор без право на замяна. Извършителите на престъпления се приравняват с онова, което са извършили. Личността на причинилите нечия смърт се свежда до „убийци“, все едно дали са отнели човешки живот планирано, спонтанно, или пък по непредпазливост. А редуцирането на група хора само до една тяхна (негативна или смятана за негативна) характеристика е един от признаците на дехуманизацията.
„С какво този човек може да бъде полезен на обществото? С кое? Не знам. Ако може някой от вас да ми отговори. И двамата с какво могат да бъдат полезни? С нищо.“ Думите са по адрес на Орлин и Пламен Владимирови и принадлежат на Иво Найденов, който е адвокат на семейството на убитата Евгения.
С работата си като компютърен специалист Орлин Владимиров е можело да продължи да бъде полезен на обществото, ако не беше заловен. Баща му също вероятно притежава някакви качества, с които би могъл да има принос. Но това не означава, че те не следва да понесат своята отговорност. Смисълът на присъдата не е, че те са безполезни, а че са извършили престъпление.
Престъпление и изкупление
Съдбата на баща, син и внук Владимирови е история за токсичната мъжественост. Баща, за когото е толкова в реда на нещата една жена да бъде следена и убита, ако е „излязла от правия път“, че помага на сина си и в следенето, и в убийството. Малко момче, което цял живот ще трябва да се справя с травмата, че баща му е убил майка му с помощта на дядо му.
Токсичната мъжественост е тема и на филма на Марк Фостър от 2001 г. „Балът на чудовищата“. Баща, син и внук – потомствени палачи, възпитани в презрение към жените. Внукът не преживява бащиния натиск да бъде „корав мъж“. Бащата се опитва да изкупи вината си, като прекъсва веригата на токсичната мъжественост и се влюбва във вдовица на затворник, когото е екзекутирал. Започва да се учи на емпатия. Жената разбира, че той е изпълнил смъртната присъда на мъжа ѝ, и намира сили да му прости. Справедливостта е постигната – не с наказание, а с катарзис, изкупление и тръгване по нов път.
Да си представим възможен свят, в който Орлин Владимиров действително се разкайва за стореното и решава да направи нещо полезно. Той започва да записва в затвора лекции за вредата от токсичната мъжественост, предназначени за ученици и младежи с проблемно поведение, като се позовава на собствения си опит. След време получава възможност и лично да се среща с младите хора, за да ги убеждава да не станат като него.
Да си представим и че Начо Пантелеев или някой като него постъпва по аналогичен начин – убеждава младите шофьори да карат внимателно и да не се държат като бабаити, разказвайки им за последствията от своята фатална грешка.
Всъщност има такива случаи, макар и не в България. Германецът Хенри Оливер Якобс например е лежал 19 години в затвора за убийство, но днес се е посветил на превенцията на насилието и престъпността. И споделя собствения си опит в интервюта.
Трудно представимото възстановително правосъдие
Идеята за възстановителното правосъдие отива дори още по-напред. То се основава на схващането, че традиционното правосъдие не прави обществата по-добри, нито лежането в затвора намалява престъпността. Ала ако извършителите на престъпления и техните жертви (или близките на жертвите) успеят да се видят едни други като човешки същества и пострадалите дадат шанс на извършителя, той би могъл да направи нещо полезно за тях, вместо да стои зад решетките.
Така пострадалите ще са получили някаква смислена компенсация, а не само удовлетворение от факта на наказанието. Извършителят ще е получил втори шанс, а обществото ще е станало една идея по-хуманно.
В България е трудно да си представим това като разпространена практика именно поради дехуманизиращото отношение към престъпниците. Действително, за някои от тях е трудно да предположим, че преживяват катарзис. Например Орлин Владимиров и баща му с цялото им хладнокръвие, с което лъжеха и променяха версии – не изглежда много реалистично те от днес за утре да съжалят и да станат нови хора. И все пак не можем да знаем със сигурност какви предстои да бъдат.
Възстановителното правосъдие може да бъде възприето от едно общество, ако то е способно да направи базисното допускане, че човекът е повече от това, което е извършил или което му е причинено. Ето защо най-голямата пречка пред наличието на реално възстановително правосъдие е дехуманизиращото отношение. А в България хуманността като че ли става все по-дефицитна.
Във втората част от поредицата за ранното забременяване разказахме какво се случва с една жена и нейното икономическо състояние, ако тя роди в тийнейджърска възраст. В тази част ще проследим дали и как може да се върне към образованието, след като роди. „Тоест“ разговаря със социални работнички от Русе и Пловдив, с педагогическа съветничка от Сливен и със специалистка по политики за децата.
Свободно падане
Кой е отговорен, когато едно дете отпада от образователната система на 14 години? Най-лесното е да кажем, че семейството не смята образованието за ценност и няма интерес към него. Но това би значило, че виждаме децата и тяхното благополучие само като отговорност на родителите, а не като обществена отговорност. Пламена Николова е част от екипа на Националната мрежа за децата (НМД), където от години отговаря за формирането на приоритети в политиките за деца и активното застъпничество пред институциите. Според нея отпадането от училище не е само семеен или само обществен проблем, а по-скоро стои някъде по средата, защото интересът какви ще са бъдещите граждани на тази страна, е общ.
От 2018 г. у нас съществува Механизъм за междуинституционално сътрудничество, който се опитва да проследи какво става с отпадащите от училище деца. Макар в механизма да участват ключовите институции, работещи с деца – образователни, социални, здравни и общински власти, Пламена е категорична, че продължава да има проблем с установяването на това колко, как, къде и защо деца отпадат от училище.
Отваряме една голяма скоба – отпадането е проблем, засягащ не само младите майки.
Децата не се чувстват съпричастни към случващото се в училище. Средата е неподходяща за голяма част от тях. С изключение на имагинерния идеален ученик, системата не успява да отговори на нуждите на всички останали, синтезира опита си Пламена.
Както отбелязахме в предишните части на поредицата, данни, които да ни дадат нюанс каква част от хилядите отпаднали са напуснали класната стая поради забременяване, няма.
Как се връща едно момиче в училище?
Един донякъде невидим източник на подкрепа за младите майки и техните бебета са социалните услуги и работници из цялата страна. „Тоест“ разговаря с Надежда Стойчева, социална работничка в комплекс за социални услуги за деца и семейства към русенското сдружение „Еквилибриум“, и Савина Митрашкова, също социална работничка, работеща в звено „Майка и бебе“ в Пловдив.
Главната цел на подобни структури е да се помогне на жени в риск да се справят и да не изоставят бебетата си. Освен с продукти за бебето, помощ при отглеждането му и осигуряване на подслон при нужда, подобни социални услуги съдействат на младите майки с кандидатстване за социални помощи и търсене на общинско жилище. Дори по-важно, помагат на момичетата да продължат образованието си или да си потърсят работа.
Що се отнася до връщането в училище, Надежда разказва, че тя и колегите ѝ посещават всяко училище, за да проведат срещи с директори и заместник-директори и да бъдат в помощ на младите жени, като ги информират за изискванията, които трябва да покрият.
Една от пречките, с които се срещат при записването, са сроковете. Редовната форма е често непосилна, защото майката трябва да полага грижи за детето си, но записването задочно е възможно само през септември, 20 дни преди началото на изпитната сесия. Надежда разказва, че дори младата майка да се чувства подкрепена, често мотивацията ѝ не е огромна и ако е говорено с нея през март, а училището не може да я приеме тогава, тя трябва да чака до септември, което често е силно обезкуражаващо. Надежда споделя и че „някои училища се плашат от бюрокрацията и бумащината, защото, ако тя отново спре да ходи на училище, трябва да я търсят и да се опитват да я връщат, и като цяло нямат доверие към нея“. Въпреки това опитът ѝ е, че повечето училища работят усилено да върнат децата в клас.
Друга значителна спънка са малките населени места. „Имаше желание от няколко млади майки да се върнат, но училищата са малки и не разполагат с достатъчно учители. Съответно нямат задочна форма на обучение и въпреки желанието на директорите е невъзможно.“ Иначе казано, ако една жена, прекъснала училище, пожелае да се върне към образованието, тя трябва да се запише в големия град. Това обаче често е невъзможно заради грижи за бебето, липса на финанси или липса на подкрепа от роднините, които не искат да я оставят да пътува далече сама.
Савина Митрашкова подчертава, че освен медиацията с училища, психологическата помощ също е изключително важна. „Голямо значение има нагласата на обществото към тези момичета. Приемаме ли, че на 15 години са станали майки, или по-скоро ги гледаме с критика? Според мен е второто. Общата нагласа е, че се гледа с обвинение към момичето, забременяло в ранна възраст. Няма разбиране и липсва подкрепа от обществото. А пък в училищата имаме представители на цялото общество и си представям какво е, без да броим частните случаи на учители, които се борят за тези деца“, разказва Савина. Тоест когато говорим за невъзможност за връщане в класната стая, в тежест са не само бюрократичните процеси – отношението от заобикалящите и нивото на подкрепа са не по-малко важни.
Според Савина не става въпрос единствено за ефектите от раждането и отглеждането на бебето, а за сложен процес, който започва от ранното детство и засяга начина, по който пораства едно момиче. За да няма желание да се върне в училище, това е свързано и с ниска самооценка и липса на самоувереност. „В моята практика ми се е случвало момиче да желае да изкара шофьорски курс, но да няма нужната степен на образование, за да го направи. Толкова ѝ е ниска самооценката, че не вярва, че може завърши дадения клас и да изкара курса.“ Звено „Майка и бебе“ в Пловдив работи усилено именно в посока тези момичета да бъдат подкрепени и насърчени да вярват в себе си.
Сегрегация по български
Но въпросът не е само дали можеш да се запишеш в училище, а в какво училище ще учиш. По данни от проучване от 2020 г., представено от център „Амалипе“, водещата ромска организация у нас, над 330 училища в България са сегрегирани. Това включва както общообразователни училища, така и професионални гимназии.
Причините за сегрегацията не са обект на този текст, но не можем да не разгледаме какви са последиците върху мотивацията на един ученик да продължава образованието си в такава среда. Савина Митрашкова смята, че системата не окуражава ромските деца да продължават да учат и трябва да се работи за повече подкрепа. Не е рядкост учителите в сегрегираните училища да не пишат отсъствия, макар децата реално да липсват. Те присъстват в образователната система, но практически ги няма. Ако на никого не му пука дали ти си там, защо на теб да ти пука и да искаш да продължаваш образованието си в тази среда, особено ако си дете, чието семейство не поставя образованието високо в приоритетите си.
