Post Syndicated from original https://www.toest.bg/krasota-i-katastrofa-v-svetlosyanka-ekspeditsiya-33/

Северина Станкева: Поводът за този разговор е игра, която се появи миналата година като че ли отникъде и постигна невероятен успех и в лицето на публиката, и в това на критиката, толкова по-учудващ за дебютна игра на студио, за което също никой не беше чувал нищо – „Светлосянка: Експедиция 33“ (Clair Obscur: Expedition 33) на Sandfall Interactive. Когато ти я препоръчах, ти имаше поне две резерви към нея. Едната беше спрямо музиката, за която, съдейки от трейлъра, каза, че е „противна“ и „няма да я изтрая“, а другата – по отношение на стила битка, която определи като „наивна“. И за музиката, и за битките ще стане дума, но предлагам да започнем от като че ли реабилитиращото я в твоите очи художествено качество, заради което ми се струва, че в последна сметка я оцени толкова високо. Както се изрази по-късно, „Светлосянка“ е реквием на френската цивилизация, в което има нещо дълбоко антиутопично. Кое е собствено антиутопичното в нея? Това не е игра, която би била поставена в жанра (ако въобще е жанр, но това е друга тема) на антиутопията. Интерпретациите ѝ по-скоро се движат в трагическия ключ на семейната драма. 

Миглена Николчина: Играта ни въвежда в един много красив, но разпадащ се свят, който някъде по средата се оказва, че не е истинският. Тази неистинност обаче е може би истината, тоест оказва се алегория на мъртвата вече Франция на живописта, операта, елегантността, цивилизоваността… Какво по-антиутопично от това? Що се отнася до оплакванията ми от музиката, те касаеха един конкретен момент; оплакванията ми от битките също засягат специфичен аспект, иначе веднага оцених хореографията им. Възможно е обаче да съм пренесла в тези си реакции смразяващия първоначален ефект на играта върху мен. Ще кажа и за него. Както предлагаш, ще се върнем към тези теми.

Като начало нека не се занимаваме много с онова, което най-вече занимаваше публиката по форумите – семейната драма. Тази семейна драма хората сериозно я разнищват, а на мен дори ми е забавна. Ако се погледне психоаналитично на нея, човек може и да се посмее. Под разни претексти родителите са готови да изтребят децата си, децата да изтребят родителите си, сестрите се бият на живот и смърт, накрая братът и сестрата също… И всичко това е, защото майката твърде много обича сина си; бащата – майката и дъщерята; сестрата – брат си… Сюжетът на играта систематично отстранява всички любовни или квазилюбовни претенденти, които не са част от тази инцестна въртележка. Във видеоигрите от самото им зараждане в центъра се поставят едипални битки с бащински властови фигури („босове“) и съвсем откровено с абектни репрезентации на майката – говорили сме за това, а и ти си го обсъждала подробно в изследването си за жените чудовища. В „Светлосянка“ обаче поразяват пищната многотия и оголването на фройдистко-еротичния аспект на конфликтите.

Но да се върна към антиутопията, тема, по която също вече сме говорили – ти и аз, аз и Еньо Стоянов… Говорили сме за специфичния тип руини, върху които се разгръщат едни или други дистопийни сюжети. С Еньо сме обсъждали как в „Ядрена зима“ (Fallout), особено в „Ню Вегас“ (New Vegas), руините са на загиналата американска средна класа. Това, което виждаме там, е провалът на проекта – на утопията – за средната класа. В „Метро“ (Metro) виждаме колосалните руини на комунистическия проект – там пък ядреният апокалипсис се разполага върху тези останки. В „Диско Елизиум“ (Disco Elysium) виждаме руините на специфично естонски исторически пластове, виждаме и такива, които се отнасят до краха на просветителския проект като цяло, има и слой, свързан с провала на комунизма, на прехода след него.

И ето че в „Светлосянка“ виждаме Париж. Париж е показан в три локации, които са в различна степен и форма на разруха. В единия играта започва и завършва, като този град присъства в три отделни времеви порядъка – естетизиран, но обхванат от обезпокоителни метаморфози в началото; халюцинаторно видоизменен в последното действие; най-сетне, тревожещо странен в единия от двата възможни финала. Това е част от Париж, „нарисувана“ и отцепена от цялото – музейна изрезка, в която най-важната сграда е операта.

Вторият Париж е напълно разрушен, отломъци от грамадни сгради висят във въздуха над купчина от архитектурни цепнатини и пламтящи пропасти. Има и трети – на разложението, разплут от просмукваща го неназована поквара. Всъщност има и един четвърти в „истинския“ финал на играта: в него Айфеловата кула е буквално фон на гробище.

За мен това визуално издевателство над някогашната световна столица на изкуството беше най-силното преживяване в играта, както и въобще нейната художническа и бих казала, изкуствоведска страна. Музиката отнесе най-много възторзи, тя също допринася за това, което виждам: един реквием. Но живописната страна на тази игра, в която всички персонажи са художници, за мен е най-сериозният носител на смисъла ѝ. Признавам, добра е музиката! Оплакването ми беше от момента, когато безкрайно тегаво се движиш из една равнина на фона на протяжна кахърна песен. Едвам пълзиш, а тя се върти и върти. И няма спасение! Има музика, която търпи повторение, дори да е видиотяващо, и има музика, чието повторение в един момент става непоносимо – може би тъкмо поради изобилната ѝ съдържателност.

Северина Станкева: Ефектът с повторението е търсен според мен. Набиващата се тема от началото ми беше дори симпатична, докато постепенно не се превърна в рококо кошмар без изход, някак още по-жесток заради лекотата си. Това се връзва и сюжетно. Освен това имам съмнението, че при теб ефектът е бил още по-силен, защото си прекарала доста повече време на съответните места, отколкото средностатистическия играч.

Миглена Николчина: Така е, аз съм много подробна, но не съм единствената. Във форумите предлагаха модове за тази локация, но аз започнах просто да изключвам звука. Що се отнася до битките, мисля, че беше грешка да играя на средно ниво, което по принцип винаги правя. То се оказа тежко – но оплакването ми не е от това, че е тежко, а от това, че тази тежест създава лудонаративен дисонанс. При много игри битките са гладко интегрирани или въобще играта е битките, там няма какво друго да очакваш. Но в „Светлосянка“ трудността на тези битки, времеемкостта им може да смажат сюжета, персонажите и най-вече ефекта от това, което може да се нарече онтологическа катастрофа: продънването на реалността в света на картината. Битките сами по себе си са красиви, противниците са живописни, смешно-страшни, за да го кажем с една естетическа категория на Хофман. Получава се разминаване обаче между ангажираността на играча с тях и залозите на другите аспекти на играта.

Северина Станкева: Съгласна съм, че има дисонанс между логиката на действията на играча и тази на разказа, но помоему едно от нещата, които тази игра съумява да направи изключително добре, е да съвместява такъв тип противоположности (точно както изобразителната техника, на която дължи името си), и то така, че моментите на дисонанс са някак инкорпорирани в цялото, без то да страда от това, напротив. С други думи, този разрив може да се разгледа като аспект на онтологическата катастрофа. Като голям фен на стила битка на „Секиро“ (Sekiro), търпението и дисциплината, които тя изисква, „Светлосянка“ много ми допадна в чисто действено отношение. Тя разширява арсенала от възможности на ритмичната битка, добавяйки походови елементи, които също – давам си сметка, че това е субективно предпочитание – ми се видяха освежаващи. Но отвъд личните предпочитания, несъвпадението между битка и разказ всъщност много добре ми се върза с контрастното построение на самия разказ, в който също хем има толкова наивни и детски елементи, хем е изключително мрачен и накъсван от постоянното врязване на трагедии. Темите на играта са смъртта и загубата и това как да им устоим, как да се справим с тях. Битките се случват на ниво, което е онтологически различно (по-художествено, по-наивно) от пласта на реалността (или това, което се приема за реалност в самия разказ). За това ще стане въпрос по-късно. Мисълта ми е, че при тях има двойна дистанция, която в началото не се разкрива като такава – игра в играта. Тоест аз хем съм съгласна, хем за мен лично дисонантното е много силно качество, не недостатък. Малко са игрите, които успяват да направят дисонансите да работят. Тази според мен го прави.