Говорейки си за сегрегация, трябва да подчертаем важността на местната власт за образователните институции. „Изключително важно е Общината да развива истински политики за образование по десегрегация. Не може МОН да отиде например в Добрич и да каже как да не си сегрегират училищата“, смята Пламена Николова от НМД. Кремена Георгиева, педагогическа съветничка в Професионалната гимназия по текстил и облекло „Добри Желязков“ в Сливен,също подчертава ролята на различните местни институции отвъд училището. Кремена разказва, че макар да има наложени глоби, не е изключение от правилото те да са в резултат на лична преценка, защото една глоба е антиреклама за местната власт в малките населени места.
Като успешен пример за десегрегация „Амалипе“ и НМД дават Габрово. Макар ромското население там да е сравнително малко, също е имало „ромско“ училище. Чрез обединени усилия на Общината, Регионалното управление на образованието и център „Амалипе“ училището е затворено, а учениците са преразпределени към други училища. Осигурен е транспорт за децата, за които е проблем да посещават различни образователни институции поради отдалечеността си от тях.
Женската действителност
Една от основните тези в предишните части на поредицата беше, че ранната бременност не е етнически феномен. Тогава защо си говорим за образователната сегрегация на ромите в България? Защото тя е сред факторите, които правят ромската жена в пъти по-уязвима от отпадане от образователната система в сравнение с една етническа българка. Всичко това се утежнява от предразсъдъците в самата ромска общност, от бедността и чувството за безнадеждност.
Макар хората, с които говори „Тоест“, да посочват, че в повечето случаи на ранна бременност става въпрос за момичета от ромски произход, тук отново обръщаме внимание, че страната ни продължава да е първенец в ЕС по аборти и че всяка трета бременност у нас завършва с аборт. Абортът и ранното раждане са част от един конкретен проблем – липсата на сексуално и здравно образование и култура. И този проблем засяга всички, но има различни проявления.
Базирайки се на опита си в Русе, Надежда добавя, че не може да се каже, че само в ромската общност има тийнейджърки, които не знаят как да се предпазват от забременяване. „Все още в много семейства сексуалната култура е табу. Забелязваме го и в български семейства, но просто не до такава степен както в ромските“, допълва тя. Ако в ромската общност не е прието да се направи аборт и затова момичетата раждат, то етническите българки, които забременяват като тийнейджърки, в повечето случаи правят аборт и продължават живота си, доколкото е възможно.
Важен фактор, свързан с културните особености, е стойността на образованието като ценност за женската действителност в ромската общност. Или иначе казано, каква е ролята на мъжа и жената в общността. Надежда дава пример с това, че продължаването на образованието на момчетата е насърчавано често дори само поради факта, че за изкарването на шофьорска книжка е нужен завършен Х клас. Подобни са схващанията и на други места в страната. „Жената не може да е независима, тя трябва да бъде зависима от мъжа, той е този, който кара кола, ходи на работа и изкарва пари“, казва Савина Митрашкова за разбиранията в ромската общност. Би било невъзможно да си говорим за образованието на едно момиче и пречките пред него, без да се отбележат и тъкмо тези патриархални виждания, които ограничават образователните възможности на младите жени в България.
Загубеното доверие
Социалните услуги са единствената опора за момичетата, които нямат подкрепа от възрастните в семейството, от общността или от училището. Но както знаем, социалната дейност е в незавидно положение по отношение на човешкия ресурс и на обезпечаването на самите работници. Наблюденията на Пламена Николова сочат, че има цели общини в България, в които един социален работник отговаря за 60 до 90 случая. Това практически означава следното: извършването на същинска социална работа, при която се проследява и подкрепя едно семейство, е невъзможно.
Личният пример е най-ценният инструмент за връщането на едно момиче в училище, смятат всички експерти, с които разговаряхме. Срещите с неформални лидери от общностите в по-малките населени места, с лекари, пастори, хора, осигуряващи сезонна работа, са важни, защото такива личности успяват да достигнат с посланията си до децата. Също и публични фигури. Кремена си спомня скорошното гостуване на певицата Роксана в училището, в което работи, и нейния разказ за житейския ѝ път и трудностите, през които е преминала като майка тийнейджърка. При всички положения разговорът с човек с подобен на твоя произход, но постигнал нещо, на което се възхищаваш, е многократно по-полезен от безпредметното размахване на пръст от обществото.
В училището в Сливен, където работи Кремена, децата са между 350 и 380, като по нейни думи има не повече от десетина ученици, които не са от ромски или турски произход. В този случай съвместните дейности с „Амалипе“ също са източник на вдъхновение за децата, защото, посещавайки събития на центъра из страната, те виждат успели хора от своите общности и имат основание да вярват, че също биха могли да постигнат успех, ако учат.
„Смятам, че за превенция на ранните бракове е по-важно да се работи с родителите, отколкото с децата“, категорична е Кремена. Ако родителите решат да спрат бременната си или току-що родила дъщеря от училище, нещата, които един педагогически съветник като Кремена може да направи, са малко.
Предвид чувствителността на темата за ранното забременяване, има и по-позитивно ориентиран подход за комуникация. Кремена споделя, че трябва да се работи с родителите не само когато се появи някакъв проблем, а и да им се показват хубавите неща, които се случват на децата им в училище, както и техните успехи. Каненето на родители на открити уроци е възможен начин за приобщаването на семейството към училищния живот. В гимназията, от чийто екип е част Кремена, такива уроци има често, за да се даде възможност на родителите да дойдат, да видят и да започнат да ценят повече образованието. Тя е категорична, че ролята на ръководството на училището е изключително важна.
Когато привличаме родителите като партньори, всъщност повишаваме доверието. Наясно сме, че екипът на училището пръв трябва да подаде ръка на родителите и да ги приобщи, защото без тях няма как да се справим, колкото и да работим с децата.
Действията и бездействията на институциите засягат децата по-силно от всяка друга група в обществото. В България няма национална програма или политика, насочена към подкрепата на училища, за да могат те от своя страна да подкрепят млади майки. Създаването на подобна програма би било признание, че проблем има и образователната система се е провалила в опита да докаже на тези жени, на техните семейства и общности, че има смисъл да продължат образованието си.
Решението не се изчерпва с прехвърляне на цялата тежест върху училищата, защото те нямат инструментите да върнат децата в час. „Когато родителят не желае да осигури присъствието на детето си в училище, каквито и мерки да измисли всяко училище, те няма да проработят. Пишем писма до „Закрила на детето“ или до кметовете, когато видим, че някое дете много отсъства, търсим съдействие от различни институции, чиито представители могат да се срещнат и да поговорят с родителите, за да опитат по някакъв начин да им въздействат“, разказва Кремена Георгиева.
Думите на Пламена Николова от НМД допълват това. Според нея истинската превенция на отпадането от образованието е пресечна точка между социалната и образователната работа. Училището може да извърви пътя донякъде, но в същото време и то трябва да бъде подкрепено от социалната система за закрила, ако има насилие или бедност в семейството, които да възпрепятстват една млада жена да учи.
Въпреки всички пробойни в системата Кремена е категорична, че с много бавни стъпки нещата се променят. Тя работи в Професионалната гимназия по текстил и облекло „Добри Желязков“ от 21 години и разказва, че допреди 10 години не е имало момичета от определени населени места със завършен 12 клас. Днес това вече не е така. Като на шега добавя, че и самите педагогически съветници и учителският колектив се учат в движение, защото няма училище за работата, която вършат. „Ние се борим за всяко дете, защото знаем, че всяко дете е човешка съдба и всеки има право на образование“, завършва тя.
„Литпром“: диалог през литературата“, четем на едноименния сайт на германската асоциация на професионалисти в сферата на издателския бизнес, журналистиката, литературните науки и критиката.
Следващо съобщение, малко по-долу:
Поради войната, започната от „Хамас“, причинила страдание на милиони израелци и палестинци, организаторът „Литпром“ реши да отмени церемонията по връчване на наградата „ЛиБературпрайс“ […]
Носителката на въпросната награда? Адания Шибли, палестинска писателка, чиято дискусия в рамките на Франкфуртския панаир на книгата също бе отменена („Литпром“ се финансира частично от германското правителство, Франкфуртския панаир на книгата и други организации).
Първото прессъобщение на „Литпром“ от 13 октомври гласеше, че авторката сама е изявила желание събитията да не се състоят. Но по-късно Шибли отрече и заяви, че ако възможността ѝ е била предоставена, е щяла да се възползва и да инициира разговор за ролята на литературата във време на жестокости и болка. Следват протестни писма от издателите на Шибли в САЩ и Великобритания, както и отворено писмо срещу решението, подписано от над 350 писатели, редактори, литературни агенти и издатели, сред които нобелистите Абдулразак Гурна, Ани Ерно и Олга Токарчук, авторите Колм Тойбин, Олга Равн и други.
For the entirety of Frankfurt @Book_Fair, we've made the eBook of Adania Shibli's MINOR DETAIL, tr. Elisabeth Jaquette, free to download: https://t.co/eD0dL6bx1e
След отмяната на събитията британският издател на Адания Шибли предостави книгата за свободно теглене в рамките на дните на Франкфуртския панаир
„Същият панаир, който отмени церемонията на Шибли, беше критикуван за включването на крайнодясното издателство Antaios, както и за гостуването на членове на „Алтернатива за Германия“ (AfD), написа в есе босненската писателка Лана Басташич.
Докато артисти и писатели биват заглушавани заради предполагаем антисемитизъм, истинският неонацизъм се завръща с крайнодесните AfD, които печелят местни избори, a опитни политици обмислят варианти за сделки с тях.
Разговор за ролята на литературата и конфликта между Израел и Палестина нямаше. Но се появиха задължителните лагери „за“ и „против“, безпочвени обвинения в антисемитизъм, истински антисемитизъм, също толкова истинска омраза към палестинците… Решението на Франкфуртския панаир е още по-интересно в контекста на провелия се преди шест месеца Книжен панаир в Лайпциг, на който голямата награда получи руската писателка Мария Степанова (украинската общност, а и други протестираха това решение). Никой не сметна за нужно да „търси други формати“ за награждаването на Степанова, която не живее в Русия, но пише на руски и е рускиня. Необходима ли е отмяната на Шибли? И какви глобални тенденции биха могли да обяснят това решение?