Миглена Николчина: Дисонанс или не, нека си призная, че на три пъти започвах играта, защото началото е толкова ужасяващо, че нямах сили да продължа. Внедряват те в този много красив, много парижки мизансцен на границата на XIX и XX век, сред елегантни хора, цветя, изискани жестове, изпълнени с нежност реплики… докато се стигне до момент, в който става ясно, че всяка година всички, които са достигнали до все по-ниска възраст, биват изтривани. Това е годината, в която изтриват достигналите 34 години, следват 33-годишните. Прекрасното момиче, преплело ръце с прекрасно момче, се разпилява като подети от вятъра листенца. Денят е меланхолно естетизиран празник сбогуване на оставащите с изтриваните. „Гомаж“ – аз я играх на френски тази игра.

Северина Станкева: То и на английски е оставено „гомаж“ (gommage – букв. „изтриване, заличаване“).

Миглена Николчина: Играх я на френски, защото е френска игра. Така. Девойката е една година по-голяма от него и я изтриват. И множеството нейни връстници се разнасят като облак. Непоносимо. За мен загубата, за която става дума в тази игра и която е нейният най-осезаем аспект, не е свързана с личната драма, а с цивилизационната. Играта е за гибелта на Париж, на Френското просвещение, на великото френско изкуство с неговите институции, на френската цивилизованост, на френската естетизация на любовта, общуването, живеенето. Дали това е замисъл, дали е преднамерено, или се е получило като страничен ефект от абсурдния сюжет, не мога кажа. От интервютата със създателите, които гледах, не може да се разбере. Подсмихват се и не казват.

Да започнем с първата загадка. Трагедията, която се е случила – пожар в дома на семейство художници, при който синът Версо загива, предизвиквайки лавина от фантастични последици, – е през 1905 г. Защо точно тази година? Какво да мислим за главоблъсканицата с надгробния камък на Версо, който се появява в единия от финалите с дата на смъртта му 33 декември 1905 г.? Връзката с цифрите в заглавието на играта не ми казва нищо, освен ако не си спомним Данте с неговото 3 х 3 = 9 – Беатриче е деветка… По-съществена ми се струва самата преднамереност, с която ни подхвърлят една несъществуваща дата тъкмо във финала, който се предполага да е връщане в реалността.

Във всеки случай 1905-та е важна, преломна година, с която всъщност започва XX век. Тогава излиза частната теория на относителността на Айнщайн. Тя изключително драматично се преживява от хората на изкуството – и във Франция, и извън нея. Относителността на времето се превръща в обсесия, която поражда всевъзможни експерименти – например с романната форма у Джойс, Томас Ман, Вирджиния Улф и пр. В играта виждаме заиграване с времето на композиционно ниво, то тече по различен начин в „света на картината“ и „света отвън“. И това е само един от аспектите.

Във форумите открих нещо, което до този момент не бях отчитала. През 1905 г. във Франция се прокарва закон, който разделя религията от държавата и се обявява свобода на вероизповеданията. Ако приемем сериозно такава връзка, може да забележим липсата на катедралата „Нотр Дам“. Да не би пък тя да е изгоряла? Айфеловата кула я има, макар и килната, но сред множеството руини не видях никъде останки от „Нотр Дам“… Така че ето още една загадка.

Какво друго се случва през 1905 г.? Троцки издава своята книга „1905“. Тя е за Първата руска революция, която се случва тогава. Не смятам, че създателите на играта са мислили за тази революция, но и тя, и книгата са знак за това какво предстои. През 1905 г. умира Жул Верн и излизат два негови романа – единият, докато е все още жив, който се казва „Завладяването на морето“, и другият – „Фарът на края на света“. Не знам дали са имали предвид Жул Верн, но и фар, и завладяване на морето има.

Това, което ще изтъкна е, че през 1905-та се състои първата изложба на фовизма. Течението съществува за кратко, но се смята за повратна точка в историята на живописта. С него се слага край на предишните иновативни течения, каквито са импресионизмът и постимпресионизмът (Внимание! Името на бащата на семейството художници в играта е Реноар.) и се влиза в ера на множество „изми“, сред които – като тежко визуално присъствие в тази игра – ще спомена, освен фовизма, и сюрреализма.

Накратко, част от трагедията се отнася според мен до едно драматично преобръщане в историята на изкуството. Играта пласт върху пласт наслагва сякаш с блажни бои тази история, ние се движим в нея – и в драмата на нейния край, който е край на Париж като световна столица на изкуството и цивилизацията.

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ne-natsionalniyat-ni-interes-ne-sochi-kum-moskva/

Според премиера Румен Радев България не бива да подкрепя поредния пакет европейски санкции срещу Русия, защото това щяло да навреди на националния ни интерес. Подобно твърдение е толкова абсурдно, че човек си задава въпроса чий национален интерес има предвид премиерът – българския или руския. И дали слага знак за равенство между двата? 

Тук следва да преговорим някои факти от най-новата история на страната ни, които сами отговарят на друг въпрос: 

извършва ли Румен Радев държавна измяна, работейки за интересите на най-опасния враг на България? 

Преди да преминем обаче към същината на темата, нека повторим и няколко факта за продължаващата вече пета година руска агресия срещу Украйна:

• общият брой на загиналите и ранените от двете страни вероятно надхвърля 2 милиона (!) души;
• цивилните жертви на руските атаки са над 50 000;
• убитите от Русия деца са вече над 700;
• руските окупационни войски в Украйна изнасилват деца и възрастни хора (по данни на ООН), измъчват и екзекутират цивилни, а таврийските българи са подложени на етническо прочистване от страна на руските власти;
• само в седмицата преди написването на този текст в резултат на терористичните удари на Русия срещу цивилното население в Украйна бяха убити близо 100 души и още стотици бяха ранени.

Законът, глупако

С пълномащабната си и непредизвикана агресия срещу Украйна Русия на Путин нарушава общочовешките ценности мир, хуманизъм и справедливост (така са дефинирани и в Конституцията на Република България). Този факт признава дори самият Румен Радев след началото на войната. Законите на страната пределно ясно чертаят къде стои българският национален интерес. Преамбюлът и член 24 от Конституцията на България ни определят като правова нация, чиято външна политика се гради върху принципите на международното право и зачитането на суверенитета. Кремълската агресия срещу Украйна е явно отрицание на всеки от тези конституционни принципи. 

Нещо повече, в действащата Актуализирана стратегия за национална сигурност на Република България изрично се дефинира националният интерес през пълноценната ни интеграция в Европейския съюз и НАТО, както и чрез постигането на пълна енергийна и икономическа независимост от монополни външни фактори. Всяко действие на Москва от 2014 г. насам – от незаконната анексия на Крим, през спирането на газовите доставки, до хибридните атаки и дезинформационните кампании срещу цяла Европа – е насочено директно срещу стратегическите стълбове на българската държава. 

В този контекст всякакви опити на Румен Радев да оправдае руските интереси и да блокира съюзническата помощ под предлог, че брани „националния интерес“, са в крещящо противоречие с фундаментите на българската държавност. Да работиш за умишленото изолиране на България от нейните съюзници в ЕС и НАТО в полза на агресора не е прагматизъм, а съзнателно прокарване на вражеска политика, която цели да превърне страната ни в уязвима и безгласна територия, неспособна да защитава собствения си интерес.

Когато Радев каже „прагматизъм“, разбирайте „слугинаж на Москва“

Българската външна политика от края на комунизма насам е зациклила в лутане, белязано от тежки стратегически грешки. Процесът започва в средата на 90-те години, по време на управлението на БСП – пагубен опит на тогавашното социалистическо правителство начело с Жан Виденов да лавира между Запада и Изтока, което вместо дивиденти донесе на страната пълна международна изолация и икономически колапс. Този урок бе временно научен в края на десетилетието, когато България категорично заяви цивилизационния си избор, довел до историческото приемане в НАТО през 2004 г. и в Европейския съюз през 2007 г. Въпреки това завоюваната позиция бързо бе размита от десетилетия на половинчата интеграция, недовършени реформи, икономическо снишаване пред руските енергийни монополи и военно снишаване пред Путин.