Кой се страхува от Адания Шибли?
Родена в Палестина през 1974 г., Шибли живее между Йерусалим и Берлин, говори шест езика и е авторка на романи, пиеси, разкази и есета. Преподава философия и културология в Бирзейтския университет в Палестина.
Награденият ѝ в Германия роман Minor Detail („Незначителен детайл“*) не е преведен на български. Действието в него се развива през лятото на 1949-та, година след т.нар. Накба, или Палестинската катастрофа, когато са унищожени около 500 палестински села, а над 700 000 палестинци са принудени да напуснат домовете си. Катастрофата е следствие от сложни събития в контекста на Плана на ООН за разделяне на териториите на Палестина.
Адания Шибли в интервю с Арнон Грюнберг. Източник: YouTube
„Незначителен детайл“ се основава на истински случай – историята на млада бедуинка, изнасилена от израелски военни. Читателят прекарва няколко горещи дни през 1949 г. с войниците, които „прочистват“ пустинята от арабите. Другата сюжетна линия е в настоящето, където героиня на име Рамала търси исторически сведения за престъплението. Чрез двете линии пред читателя се разкрива абсурдният свят на болка без начало и край, без смисъл, неизбежна. Всъщност болката е такава, каквато е и в живия живот.
Да го пишем ли това (сега)?
Адания Шибли не е маргинален глас, не е пропагандаторка, не поддържа терористи. Във Великобритания романът ѝ се издава от независимото издателство „Фицкаралдо“, чиито автори печелят Нобеловата награда вече няколко поредни години. През 2020 г. книгата е финалист за престижната американска Национална литературна награда, а през 2021 г. е в дългия списък за Международния „Букър“. Получава признание от критиците на New York Review of Books, Guardian, New York Times, Words Without Borders и редица други издания.
Друг роман на Шибли разглежда събитията по време на Гражданската война в Ливан, свързани с убийствата на палестински бежанци и ливански шиити в Сабра и Шатила. Действието се развива през 1982 г. в Бейрут, тогава окупиран от Израел. Книгата We Are All Equally Far from Love („Всички сме еднакво далеч от любовта“) пък изследва ограниченията на живота под окупация, физическата и психическата клаустрофобия, емоционалната парализа. „Когато човек живее на място, което му се струва като наказание за неизвършено престъпление, от много ранна възраст започва да си задава трудни въпроси относно простички идеи като справедливост – или нейното отсъствие“, казва Шибли пред LitHub.
Спомням си как два пъти ме разпитваха членове на израелското разузнаване, които искаха да знаят за какво пиша. Когато казах, че са истории за нещастна любов, те изгубиха всякакъв интерес към мен.
Няма книга, няма проблем
Франкфуртският панаир на книгата е най-големият панаир по брой представени издатели. Смятан е за най-важният книжен панаир в света. Не е преувеличено да се каже, че това е литературен макет на света. Тази година „Литпром“ дава наградата на Шибли заради „безкомпромисно написаната ѝ творба, която разказва за силата на границите и за онова, което жестоките конфликти причиняват и правят с хората“. След 7 октомври обаче Израел, Палестина и светът осъмнаха различни. Адания Шибли ли е виновна за това? Справедливо ли е „наказанието“ нейният глас да бъде погълнат от взривовете на бомбите на „Хамас“ и Израел?
Щандове на Франкфуртския панаир, снимка от 2016 г. Източник: Wikimedia
„Добрата литература ни показва сложността на живота, който не може да влезе в тесни идеологически рамки, било то леви или десни. И обратното – слабата литература следва идеологически схеми и не се различава особено от манифест“, коментира случая за „Тоест“ писателят и журналист Димитър Кенаров.
Точно тук е и трагедията в днешно време – може би в което и да било време. Хората, които мислят по-сложно за живота (независимо дали се занимават с писане, или с нещо друго), не са особено популярни.
В есето си „Крахът“ от февруари 1936 г. Франсис Скот Фицджералд пише, че „проверка за един първокласен ум е умението едновременно да държиш в съзнанието си две противостоящи идеи и въпреки това да не изгубиш способността си да действаш“ (превод от английски Рада Шарланджиева). Всъщност „Крахът“ се занимава с разпадите – както големите исторически, така и вътрешните разпади. Двата процеса, разбира се, са взаимносвързани.
А XXI в. е време на разпади: разпадат се обществата ни, демокрациите ни, способността ни да общуваме; пандемията разби на пух и прах увереността, че сме победили смъртта и че можем да предскажем бъдещето; разпадна се и идеята, че Студената война или която и да е война има еднозначен край… Разпада се и планетата. Какво друго във време на разпади, ако не литература, тоест разговор, съпреживяване? Пълната противоположност, разбира се – война.
„Циничното възползване от ужасите, причинени от насилието на „Хамас“, за да се обявят всички палестински гласове за нелегитимни, е част от кампания за ограничаване на пространството за емпатия, мисъл, дебат и истина“, коментира журналистката Урсула Линдзи, покриваща теми, свързани с Близкия изток, в свое есе за Washington Post. Но тенденцията за „отмяна“ на литературата не принадлежи на Франкфурт. Тя е естествен рефлекс, придобит след поне десетилетие публична реактивност.
В книгата си Professing Criticism: Essays on the Organization of Literary Study („Професия критик: есета върху организацията на литературната наука“) Джон Гилъри, американски литературен критик и професор в Нюйоркския университет, разглежда идеологическите борби и културните войни около литературния канон – например кои автори трябва да се четат и кои да се забранят, защото например от определена гледна точка са расисти, евгеници и т.н.
В западните метрополиси борбата за многообразие в учебния план се оказа много по-лесна от реалното осигуряване на многообразие сред учениците и още по-лесна от налагането на многообразие в университетските среди и администрации. Западната „висока култура“ стана лесната битка на движението за деколонизация.
Изливаме гнева си от неспособността да поправим несправедливостите и неравенствата в настоящето върху мъртвите автори, разсъждава Гилъри. Но ако литературата (на миналото), която не отговаря на нечии морални стандарти в настоящето, наистина бъде премахната, спряна от изучаване, забранена, заглушена – нима това няма да доведе до изкривена представа за историята, а оттам и за реалността? Не би ли се случило същото и с изтриването на палестинските, руските гласове? Не на онези, които насърчават насилието (тук не става въпрос за пропаганда, а за литература), а които изговарят травмите, довели до него, и то отвътре?
„Тези, които проблематизират черно-белите идеологически модели (свобода–робство, цивилизация–варварство, Европа–Азия, Украйна–Русия, Израел–Палестина), се оказват в доста сложна ситуация. Никой не обича сложните неща“, смята и Кенаров.
Към тази сложност се стреми Гилъри, който пише:
Искаме студентите ни да се интересуват от другостта, включително от хора, които са различни от тях, но и нещо повече – искаме да се интересуват от цели светове другост и непреодолими различия.
В американската среда, която влияе върху целия западен свят, амбицията на Гилъри и амбивалентността на Фицджералд са подложени на изпитание. Трудно е да се мисли сложно в свят на политика на идентичностите, където човек не е изграден от истории, а е еднолинеен сюжет, който се развива или не според определени критерии. И който може да бъде прекъснат, редактиран и дори изтрит от публичното пространство. Подобни тенденции се наблюдават както в левия, така и в десния политически спектър.
Това не е експертен анализ по въпроса Израел–Палестина. Социалните мрежи превръщат привилиегированите да живеят далеч от света на жестоките конфликти, в които реална смърт застига истински хора, в кризисни запалянковци, заемащи една или друга страна, викащи за една или друга смърт, понякога единствено в името на това да бъдат чути гласовете им. Про- или антиваксър? Консервативен или либерален? Комунист или фашист? Русофил или русофоб? Кой заслужава да умре повече – палестинец или израелец? Страшно е, когато светът се преживява в бинарности. Страшно е и другото – когато изберем моралния релативизъм: в него няма зло, което да заслужава осъждане.
Това е текст за литературата, която – когато е добра – помага да преодолеем всичко: политиката, хюбриса, пропагандата, говорещите глави, социалните мрежи и първосигналното, мненията, фоновия шум… За да се върнем към съществените, съвсем реални проблеми. Към човешкото. Защото ако сме способни да зачеркнем цели групи хора (а и тяхната литература, техния разговор), вече сме загубили частица от човечността си. Така се продължава и цикълът на жестокост. Литературата остава сред редките антидоти срещу тези отрови, както казва Милан Кундера.
Романът е пространство, в което моралното порицание временно се отменя. Тази отмяна не означава, че на романa му липсва морал; именно тя е неговата моралност. Моралността, която застава срещу неизкоренимия човешки навик да съдим светкавично, непрестанно и всички; да съдим, преди да сме разбрали, както и в отсъствието на разбиране. От гледната точка на мъдростта на романа тази трескава готовност да се съди е най-омразната глупост, най-гибелното зло. Не че романистът изцяло отрича, че моралната присъда е легитимна. Той просто отказва да я постави в романа.
А че романът на Шибли е литература, която приканва към разговор, доказват множеството международни признания. Включително от хората, които „отмениха“ писателката. Именно заради тази отмяна, заради страха от нещо неопределено, нямахме шанс да чуем разговора за Израел–Палестина през литературата. Но предстоят няколко участия на Шибли, които може би ще ни дадат другите истории на Палестина – не на терора и вендетата; не на западняците, за които това е поредната криза, която ще преживеят в риалити формата на социалните мрежи и с която ще смажат стрелките на моралния си компас в съответните посоки, разбира се, на всеослушание; а на хората, които живеят тази история. Които са направени от тази история. Които единствени могат да я разкажат. И единствени имат силата да я променят.
Независимо дали авторите избират да говорят за определени събития, или да стоят встрани от тях, добрата литература се занимава с много просто нещо: животът (човешки, но не само) като основна ценност, казва Димитър Кенаров. „Литературата може да бъде всякаква, дори в най-ужасните моменти от историята. Важното е изкуството да бъде смело и свободно, независимо какъв подход или тема ще избере. Адорно казва, че не може да има поезия след Аушвиц, но всъщност поезия е имало и ще има винаги.“
В интервю за New York Times, публикувано ден преди завършването на този текст, израелският писател Едгар Керет каза някои от нещата, които изредихме и тук: за бинарния свят, за хляба и зрелищата, за болката, която е захапала опашката си.