Проблемът ескалира след незаконната анексия на Крим през 2014 г. и последвалата пълномащабна руска агресия срещу Украйна. Вместо да затвърди позицията си на лоялен съюзник на предната линия на свободния свят в новите реалности на радикално пренареждащ се световен ред, България отново започна да работи срещу собствения си национален интерес. Тази динамика беше циментирана по време на управлението на ГЕРБ, когато лично премиерът Борисов блокира инициатива на НАТО за обща мисия в Черно море. Чрез светкавичното построяване на газопровода „Турски поток“, завършен през 2019 г., България пък практически помогна на Путин да заобиколи енергийно Украйна и да премахне последните пречки преди нападението срещу Киев през февруари 2022 г. 

Именно това дългогодишно саботиране на националния интерес от страна на ГЕРБ, маскирано като „балансиране“, създаде перфектната почва за днешната радикална проруска линия на Румен Радев, чрез която България открито капитулира пред Кремъл и се превръща де факто в руски васал. След 2019 г. като президент Румен Радев състави няколко служебни кабинета, които възродиха същата онази призрачна реторика на „неутралитет“ и „прагматизъм“, започната от Виденов и наложена от Борисов. България в лицето на Румен Радев се координираше с режима на Виктор Орбан, най-близкия до Москва европейски политик. 

Радев и Орбан на практика действаха в синхрон като проводници на руските интереси в рамките на ЕС и НАТО чрез системно бламиране на общите европейски санкции, блокиране на военната помощ за Киев и легитимиране на реториката на Путин под паравана на „защита на националния суверенитет“. Тази политика позиционира България като несигурен, двуличен и пробит партньор в ЕС и НАТО. Така три десетилетия след края на комунизма, вместо България да действа като независима страна в международните процеси, правителството на Радев я превръща в „троянски кон“ и поема щафетата от вече бившия унгарски премиер, за да продължи разбиването на европейското единство пред лицето на руската агресия.

Сред разгарящи се световни конфликти България на Радев ще бъде лесна жертва

2025-та беше годината с най-много активни военни конфликти от Втората световна война насам. Заради фактори като политическа нестабилност, икономически кризи и климатични промени тази опасна динамика ще продължава и ще се разраства. И докато най-развитите държави в света, притежаващи най-модерни армии, се надпреварват за сътрудничество с Украйна, кабинетът на Радев тласка България в обратната посока. САЩ, Канада, Великобритания, Германия, Франция, скандинавските и балтийските държави, страни от Близкия изток и Япония са сред тези, които активно си взаимодействат с Украйна в сферата на сигурността. По този начин те максимално бързо усвояват съвременния украински боен опит и внедряват най-високи технологии, като дронове и изкуствен интелект, за укрепване на собствената си сигурност.

България също сключи споразумение с Киев в началото на 2026 г. То беше остро разкритикувано от Радев, който малко преди това беше подал оставка като президент. Аргументите му тогава бяха достойни за роман на Джордж Оруел. Според Радев действията за модернизация на българската армия по най-високи стандарти представляват „дългосрочни ангажименти, които покачват рисковете за националната сигурност“. Такава логика би била вярна, ако Радев има предвид сигурността на режима на Путин, а не тази на България.

Пред страната ни в момента има два пътя: или да защитава националния си интерес, като последва примера на изброените по-горе страни, и да разчита на сътрудничество с Киев за модернизиране на отбранителните си способности; или по заповед на Москва да бъде просто територия без собствена защита, превръщайки се по този начин в лесна жертва за всяка задаваща се хибридна или конвенционална агресия. 

Като блокира обмена на технологии и съвместните учения с Украйна, Румен Радев обрича българската армия на пълно и фатално технологично и тактическо изоставане. 