Преди доста време написах есе за New York Times, в което казах, че не харесвам етикетите „про-Израел“ или „про-Палестина“ […] Тоест ако си „про-Израел“, значи си за бомбардирането на деца в Газа? Идеята ми е, че реалността е сложна, и за мен най-важна е отговорността към човека. Когато виждам как хората гледат ужасната трагедия, разиграваща се тук, все едно е надпревара кой ще излезе по-голяма жертва, в която подкрепяш единия отбор и не ти пука за другия, емпатията става много, много избирателна. Виждаш само едната болка. Отказваш да видиш другата.
Превърнала ли се е реалността в арената на Колизея? А социалните мрежи – в скамейките, от които осъждаме чуждите борби и решаваме кой е достоен да говори, да живее и кой не? Отменянето на легитимни гласове не разплита възлите в реалността, дори напротив. Защото в тази реалност хората не са аватари – те кървят, умират, губят близки, мразят и убиват съвсем наистина. Когато откажем да проведем трудния разговор, оставаме само с насилието. Защото времената на криза не търпят вакуум. Думи винаги трябват. Въпросът е кой говори. На кого позволяваме? От чие име? А как слушаме? От това зависи най-малкото дали ще останем хора.
*Всички преводи в текста са на авторката Йоанна Елми, освен там, където е изрично посочено друго.
Активно мероприятие е нещо (събитие, процес, движение, организация скандал, конфликт, протест и пр.), което изглежда автентично, но в действителност е дело на специалните служби. Или на хора, които владеят методите на службите. Терминът има съветски произход. Някои участници в активните мероприятия са наясно, че са част от специализирана операция, но много други дори не си дават сметка, че са кукли на конци.
И ето че „активно мероприятие“ се превърна в словосъчетанието на седмицата. Ако не и на годината. Този път вече стана очевидно – поне за хората с критично мислене, – че е в ход огромна, добре обмислена и координирана манипулация. Поводът за нея е толкова нелеп, колкото да ви обвинят, че сте снимали светофар, и заради това да го махнат, като оставят само пешеходната пътека, ако използваме сравнението на главната редакторка на „Свободна Европа“ Татяна Ваксберг.
Целта, която активното мероприятие успя да постигне, е да се променят изборните правила за първия тур на местните избори. Независимо от „дребни подробности“ като закон, съд, парламент и правителство. И с явното участие на службите (ДАНС), които, изглежда, имат интерес да действат срещу правителството. Защото то иска да ги прочисти от ченгеджийството, свързано с остатъците от тоталитарната Държавна сигурност. А това не е лесна задача – дори да се сменят хората, чиито кариери имат корени в ДС, те са се възпроизвели многократно, възпитавайки за повече от 30 години поколения оперативни работници, разузнавачи, контраразузнавачи и пр.
Може би се питате за какво му е било на зам.-министъра Михаил Стойнов да снима (публичен) код с телефона си, и си задавате въпроси и за други странности, съпровождащи скандала. Но мислите ли, че една акция, при която действат в синхрон ДАНС, 5 от 6 парламентарно представени партии и ЦИК, нямаше да се осъществи, ако Стойнов не беше снимал? Тогава щеше да има нещо друго, независимо колко нелепо. Например бръкнал си е в джоба, където може би крие нещо, заплашващо сигурността на вота, а с това и цялата национална сигурност. Ето, Върховният административен съд видя различен проблем – машините за гласуване не били удостоверени от когото трябва.
История за университет, джоб и инфаркт
Дадох пример с бъркане в джоба, защото си припомних една история отпреди 15 години. На пръв поглед тя е много различна от случката със снимането на хешкода на машините за гласуване. Но механизмът е аналогичен.
И така, годината е 2008-ма, мястото е Югозападният университет (ЮЗУ) в Благоевград. Съдът тъкмо е отменил второто уволнение на преподавател на име Петър Дошков. Него все го уволняват, защото е чепат и се бори с корупцията в университета. Особено с вече покойния декан на Правно-историческия факултет Александър Воденичаров, който де факто управлява университета. Между другото, продукт на същия факултет е и Делян Пеевски. Към онзи момент Воденичаров е бивш говорител на Висшия съдебен съвет и виден тимаджия, има свое лоби в парламента и кара незаконен трети мандат.
Колегите на Дошков са в ужас от възстановяването му на работа. Когато секретарката го вижда да влиза в кабинета, с ръка в джоба на черното си дънково яке, губи ума и дума. Решава, че в този джоб може да има пистолет, и споделя опасението си с декана. Свиква се заседание, на което се решава Дошков да не бъде допускан в университета въпреки съдебното решение, защото е опасен, може да носи пистолет и да го използва срещу студентите.
На следващия ден Петър Дошков не е допуснат в университета от охраната с аргумента, че носи пистолет, макар никой да не го проверява. Същото се случва и пред вратата на Благоевградския съд, чиито охранители своевременно са информирани за пистолета, който никой не е виждал и никой не желае да потърси.
Ден по-късно полицаи спохождат Дошков и му задават въпроса защо пребивава в града, без да се е регистрирал. Мнозина в България живеят с години без регистрация, да не говорим за почивки и командировки, но за Дошков и два дни се оказват проблем. Освен филолог обаче, преподавателят е също юрист и си знае правата. Отговаря, че има право да пребивава три дни без регистрация, а са минали само два.
На третия ден Петър Дошков се връща в родното си село, където в следващите три години продължава битките си с ЮЗУ. Докато един ден просто получава инфаркт и умира на 50-годишна възраст.
Да целиш танк с прашка
Няма смисъл да продължаваме да обсъждаме конкретното активно мероприятие със зам.-министъра Михаил Стойнов. Проблемът не е какво е направил или не е направил той, а защо не можем ефективно да се противопоставяме на активните мероприятия.
Да вземем за пример друго такова мероприятие – кампанията срещу Истанбулската конвенция. Колкото и логични аргументи да се привеждаха и колкото и да се обясняваше абсурдността на превратното тълкуване на термина „джендър“, всички усилия останаха глас в пустиня. Стигна се до три решения на две висши съдилища – две на Конституционния и едно на Върховния касационен съд, които юридически бетонираха целия нонсенс. От това пострадаха не само преживелите домашно насилие и ЛГБТ+ хората, а и неправителственият сектор и академичните изследователи, работещи в до този момент безобидна област, която внезапно беше превърната в скандална и незаконна.
Работата е там, че активните мероприятия трудно могат да бъдат оборени с разумни аргументи, защото действат на друго равнище. Те успяват именно защото често хората отказват да мислят критично. Хората не са машини, а емоционални същества. И когато с професионална прецизност се въздейства върху емоциите им – всява се страх, насажда се омраза, предизвиква се гняв и т.н., – те стават податливи на манипулации. Колкото и да се смятаме за рационални и критично мислещи, вероятно на всеки от нас му се е случвало поне веднъж да се „върже“ на активно мероприятие.
Последствията от затварянето на очите
Не всички общества са еднакво податливи на активни мероприятия. Те намират по-благодатна почва там, където не срещат достатъчно съпротива от медии, политици и други публични личности. В България е практика политическите партии и публичните личности да не се противопоставят решително на активните мероприятия, за да не загубят популярност.
Трудно можем да се сетим не само за партия, а дори за политик (изключенията са единични), който да призовава за по-скорошно влизане на Македония в ЕС например, защото темата е превърната в масова истерия и не им се „бута между шамарите“. ПП–ДБ чакаха до последния възможен момент, преди да проявят решителност и да кажат, че въглищните централи все някога трябва да бъдат затворени. А за колко публични личности се сещате, които открито заявяват позициите си и се противопоставят на пропагандата?
Също толкова сериозен проблем е безкритичността на голяма част от медиите, особено на най-популярните от тях – националните телевизии. Ретранслирането на опорните точки на силните на деня без контекст, без проверка на фактите, без въпроси не е журналистика. Нито „отразяването“ на една и съща новина от максимален брой репортери, без нито един от тях да се опитва да разбере и покаже нещо повече от това, което официално му се казва. Още по-малко пък демонстративният отказ да се разберат елементарни неща, ако те противоречат на актуалната популистка реторика. Така например вече 15 години преди всеки „София прайд“ активисти трябва да отговарят в едни и същи телевизионни студиа на водещи, които казват: „Не разбирам защо парадирате.“
Ето така, като няма кой да се противопоставя, активните мероприятия се множат и стават все по-безочливи.
Този път е по-различно
Активното мероприятие за отмяна на машинното гласуване обаче не успя напълно. Това, в което успя, беше непосредствената му цел – да не се гласува с машини поне на първия тур на местните избори. Провали се обаче в опита си да бъде убедена критична част от обществото, че софтуерът на машините действително е компрометиран и затова е по-добре изобщо да няма машинно гласуване.
Мероприятието се провали, защото беше твърде плоско скалъпено. Абсурдността на тиражираните обвинения станаха очевадни, а синхронът между ДАНС, 5 от 6-те парламентарно представени партии и ЦИК – подозрителен. Да, ние, хората, сме лесно манипулируеми, но като разберем, че ни правят на глупаци, не ни става приятно.
Този път приятна изненада станаха и мейнстрийм медиите, които влязоха в ролята си на четвърта власт. Водещите и репортерите задаваха точните въпроси и подлагаха опорните точки на съмнение. Изглежда, прагът на поносимост беше прехвърлен и при тях.
И така, вместо за пореден път да затъваме в познатото активномероприятийно блато, ефектът беше по-скоро на свеж въздух. И на събуждане. Колко ще продължи той, е друг въпрос.
Поуката
Вероятно сте чували известното стихотворение на германския богослов Мартин Нимьолер „Когато нацистите дойдоха за мен“. Активните мероприятия следват същия принцип – първите потърпевши са представителите на някоя дискриминирана група, после – на друга, после се минава към професионални съсловия и т.н. Без да забравяме и дишащите канцерогенен въздух, за да се угоди на нечии интереси, маскирани като национални. Докато накрая жертви станем всички.
Този път беше злоупотребено с правото ни на глас. Ако номерът беше минал и активните мероприятия продължаваха да се провеждат без никаква съпротива, рано или късно щеше да се стигне до отмяна на правото на демократични избори – под една или друга форма.