Този процес вече тече, а само след няколко години пропастта между съвременните военни доктрини и нашите остарели, наследени от комунизма концепции ще стане непреодолима.

Къде е опозицията?

Обречена ли е обаче България със зависими от Русия политици начело? Не, все още не. Но докато путинистите на власт теглят страната към Москва, т.нар. проевропейски партии дължат на обществото и на избирателите си поне някакво противодействие срещу предателската политика на кабинета „Радев“. Дотук не сме видели такова. Все пак „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“ са идейни наследници на онези политически сили, които поведоха борбата срещу зависимостта на България от Москва през 1990 г., спасиха страната от икономическа катастрофа през 1997 г. и направиха нужните реформи, за да бъдем днес част от ЕС и НАТО. 

Защо, след като поведоха най-големите протести в България през XXI век, лидерите на проевропейските партии мълчат точно сега, когато опасностите пред България са огромни и страната има най-голяма нужда от тяхната активност? Има ли кой да отговори на този въпрос навреме, или ще трябва да си го задаваме един на друг, докато не стане прекалено късно?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/plaven-prehod-sreshtu-shokova-terapiya-rimeyk/

Ако докторът ви предостави две възможности, коя от тях бихте предпочели – спешна операция или консервативно лечение? При равни други условия повечето хора може би ще си спестим хирургическата интервенция. Особено ако тя е свързана с болезнен и изпълнен с неудобства период на възстановяване. Но ако знаем, че консервативният подход няма да ни излекува и дори ще задълбочи настоящите ни проблеми, а след операцията ще можем да се възстановим напълно и да водим нормален живот, вероятно бихме събрали смелост да легнем под ножа.

Същото е и с реформите. Ако държавата се постарае да ни убеди, че те са полезни и необходими, ще сме по-склонни да ги приемем, отколкото ако ни плаши, че ако не се удържа статуквото, докогато може, ще стане страшно. Особено ако хвърли вината за проблемите върху някой друг.

Правителството на „Прогресивна България“ (ПБ) е наясно с този психологически механизъм.

И го използва, за да оправдае проектобюджета си, който на 7 юли 2026 г. беше приет на първо четене в парламентарната комисия. Всъщност бюджетът, предвиждащ дефицит от 5,7% и теглене на външен дълг, не е по-добър от този на кабинета на Росен Желязков, срещу който имаше протести, довели до зрелищното рухване на управлението на ГЕРБ. А с него и на политическата тежест на партиите на Бойко Борисов и Делян Пеевски. 

В края на юни 2026 г. зам.-министърката на финансите Людмила Петкова очерта два подхода с оглед на повишения бюджетен дефицит (за който кабинетът на ПБ обвинява предишните правителства):

Единият е за шокова консолидация – увеличаване на данъци и рязко намаляване на разходи; въпросът е каква е цената – тежки икономически и социални последици. Вторият – плавна стабилизация със структурни реформи.

Противопоставянето между шоковата консолидация и плавната стабилизация всъщност възпроизвежда един популярен наратив от началото на Прехода. По онова време някои от днешните гласоподаватели не са били родени, други са били твърде малки, за да имат ясни спомени от тогавашните „опорки“, трети отдавна са забравили. Затова нека припомним.

„Плавен преход“ срещу „шокова терапия“

Скоро след Десети ноември 1989 г. възникна въпросът как България „да се оправи“. Формално социализмът беше паднал, но икономиката тепърва трябваше да се пренастрои.

През по-голямата част от 1990 г. на власт са две правителства на Андрей Луканов. Още през март той се обръща към тогавашния главен икономист на Търговската камара на САЩ Ричард Ран с молба да помогне за прехода към пазарна икономика. Няколко месеца по късно Ран представя стратегия, изготвена в сътрудничество със заместника му Роналд Ът, която става известна като „плана Ран–Ът“. Правителството обаче не се и опита да я приложи.