Единственият начин това да не стане е, ако използваме думите на Стивън Хокинг, да продължаваме да говорим. Нека си припомним изговорените с електронния му глас думи, станали част от песента „Keep Talking“ на Pink Floyd:
Милиони години човечеството е живяло точно като животните. После се е случило нещо, което е отприщило силата на въображението ни. Научили сме се да говорим […] и сме се научили да слушаме. Речта е позволила обмена на идеи, давайки възможност на човешките същества да работят заедно, за да изградят невъзможното. Най-великите постижения на човечеството са дошли заради говоренето, а неговите най-велики провали – от липсата на говорене. […] Всичко, от което имаме нужда, е да се уверим, че продължаваме да говорим.
Периодът до 14-тата седмица от живота на ембриона е известен сред учените като „черната кутия“ на човешкото развитие. Законите и етичните норми позволяват лабораторните изследвания само в рамките на този времеви отрязък. С помощта на синтетично създадени ембриони можем да извлечем много повече информация за началните процеси на развитие, като се елиминира необходимостта от използването на истински ембриони.
Ембрионално развитие при човека
Ембрионалното развитие започва с оплождането. От уроците по биология в училище знаем, че това е процесът на обединяване на женската и мъжката гамета (половите клетки) – яйцеклетка и сперматозоид. Дали възниква естествено в репродуктивната система на жената, или с помощта на т.нар. асистирана репродукция извън човешкото тяло, резултатът е формирането на структура, наречена зигота. Когато жената е в период на овулация, се отделя една яйцеклетка във фалопиевите тръби (или повече – в случаите на двуяйчни близнаци). Оплодената яйцеклетка (зиготата) се придвижва към матката и започва да се дели до образуването на бластоцист.
Бластоцистът е съставен от две групи клетки, изграждащи вътрешната (еритробласт) и външната му част (трофобласт). Той е обграден от защитен слой по време на развитието си, наречен зона пелуцида (zona pellucida), подобна на черупка на яйце. Клетките от външната страна са разположени под това покритие и в следващите стадии образуват плацентата и обграждащите я тъкани. Клетките във вътрешността се превръщат в различните тъкани и органи на човешкото тяло.
При човека клетките на бластоциста се делят бързо в първите няколко дни от развитието преди имплантирането му в матката. След това обвивката се разрушава и освобождава бластоциста, който се придвижва през фалопиевите тръби и се имплантира в матката на десетия ден. Когато бластоцистът стигне до финалните стъпки на имплантиране, той се превръща в ембрион. Развиват се структури като уста, долна челюст, гърло. По това време започват да се формират също кръвоносната система и сърцето. Развиват се ушите, ръцете, краката, пръстите и се оформят очите. На този етап главният и гръбначният мозък вече са формирани, а храносмилателната система и сензорните органи тепърва започват да се развиват. Първите образувани кости лека-полека заместват хрущяла.
Между 10-тата и 12-тата седмица на бременността ембрионът преминава към последната фаза на развитие – фетус. Органите продължават да се развиват и растат и фетусът се превръща в бебе на осмия месец. Към края на бременността през деветия месец бебето реагира на стимули, може да движи цялото си тяло и започва да му става тясно.
Стволови клетки
Стволовите клетки са уникални заради възможността си да се превръщат в различни видове специализирани клетки. Всички органи в човешкото тяло водят началото си от ембрионалните стволови клетки (ESC). ESC са полезен инструмент за изучаването на комплексните механизми, участващи в развитието на специализирани клетки и на органни структури.
Стволовите клетки могат и да се самообновяват. Те могат да се реплицират много пъти, за разлика например от нервните или мускулните клетки. Деленето на стволовите клетки бива два вида: симетрично и асиметрично. При симетричното се получават две дъщерни стволови клетки, а при несиметричното – една стволова и една диференцирана.
Как стволови клетки остават в недиференцирано състояние, вълнува немалка част от учените, които се занимават с изследвания на ембрионалното развитие, стареенето, регенеративните процеси и др. От друга страна, стои въпросът какво предизвиква една стволова клетка да се превърне в определен специализиран вид клетка. Част от сигналите, които провокират този процес, са фактори (най-често различни видове хормони), секретирани от заобикалящите клетки, физически контакт със съседни клетки и определени молекули в микросредата.
Синтетичен модел на човешкия ембрион
По-рано тази година изследователи от научния институт „Вайцман“ публикуваха статия, описваща създаването на първия човешки синтетичен ембрион. Техният модел на ембрион е създаден от стволови клетки без участието на яйцеклетка и сперматозоид. Изкуственият ембрион се развива до 14-тата седмица и изглежда като перфектния пример по учебник. Ембрионът се намира в клетъчна култура. Част от изследването включва и провеждане на тест за бременност чрез вземане на проба от средата, в която „живее“ ембрионът. Тестът е положителен, тъй като създаденият ембрион освобождава характерните за този период хормони.
Изкуственият ембрион успява точно да имитира структурите, характерни за ранните етапи на ембрионалното развитие. За да постигнат това, учените използват определени химични стимули, с които подканват стволовите клетки да се превърнат в точно определен вид диференцирани клетки: епибласт (който накрая се превръща във фетус), трофобласт (който образува плацентата), хипобласт (който образува хориона) и екстраембрионален мезодерм. Избрани са 120 от тези клетки в определено съотношение и са събрани в едно. Само малка част от тази смес започва самостоятелно да се подрежда, диференцира и разраства, докато накрая не заприличва на копие (ненапълно съвършено) на истински човешки ембрион.
Учените от екипа описват феномена като „изключително фина архитектура“. Но за какво ни е всъщност да имитираме природата? Надеждата на учените е, че този тип модели ще позволят да се изяснят конкретните механизми, чрез които се формират органите в човешкото тяло, а също така да се подобрят инвитро процедурите за оплождане. Друго приложение е тестването на лекарства, за да се провери дали приемането им е безопасно по време на бременност.
Въпреки това ембрионалните модели технически и законово не са истински ембриони и не подлежат на същите закони. Тук стои въпросът дали е редно да се правят опити за създаване на технология, с която изкуственият ембрион да може да расте и след 14-тата седмица, с цел да научим повече за началните стадии на човешкото развитие. Учените тепърва разработват нови правила за работа със синтетични ембриони. Тези модели биха позволили да се изяснят причините за често срещаните загуби на бременността в най-ранния етап на развитието на ембриона, както и за епигенетични, генетични и хромозомни болести.
Заглавно изображение: Човешки ембриони в ранен стадий на развитие. Източник: Flickr.com
През изминалите седмици България е в обичайната си за последните години ситуация – в предизборна кампания. И по стар обичай либералнодемократичните избиратели (неточно слагани под общия знаменател „десни“) се карат и люспят, дерейки ризи. Едни не могат да преглътнат родата на кандидата за кмет на София Васил Терзиев. Други (и част от първите) – наличието на кандидат за общински съветник в листата на „Продължаваме промяната“, „Демократична България“ и „Спаси София“, който преди е бил от ВМРО. А за известния с хомофобските си възгледи бургаски кандидат-кмет Константин Бачийски ДБ така и не постигнаха съгласие с ПП, затова издигнаха собствена кандидатура – на Димитър Найденов.
Обвинения във фашизъм отляво
Въпреки хетерогенността на либералнодемократичните избиратели, въпреки несъгласията и конфликтите помежду им, те биват обвинявани във „фашизъм“ от млади активисти, идентифициращи се като леви. Но не „леви“ като председателката на БСП Корнелия Нинова. Става въпрос за хора с далеч по-демократични убеждения от нея. Те са за равни права на ЛГБТИ+ хората, жените, дискриминираните малцинства, бежанците и са против национализма и расизма. От тези позиции обвиняват не само „десните“, а и „либералите“ и „центристите“, че всъщност не са против „фашистите“ и никога не им се противопоставят.
С тези активисти е практически безпредметно да се спори, защото все се изплъзват. Когато им се посочат античовешките практики през тоталитарния период в България преди 1989 г., например т.нар. Възродителен процес или съдебните дела срещу хомосексуални хора, те казват, че онзи режим всъщност не е бил ляв. В същото време се възмущават от критиките срещу тоталитарния период, определяйки ги като „пещерен антикомунизъм“ и изтъквайки аргументи от типа на този, че по време на социализма жените са получили право на глас наравно с мъжете.
Отскоро, за да изразят възмущението си, левите активисти използват определението „антикоми“. Втората част на думата идва не от названието на областта Коми в Северозападна Русия, а е умалително за „комунизъм“, дошло през английския език. За тези активисти „Времеубежище“ на Георги Господинов например е „антикоми“ роман.
Предизборната коалиция на БСП и „Атака“, за която не се говори
Младите леви активисти са за Истанбулската конвенция и не одобряват антиджендър патоса на председателката на БСП Корнелия Нинова. Но за разлика от либералните избиратели, не си дерат ризите по време на предизборна кампания, критикувайки Столетницата, а вместо това продължават да обвиняват десните, либералите и центристите във фашизъм. За тях не изглежда да е особен проблем, че зад Ваня Григорова, кандидатката на БСП за кмет на София и оглавяваща листата за Общинския съвет, стои и партията на Волен Сидеров „Атака“.
В сравнение с фашистките послания на „Атака“ и лидера ѝ Волен Сидеров, ВМРО и дори „Възраждане“ направо бледнеят. Самото име на партията идва от вестник „Атака“ – орган на основаната през 1932 г. Националсоциалистическа българска работническа партия. Волен Сидеров е автор на две книги с откровено неонацистки и антисемитски характер – „Бумерангът на злото“ (2002 г.) и „Властта на Мамона“ (2004 г.). България е осъдена от Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ), защото е отказала да види антисемитизма в първата книга.
По останалите теми Сидеров е също толкова дискриминационно настроен, колкото и „фюрерите“ на останалите партии с неонацистки уклон в България. Като кандидат за кмет на София през 2019 г. той обещаваше да забрани „София прайд“. Незабелязването на антиромските му позиции е докарало на България друга присъда от ЕСПЧ. През 2011 г. протест на „Атака“ срещу новините на турски език ескалира до подпалването на софийската джамия „Баня Башъ“ по време на петъчната молитва. Впрочем и заради това България е осъдена от ЕСПЧ.