Вместо това именно под управлението на Луканов се лансира тезата, че „плавният преход към пазарна икономика“ е за предпочитане пред „шоковата терапия“. В страна, в която четири десетилетия и половина икономиката е била планова, „плавният преход“ изглеждаше приемлив и щадящ вариант, докато „шоковата терапия“ звучеше страшничко. „Плавният преход“ обаче вървеше в комплект с идеята за „социална пазарна икономика“. Но не в смисъла на икономиката на скандинавските страни например, а нещо по-близо до СССР (който тогава още не се беше разпаднал).

Докато тече т.нар. плавен преход, бившата социалистическа номенклатура запретва ръкави, за да превърне политическия си капитал в икономически (казано с термините на френския социолог Пиер Бурдийо). Според германския разследващ журналист Юрген Рот в периода 1989–1990 г. от България са изнесени, по различни оценки, между 4 и 9 млрд. долара.

Но дори без тези грабежи България беше разорена още от последните години на социализма.

От 1987 г. страната е в дългова криза: външният дълг расте, а държавата се опитва да решава проблема с натрупаните заеми, като тегли нови и нови. Трупа се и вътрешен дълг – икономиката е държавна, а държавата няма пари да плаща на собствените си предприятия да работят. Било защото тези предприятия произвеждат неща, които никой не иска (по време на ученическа бригада участвах в производството на консерви от развалено пилешко със зеленчуци и ви уверявам, че никой не би ял такава гадост, освен по принуда), било защото продават на неплатежоспособни пазари, било и двете.

Така нареченият Възродителен процес води до допълнително влошаване на дълговата криза. България принудително изселва около 360 000 от гражданите си, голяма част от които работещи. Няма кой да се труди вместо тях. Отделно, цялата операция, свързана с подмяната на стотици хиляди документи и фактическата военна окупация на определени региони, е скъпа.

Такава криза не може да се овладее с плавен преход. А и преходът никак не е плавен, каквото и да говори Луканов.

Още по времето на късния социализъм беше обичайно различни стоки да станат дефицитни – тоалетна хартия, дамски превръзки, един или друг хранителен продукт (без да споменаваме смятани за луксозни стоки, които си бяха дефицитни през целия социализъм – от елементарни днес неща, като дезодорант например, до автомобили). По времето на Луканов България престана да плаща външния си дълг, но това не помогна. Дефицитите се задълбочиха – хората се редяха на опашки от 5 часа сутринта, за да си купят например… кисело мляко. Стигна се до купонна система и режим на тока.

След т.нар. Луканова зима на власт идва правителството на Димитър Попов, което вече се вижда принудено да предприеме „шокови“ мерки за овладяване на ситуацията. На първо време то либерализира цените – на 1 февруари 1991 г. Само за месец те скачат повече от 2,2 пъти, а за цялата 1991 година инфлацията е около 300%. Димитър Попов остава в историята с призива „За бога, братя, не купувайте!“. През 2011 г. Попов казва, че всъщност цялата му фраза е била:

„За бога, братя, не купувайте това, което ви харесва, но е много скъпо, защото след 30–40 дни цените ще паднат, а вие ще сте похарчили парите си и няма да можете да купите най-необходимото ви.“

В този период кратко просъществувалата група „Баракуда“ записва песента си „Шокова терапия“. За съжаление, тя не е достъпна онлайн, но може да се чуе песента на групата „Хей, чичо“, която също улавя духа на времето на „За бога, братя, не купувайте“:

Сиви, бледи, анемични,
арогантни, неприлични,
на опашките стоим
и стотинките броим,
че май вече не ни стигат
да си купим даже книга,
от която да научим,
че понякога се случва
от преяждане да пукнеш,
как е вредно за сърцето
и месото, и кафето,
та дори и зеленчукът.

През февруари 1991 г. е първата хиперинфлация в България след 1989 г. Втората, по-голямата и по-ярко запечатала се в колективната памет, е пет години по-късно – т.нар. Виденова зима (1996–1997), по името на тогавашния премиер Жан Виденов. Само за февруари 1997 г. инфлацията е 242,7%. През март, когато на власт вече е служебният кабинет на Стефан Софиянски, инфлацията спада до 12,3%, но все пак потребителските цени са повече от 2000% по-високи, отколкото през същия месец предишната година.