Генезис на фашистките елементи в БСП
Топлите връзки на БСП с неонацистки (или както левите активисти казват, фашистки) политици и практики съвсем не започват с управлението на Корнелия Нинова, която понякога е обвинявана, че всъщност не е лява, заради връзката между възхода на кариерата ѝ и правителството на Иван Костов. Нинова обаче е начело на БСП от 2016 г., а Сидеров беше „златният пръст“ на подкрепяното от партията правителство на Пламен Орешарски още през 2013 г.
Връзката между БСП и фашизма всъщност е далеч по-дълбока и исторически вкоренена. Тя произтича от самите характеристики на тоталитарната система начело с БКП, от която БСП така и не се е еманципирала. Характеристики, довели до античовешки практики и национализъм, принципно не толкова различни от режима на Хитлер. В България кулминацията на този процес е етническото прочистване на няколкостотин хиляди турци през 80-те години на ХХ век.
Самоидентификацията на социализма като антифашизъм пречи на режима да забележи фашистките/нацистките елементи в самия себе си. Това води не само до безкритичност, типична за диктатурите, а и до дълбоко неразбиране в постсоциалистическите страни на измеренията на режима на Хитлер. Неслучайно крайнодясната германска партия „Алтернатива за Германия“ намира по-широк прием във федералните провинции на бившата ГДР.
Социалистическият антисемитизъм
В страните от бившия Източен блок липсва културата на неприемане на антисемитизма, която е методично възпитавана на Запад след края на Втората световна война. Социалистическото образование представя фашизма по-скоро като радикална форма на капитализма (поради което и избягва термина „националсоциализъм“). За убитите евреи се учи, но на фона на всички числа и жертви за назубряне няколко милиона повече нямат особен смисъл.
В учебниците по история обаче не се учи за антисемитизма в СССР. И тук не става дума за критичното отношение на социалистическия режим към Държавата Израел и слагането на знак за равенство между ционизъм и милитаризъм. През 1952 г. по нареждане на Сталин са екзекутирани 24-ма интелектуалци евреи, което остава в еврейската история като „Нощта на убитите поети“. На следващата година същото се случва с лекари, обвинени в държавна измяна.
И един съветски виц от 80-те
Един евреин отишъл на сбирка на националистическата организация „Память“ („Памет“), понеже чул, че членовете на организацията не харесват сънародниците му, и решил да ги попита защо. Когато разбрали какъв е, те го спукали от бой още преди да си е задал въпроса.
– Но защо? Защо ме биете? – успял да попита накрая той, плюейки кръв. – Защото вие, евреите, разпънахте Христос! – бил отговорът.
Освен любопитен, евреинът бил и упорит. Решил, че щом вече са го набили, ще може спокойно да си поговори с тях и да ги убеди, че евреите не са лоши хора. Затова пак отишъл. Нахвърлили му се още щом го видели на вратата.
– Вече ме бихте заради Христос. Сега за какво? – попитал той, когато успял да си поеме въздух. – Ами децата в Палестина?
Във вицовете обикновено има и трети път, така е и в този. Както можете да предположите, евреинът отново отишъл на сбирка на „Память“, отново ял бой и си задал въпроса. Този път отговорът бил:
– Защото вие, евреите, потопихте „Титаник“! – Разбирам за Христос, разбирам за Палестина, но какво общо имат евреите с „Титаник“? – попитал недоумяващият евреин. – А името Айсберг да ви говори нещо?
Вицът си е виц, но организацията „Память“ е истинска. Тя възниква в СССР през 1980 г. и въпреки антисемитските и монархистките си елементи така и не е забранена, а членовете ѝ разполагат с доста голяма за онези години свобода на изразяване. Смята се, че е създадена със съдействието на КГБ. Организацията продължава съществуването си чак до 2021 г. Освен антисемитизъм проповядва и православен фундаментализъм и логично е на страната на Русия при окупацията на Крим и Донбас.
„Невидимият“ либерален активизъм
След тази историческа ретроспекция да се върнем там, откъдето започнахме. Твърдящите как либералите и центристите не се противопоставят на фашистите, не забелязват както фашизма вляво, така и противопоставянето му от страна на личности и организации с либерална насоченост.
А либерални хора може да се видят на протестите срещу „Луковмарш“. Правозащитни и други неправителствени организации, както и техните лидери са постоянна мишена от страна на неонацистки групи. Под особен натиск бяха по време на кампаниите срещу Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги.
Новото ляво – без политическо представителство, но с наследство
„Нови леви“ в България има поне от 15-ина години. Млади хора, повечето с възможност да учат на Запад, където са попили западняшкото университетско левичарство и са го приложили върху българския постсоциалистически контекст. През всички тези години те страдаха за липсата на истинска лява политическа алтернатива в България. Но така и не създадоха свое политическо представителство. Вместо това заставаха я зад кандидатката на БСП за евродепутат Достена Лаверн, я зад Ваня Григорова, когато се кандидатира за независим евродепутат през 2019 г., я зад Мая Манолова и Татяна Дончева.
Вместо политическо представителство, чиято липса оплакват, „новите леви“, които вече не са толкова нови, създадоха нещо друго. Те успяха да произведат поколение от още по-нови леви, които нямат съзнателни спомени от социализма (повечето са родени след края му). За сметка на това обаче са индоктринирани в прости идеологически схеми, които изповядват с религиозен плам. За тях по дефиниция всичко либерално е неолиберално, което е капитализъм, който пък е фашизъм. И патриархат.
Важността на нюансите
Непрекъснатото взаимно ръфане не се отразява добре в електорален план на и без това рехавия либерален слой. Представителите му се карат не само за кандидатите и листите за местните избори, а в последно време и за войната в Израел. Комай няма тема, по която да имат едно „официално“ мнение, а все се съмняват и търсят нюансите, докато левите ги етикетират като фашисти, а консервативнодесните – като комунисти.
Ала макар от електорална гледна точка това поведение да е контрапродуктивно, то поне е знак за демократичност. Различни позиции може да се отстояват единствено в ситуация на свобода. Затова всеки тоталитаризъм започва от дисциплинирането на мисълта. В наши дни по-важна от опозицията между ляво и дясно е тази между либерално/демократично и авторитарно/недемократично.
Ето защо е крайно време разговорът какво е ляво и какво е дясно, да напусне учебникарските клишета и да се видят сложните преплитания между тях, които клишетата скриват. Но за да се забелязват нюансите, е необходимо да има базисно равнище на самокритичност.
През последните години все по-рядко се състоят дебати между основните кандидати за дадена изборна длъжност. Това се случва поради нежеланието на някои от претендентите да влизат в директен словесен сблъсък с опонентите си. Преди година неочакваната поява на съпредседателя на „Продължаваме промяната“ на предизборна дискусия в студиото на bTV дори предизвика скандал. Затова дебатът по „Дарик радио“ между кандидатите с най-голям шанс да станат кмет на София – Васил Терзиев и Антон Хекимян – сам по себе си е добра новина.
Въпреки това и въпреки че беше замислен със структурата на боксов мач в 15 рунда по три минути (от които се състояха 14), дебатът можеше по-скоро да приспи слушателя или зрителя, отколкото да го накара да се чувства като на спортно състезание. И не произведе водещи новини. Но тъй като по всяка вероятност един от участниците в него ще бъде „лицето“ на столицата през следващите най-малко четири години, струва си да обърнем внимание какво казаха Терзиев и Хекимян. И най-вече – какво не казаха.
Пешеходно движение и достъпна среда
Достъпната среда изцяло липсваше от дебата. За тротоари ставаше дума само във връзка с качеството на ремонтите. Ако някое извънземно слушаше дискусията, можеше да остане с впечатлението, че в София хората се придвижват с коли, обществен транспорт, велосипеди или тротинетки, но никой не ходи пеша, никой не бута бебешка количка и няма хора с увреждания.
Васил Терзиев спомена недостъпността на подлезите единствено в контекста на това, че с децата си се придвижват с тротинетки. Но ако той може да слезе от тротинетката си и да я повдигне, макар да се оплаква, че возилото тежи 25 кг, работещият в САЩ преподавател по журналистика Христофор Караджов няма как да слезе от количката си нито за да преодолее подлез, нито за да влезе в голяма част от магазините, заведенията, институциите, хотелите, домовете – и изобщо в сградите, които имат всевъзможни прагове и стълби, но нямат рампи. Достъпността отсъстваше и от темата за обществения транспорт.
Презастрояване
Презастрояването е един от основните проблеми в София. То е концентрирано предимно в южните и източните квартали и постоянно става повод за протести. Тази тема обаче напълно отсъстваше от дебата. Стана дума само за небостъргачите, които и според Терзиев, и според Хекимян трябва да се изграждат в определени райони.
Една от основните градоустройствени идеи за спиране на презастрояването на юг и изток е да се инвестира в застрояването на северните квартали. Но в дебата северните квартали присъстваха най-вече с необходимостта от транспортното им свързване. И според двамата кандидати Кремиковци трябва да стане комбинация между жилищна и индустриална зона, но не обвързаха тази тема с презастрояването.
Корупция
Корупцията също е един от основните проблеми на София, а и на дългогодишното управление на ГЕРБ. Разбираемо беше, че Антон Хекимян избягваше тази тема. Но и Васил Терзиев прояви голяма деликатност в това отношение. На непрекъснатите твърдения на опонента си, че за едно или друго има нужда от повече пари, той не постави ребром въпроса къде изчезват парите, а се изразяваше доста по-меко – говореше за течове на средства, необходимост от контрол, преструктуриране, черни списъци на фирми.
Хекимян от своя страна прехвърляше проблемите или върху централната власт, или върху най-ниското равнище – работниците, които трошат павета. И го удряше на чувства – „с възмущение съм гледал как се чупи паве“. На което Терзиев отговори: „А аз с възмущение седя и слушам как не се поема никаква отговорност за това, което се случва толкова години.“
Социални услуги
В дебата често ставаше дума за училища и детски градини, една от темите беше здравеопазването. Хекимян спомена, че е необходимо да се изградят хосписи за възрастни хора. Като изключим това, според двамата кандидати за кмет на София, изглежда, няма бездомни, жертви на домашно насилие, хора със зависимости, деца в риск и изобщо всякакви групи, които се нуждаят от подкрепа и на които местната власт би могла да помогне.
Общото впечатление беше, че в София живеят комай само деца и… работещи мъже плюс споменатите от Хекимян възрастни хора, за които не се предвиждат други възможни форми на подпомагана от Общината грижа, освен да бъдат пратени в хоспис. Той спомена един път и „уязвимите групи“, без да конкретизира. За жени стана дума само веднъж, и то в качеството им на майки – доскорошният директор на новините на bTV каза, че училищата и детските градини са важни, за да „се върнат майките по-скоро на работа, ако имат такова желание“.
Сегрегация
От дебата човек не би могъл да научи, че в София има компактни гета. Един от въпросите на водещия Константин Вълков беше какво мислят двамата кандидати за премахването на незаконно построените къщи. От отговора на Хекимян се видя, че той дори не схваща за какво става дума – според него, ако въпросната постройка става за нещо, тя може да се ползва за… общински дейности. Според Терзиев разрушаването на незаконните къщи трябва да се прави „много внимателно“, като преди това обитателите им се настанят другаде, защото „това са човешки съдби“.
Но наличието на обширни райони в столицата, в които публичната власт на практика не присъства, освен когато събаря единствените жилища на хората, не изглеждаше да се забелязва от кандидатите. В програмата на „Спаси София“ – част от коалицията, издигнала Терзиев – темата е детайлно разработена. Има дори раздел за необходимостта да се предоставят служебни адреси на хората без лични документи (огромната част от които живее точно в гетата), за да може да им се издадат такива документи. В това отношение той, изглежда, не си беше научил урока.
„София прайд“, „Луковмарш“, футболни агитки
И двамата опоненти избягваха да влизат в разделящи обществото теми, а и водещият Константин Вълков не им задаваше въпроси в тази посока. Такива теми са например „София прайд“, „Луковмарш“, както и отношението към футболните агитки, когато проявяват агресия и нарушават обществения ред.
По първите две теми Васил Терзиев беше отговорил още през юли на среща с граждани в район „Витоша“. Според него „имаме нужда от „София прайд“ – мирно събитие, на което се събират много хора с деца“, „Луковмарш“ по-скоро не трябва да се провежда“. Позицията на Хекимян по тези теми не е известна. По време на дебата обаче той каза, че по спорни теми трябва „да се допитаме до хората“. По тази логика излиза, че мнозинството трябва да решава дали едно дискриминирано малцинство да излезе на шествие за равни права.
И според двамата Националният стадион трябва да се премести извън центъра, за да се избегне струпването на твърде много хора в централната част на града, когато има мач. Не проблематизират обаче футболното хулиганство. Вместо това Терзиев предпочита да се бори с графитите.
Туристи и чужденци
Един от „рундовете“ в дебата беше озаглавен „Екология, туризъм и възможности пред София и Витоша“. Темата за туризма обаче беше сведена на практика изцяло до Витоша. Никой от кандидатите не открои като нещо важно, че в столицата идват и туристи. Не само централният бюджет, на който Хекимян непрекъснато се позоваваше, а и туристите са източник на приходи за града. Само веднъж Терзиев спомена „имайки предвид как се развива София като туристическа дестинация“ във връзка с това, че е за връщането на Uber. Но не стана ясно нито какво е имал предвид, нито как се развива София в тази посока.
Освен че идват като туристи, в София и живеят чужди граждани. Някои работят, други учат, трети са бежанци или търсят убежище, четвърти идват по семейни или любовни причини… От дебата не пролича основните кандидати за кмет на столицата да си задават въпроса какъв град е или би трябвало да бъде София за чужденците. Като започнем от ориентацията по улиците и обществения транспорт, минем през (не)разбираемостта на публичните услуги и стигнем до гостоприемността и ксенофобските нагласи.
Образование
И Терзиев, и Хекимян откроиха като свой основен приоритет образованието. Но парадоксално, аудиторията така и не разбра какво е образованието за тях и защо го смятат за важно. Говоренето им по темата се ограничи върху изграждането на детски градини и подобряването на материалната база (най-вече спортната) в училищата и училищните дворове. Не стана ясно и какво друго може да направи местната власт за образованието, освен да осигурява материална база.
Общи впечатления от представянето на Хекимян и Терзиев
От двамата кандидати Васил Терзиев демонстрира по-голяма подготвеност. Това не е учудващо, защото той се готви за поста от месеци, а и разполага с експертността на „Спаси София“ и „Екипът на София“. Той например с точност отговори на въпроса на опонента си колко струва един общински полицай. Знаеше колко километра велоалеи са изградени, и коригира Хекимян, че липсващите места в детските градини не са 2000, а пет пъти повече.
По-добрата подготвеност обаче не е гаранция за успех, защото Антон Хекимян има по-сериозен опит в говоренето и отправя послания, подходящи за повече групи хора. Дежурният отговор, който даваше на почти всички критики на опонента си, може да се обобщи като „кой ще ни даде пари“. Въпреки рекордния бюджет на София според кандидата на ГЕРБ всеки проблем може да се реши с повече пари. А ако парите липсват, виновни са от ПП. В един случай вината според него е в реституцията, но никога – на дългогодишните управляващи от ГЕРБ.
Хекимян „съобщи“ и невярната информация, че миналата година от ПП са искали да се разреди градският транспорт на София и да се повиши цената на билетите. Терзиев реагира с учуден поглед и не намери отговор. След кратка проверка на фактите може да се установи, че всъщност става дума за интерпретация на Йорданка Фандъкова. В началото на 2022 г., когато на власт беше кабинетът на Кирил Петков, тя поиска от централния бюджет допълнителни средства заради повишените цени на горивата и предупреди, че ако те не бъдат отпуснати, ще се стигне до това, което спомена Хекимян.
И двамата кандидати за кмет на София неизбежно правят връзка с основните си професионални роли. ИТ предприемачът Васил Терзиев се позовава на опита си в управлението на големи бюджети и екипи, привличането на инвестиции, включително и за София. За Хекимян е важно, че като журналист той е бил „близо до хората“. Интересен детайл е, че за него част от журналистическата му работа е просто да представя информация – той поне три пъти казва как е решавал „проблемите на хората“. А това трудно се връзва с претенцията му за обективност, защото, за да решиш кой е достоен за помощ, трябва да си взел страна.
Дефицит на визионерство
През 2007 г. Мартин Заимов беше първият кандидат-кмет на София, който имаше цялостна и съвременна визия за развитието на града като модерна европейска столица. От него много избиратели (включително и авторката на този текст) научиха какво е компостер. Както и че не само автомобилното движение е от значение. Но визионерството не му донесе успех – той получи близо 18% от гласовете, а Бойко Борисов, който тогава беше на върха на популярността си, спечели още на първи тур.
Дванайсет години по-късно, през 2019 г. Борис Бонев излезе не само с цялостна и съвременна визия за развитието на София, а и с програма, разработена в някои отношения до най-дребните детайли. Но и той не постигна успех, а взе по-малко от 11% от гласовете, не на последно място защото не беше подкрепен от политически субект.
Днес, четири години по-късно, изглежда, не е време за смело визионерство, колкото и Васил Терзиев да повтаряше в дебата, че обича да мечтае. Както каза една млада архитектка, „който и да стане кмет, няма да разбира нищо от градоустройство“. Зад Терзиев поне стои експертността на „Спаси София“ и „Екипът на София“, които имат, общо взето, сходни виждания за развитието на града. А зад Хекимян има само още от същото.
Защо най-големите паметници в основните градове на България прославят чужда армия? Армия, която с убийства и изнасилвания на цивилни е окупирала страната ни преди 79 години. В София, Пловдив, Бургас и Варна няма по-мащабни паметници от тези на Съветската армия. Идеите за техния демонтаж започват още в началото на 90-те, но до момента (с едно изключение) нямат успех.
През март 2023 г. Столичният общински съвет взе решение да демонтира Паметника на Съветската армия (ПСА) в центъра на София, известен и като Монумент на окупационната Червена армия (МОЧА). Гласуването беше съпътствано от протест на проруски партии. Няколко месеца по-късно партия „Левицата“ създаде палатков лагер пред паметника с намерението да спре наближаващия демонтаж. Тези действия на отделни политици в защита на спорния монумент бяха причината в спора да се намесят и футболни фенове, които настояваха ПСА да бъде демонтиран възможно най-скоро.
Към датата на интервюто паметникът е опасан с метална ограда и скеле. Специалисти вече обследват плочите и фигурите, за да се подготви преместването. Липсва яснота как и къде ще бъдат прехвърлени скулптурните композиции, а също и какво ще запълни опразненото място в сърцето на Княжеската градина. Що се отнася до срока, в който се планира демонтажът да бъде завършен, засега от Общината и от областната управа не се ангажират с конкретна дата. Областният управител на София Вяра Тодева обаче каза, че това няма да стане до края на годината.
Попитах Валентина Маринова, създателка на сдружение „Гражданска инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия в София“, за реакциите на гражданското общество срещу монумента, за липсата на политическа воля той да бъде демонтиран, за връзката между историческите лъжи и войната на Русия в Украйна и за въпросите, на които трябва да си отговорим като суверенна нация.
Валентина Маринова е психолог и системен психотерапевт, доктор по педагогика
Защо трябва да се демонтира ПСА от центъра на София?
Демонтирането на това съоръжение, наречено „Паметник на Съветската армия“, дължим на жертвите на комунизма в България. Те са десетки хиляди. Някои от тях са ярки примери на достойни български граждани, представители на прогресивната част от обществото ни във всички сфери в продължение на десетилетия преди 1944 г. Голяма част от тях са се съпротивлявали срещу превръщането на страната ни в колония на съветската болшевишка империя.
Сред жертвите има и много обикновени хора, попаднали буквално случайно в мелето на кървавата вакханалия и саморазправа в първите месеци след 9 септември 1944 г. по села и градове. Тази саморазправа от назначените от Сталин главорези в България е продължила години наред. Има цели български семейства, чиито съдби са опустошени от насилие, унижения, безправие и произвол. Всички, които не оцеляха или оцеляха, но бяха смачкани, са хората, към които имаме дълг като народ. Дължим им този символичен жест на памет и справедливост. Дължим го и на себе си, ако искаме да ни има като свободни хора.
Какво е отношението на кандидат-кметовете по темата за демонтажа на ПСА?
Този демонтаж и настоящите процедури, които очакваме да бъдат придвижени съвсем скоро, нямат общо с предстоящите местни избори. Аз съм чувала само двама от кандидат-кметовете да коментират темата за демонтирането на МОЧА, макар че не следя тази кампания и може да съм пропуснала нещо. Всичко в момента е в ръцете на областния управител.
От колко време се занимавате с темата за демонтажа на ПСА и защо тази кауза е важна за Вас?
Тази гражданска инициатива започна през 2010 г. В началото бяхме шепа хора, като се занимавахме най-вече с това да направим инициативата видима и трайно присъстваща в общественото пространство. Бяхме ангажирани със събития, организиране и участие в дискусии, проучване на архиви, кореспонденция с различни институции. Дори водихме дело срещу кмета на Столичната община за неизпълнението на решението за демонтиране, взето от Столичния общински съвет през 1993 г.
Акцията с розовия барелеф през август 2013 г. – „България се извинява“, по случай престъпното смазване на Пражката пролет от войските на Варшавския договор беше наше дело. В един момент дойде време топката да бъде поета от политиците, за да се вземе политическо решение за премахването на този позор от центъра на София. През 2010 г. изглеждаше, че темата е потънала в забрава след предишните неуспешни опити да бъде доведена докрай. Защо е важна за мен? С две думи – заради справедливостта.
Създаването на сдружението успя ли да предизвика някаква политическа реакция през 2010 г.?
Бих казала, че в средите на онези партии, които се представят като антикомунистически, срещнахме доста големи симпатии. Разговаряли сме с политици и общински съветници, предимно от ДСБ, но и от по-малки партии. Отделни общински съветници от ГЕРБ, които изразяваха лични симпатии към идеята за демонтаж, не демонстрираха тези настроения в Общинския съвет. Знаете, че през всичките тези години мнозинството в Столичната община и Столичния общински съвет беше на ГЕРБ. Имаше знакови политици от онова време, които наричаха инициативата „моята тиха кауза“. Тоест разбиране и съпричастност към каузата имаше, но в началото бяха изразявани основно на четири очи и далеч от голямата политика.
Мога да кажа, че още в първите години се усети създаването на общност около тази инициатива. Просто от самото начало личеше, че има много сила в нея, много дълбок смисъл и тя бавно, бавно получаваше обществен резонанс.
Защо в периода, за който говорите, темата е оставала извън общественото внимание?
Не знам. Има неща, които не мога да си обясня или ми е трудно да приема все още. Имало е случаи, когато сме събирали пари за някакво събитие и разбира се, имаше възможност който ни подкрепя, да направи дарение в банковата сметка на сдружението. Срещала съм се с хора, които са ми давали пари кеш, защото не са искали от тяхната банкова сметка да има направен превод към сдружението. Имало е млади хора, които са ми изпращали снимки от някое събитие, за да се качат на сайта на инициативата, но изрично са ме предупреждавали да не им пишем името. Този монумент има подобна функция в обществото ни – да плаши, да мачка. Като някакво проклятие е.
Как е свързан демонтажът на МОЧА в София с цялостната декомунизация на българските градове? Ще дочакаме ли демонтаж на альошите в Пловдив и Бургас и на десетките други съветски монументи из страната?
Дали ще дочакаме демонтаж на всички останали съветски окупационни монументи, не знам. В голяма степен зависи от активността на гражданите. Ето, в Пловдив трябва просто да се внесе искане за демонтиране на „Альоша“, за да послужи това за причина местната администрация да изясни с какви документи разполага, какъв е статутът му, чия е собствеността и т.н. Трябва активност.
Всички подобни монументи трябва да бъдат премахнати, както наскоро каза в едно интервю проф. Евелина Келбечева. Това ще даде начало на истински преход на българското общество от мракобесен съветски болшевизъм към свободно и демократично развитие. Тук ще цитирам интервю с Валерия Новодворская от 2012 г.: „Намеренията на България [да се демонтира МОЧА – б.а.] са съвършено правилни. Пътят към процъфтяването минава през свалянето на паметниците от съветския период. А промени в Русия ще настъпят, когато видя, че са погребали Ленин и са свалили червената петолъчка над Кремъл.“
Пълномащабната руска агресия срещу Украйна ли катализира негативните настроения към монумента, за да вкара темата за неговото демонтиране отново в дневния ред на обществото?
Със сигурност войната промени контекста и направи централен въпроса за демонтажа на ПСА. В този смисъл много се промени и политическата конюнктура. Но имаше нужда и да мине време, да се извърви път, за да може тази маргинална през 2010 г. тема днес вече да е ако не централна, то поне невъзможна за подминаване с лекота и надменност. Сега много хора започнаха да говорят и да се интересуват и монументът в центъра на София започна да им боде очите.
От дистанцията на времето мога да кажа, че ни беше нужно това време, за да се осъзнае важността на акта на демонтиране, който е на практика освобождение от съветското робство. Бих искала да ни е нужно по-малко време и да сме решителни и категорични като общество, но не е така. Българското общество си беше затворило очите и беше ослепяло за престъпленията на комунизма, както и за факта, че без осмисляне на миналото ни няма да имаме бъдеще. Поне не бъдеще на достойна страна.
Споменахте, че темата с демонтажа на ПСА е била актуална и през 90-те. Градска легенда ли е, че тогава Руското посолство се намесва и оказва натиск върху кмета на София започналите работи по демонтажа да бъдат спрени?
Не мисля, че това е градска легенда. Има свидетелства на общински съветници, които са били ангажирани отблизо с процеса. Обаждането на руския посланик няма как да е документирано – това е станало по телефона. Но е още едно доказателство доколко България е загубила суверенитет, щом демонтажът е отменен по подобен начин. Защото реално е спрян с устно нареждане, без официално да е отменено по законен начин легитимното решение на Столичния общински съвет от 1993 г.
Това значи, че руският посланик е бил над волята на гражданите на София и техните представители в Столичния общински съвет. Устното спиране на демонтажа отменя смисъла на съществуването на легитимни институции и политическо представителство.
На какво се дължи сегашният обществен натиск за демонтаж на ПСА от Княжеската градина в София – на антикомунизъм или е по-скоро продиктуван от желанието на българите да се противопоставят на руската агресия в Украйна чрез този символичен акт?
Вероятно и двете неща играят роля за сегашната активност. Ние, хората от проевропейската част от обществото, които искаме да живеем в уредена, правова и просперираща държава, в момента сме истински изплашени и разтърсени. Първо, от това всестранно проникване на руската пропаганда у нас, което става все по-голямо и все по-опасно, особено с развитието на новите технологии. И второто, разбира се, е войната в Украйна.
Изплашени сме от това, което довчера мислехме за невъзможно – широкомащабна агресия на ядрена сила срещу независима и мирна страна, каквато е Украйна. Невинни жени и деца, включително етнически българи, биват убивани от руските бомби само на няколкостотин километра от България. Мнозинството българи разбрахме, че ако не дадем отпор на руската агресия сега, ще ни се наложи да воюваме истински. В момента има реална битка за избор на бъдещето на страната ни. Къде ще бъдем – в Европа или на страната на руските терористи? И ПСА се явява символична арена на тази битка.
След мача на „Левски“ срещу „Айнтрахт“ обаче цялото пространство около ПСА изглеждаше като бойно поле, пълно с тежковъоръжени полицаи и специални части на МВР. Имаше усещане, че нещата са на ръба и ще се стигне до сблъсъци. Смятате ли, че ще видим цивилизовано демонтиране, като се следват законите и решенията на Общината и държавата, или защитниците на руските интереси в България са готови да стигнат до по-сериозни ексцесии?
Дали ще може относително спокойно да се извърши демонтажът – цялата отговорност е на МВР и на органите, които се занимават с подобни високорискови събития. Те са длъжни да организират така нещата, че демонтирането да се извърши сравнително спокойно и без сериозни сблъсъци. Ние не можем да очакваме, че хората, които са проводници на руската пропаганда у нас, ще стоят мирно и кротко отстрани и ще приемат демонтажа. Виждате какво правят техните шефове в Москва, които са обвинени за геноцид и престъпления срещу човечеството.
Противопоставянето в обществото в момента е огромно и ще се използват всички средства за пропаганда и за реални физически сблъсъци. Важно е да се каже, че Общината и държавата в момента са длъжни да действат незабавно по отношение на демонтажа на ПСА. Защото ако позволим тази тема да потъне още веднъж в бюрократично безвремие, това би ни превърнало в блато и би бетонирало зоната около ПСА като една умъртвена територия в центъра на София, върху която държавата и народът ни нямат власт. Към премахването на този монумент трябва да се подходи така, сякаш няма да имаме утре и всичко трябва да се свърши днес. Това не е метафора – буквално днес.
След евентуален демонтаж какво трябва да има на това място?
Личното ми мнение е, че е най-добре да има градина, зеленина, пейки, чешми. Или друг вариант – парк за скейтборд. Това е, на което аз най-много бих се зарадвала. София има нужда от зеленина и от места, където може безопасно да се практикуват градски спортове и хобита.
Споменахте, че има основателен страх от руската агресия сред българите. Като психолог с дългогодишна практика бихте ли развила тази теза – защо всъщност е важен демонтажът на ПСА от обществена гледна точка?
Това би била една изключително здравословна крачка за нас като народ. Ще ни помогне да си отговорим на въпросите коя е България, къде е България. Битката за демонтажа на МОЧА е битка за България – това е самата истина. Страната ни в момента изглежда като държава, проядена от руско влияние в икономиката, в енергетиката, в медиите, в политиката.
Отговорът на въпросите „Кой съм аз?“ или „Кои сме ние?“ за всеки индивид, но и за всяко семейство и общество е сред най-важните и решаващи за психичното здраве, а оттам и за физическото здраве и оцеляване. Демонтирането на ПСА в най-скоро време би показало, че България е суверенна и независима държава и може да се справя сама със своите изпитания. Наивно е да се смята, че този демонтаж като с магическа пръчка би решил всички останали проблеми в страната, но той ще освободи пространство и енергия, за да можем да излезем най-после истински на пътя на развитието и да оставим назад сенките от миналото. Да тръгнем към истински реформи, които да ни поставят до другите европейски народи така, както са искали нашите възрожденци. Имаме нужда да се изправим и да очертаем наново границите си.
The collective thoughts of the interwebz
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.