„Виденовата зима“ е еманация на последиците от подхода, практикуван и от правителствата на Луканов – необходимите реформи се отлагат, а междувременно бившата номенклатура открадва всичко, което успее. Второ действие на извлечените куфарчета с милиарди бяха банките, които раздаваха кредити на неслучайни хора и след това фалираха. Спестяванията на обикновените граждани се стопиха и се появиха т.нар. кредитни милионери.

Още от същото

Луканов е премиер по времето, когато управляващата тогава БКП сменя името си на БСП. Правителството на Виденов също беше на БСП (в коалиция с БЗНС и „Екогласност“). През 2026 г. Столетницата за първи път не успя да прескочи 4-процентовата бариера за влизане в парламента. От нейните руини обаче възниква ПБ. Навремето Румен Радев беше издигнат за президент от БСП, а днес немалко от ключовите функционери на ПБ са бивши кадри на социалистическата партия.

36 години по-късно наследниците и възпитаниците на някогашната номенклатура отново ни предлагат същите неща:

• „плавен преход“ вместо „шокова терапия“, макар и с малко по-различни думи – „преходът“ е заменен със „стабилизация“, а „терапията“ – с „консолидация“;
• замазване на проблемите чрез отлагане във времето (договора с „Боташ“) или чрез затъване в дългове, които все някога ще трябва да се връщат с лихвите, вместо решаването им чрез реформи;
• палиативни мерки вместо затваряне на кранчетата, от които систематично изтичат парите;
• прехвърляне на тежестта върху уязвимите – например проверки дали пък пенсиите не са твърде високи;
• да сме по-близки с СССР, пардон, Русия.

И за десерт, отново през бюджета – закриване на Комисията по досиетата. При всичките си несъвършенства и въпреки че много от досиетата са унищожени в самото начало на Прехода, именно тя хвърля светлина върху практиките и наследството на тоталитарния репресивен апарат.

За разлика от БСП обаче, ПБ поне не се прави на лява партия. Една лява партия би се застъпвала за прогресивен данък и за равни права – в България такъв политически субект няма.

Между другото, навремето Полша избра „шоковата терапия“. И единствена от постсоциалистическите страни не изпадна в рецесия след 1989 г. Днес страната се доближава до 20-те най-силни икономики в света, а по стандарт на живот се нарежда до Япония.

А България си цикли около „плавната стабилизация“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ezikov-naruchnik-za-plazha/

Дишате ли? Само проверявам. Лято е, жега е и може би се потите над поредния проект с изтичащ срок. На морето е малко по-различно – разхлаждащи коктейли, водни спортове, хотелско обслужване. Може би не сте се замисляли колко се промени лятната ни почивка и колко названия, предимно чужди, навлязоха паралелно в езика ни.

В това само по себе си няма нищо неестествено, но създава известни неудобства или поне колебания – граматични и правописни най-вече. Нека да си поговорим задушевно в това задушно време за мохитата, съповете и олинклузива.

Вземи две фрапета от бийчбара, моля

Бих предпочела барът да е плажен или на плажа, но няма как да си затворя очите, че също толкова често се употребява и бийчбар¹, следователно е добре да знаем как се пише. Точно така – слято. Започваме с едно правописно правило: когато имаме сложно съществително име и едната или и двете му части не се употребяват като самостоятелни думи в българския език, то се пише слято. Нямаме бийч, значи пишем бийчбар.

Да видим какви разхладителни напитки се предлагат там. В менюто са включени фрапе, фредо капучино, айс лате, мохито, джин физ, айран. Нали забелязахте поне три правописни грешки? Браво, знаех си, че веднага ще приложите правилото за бийчбара към фредокапучиното, айслатето и джинфиза. (Това беше горчива ирония, насочена към правилата за слято, полуслято и разделно писане, а не към хората, които са принудени да ги спазват.)

Има още една грешка – пише се айрян, макар съседите ни да изговарят твърдо звука р в ayran и макар грешната форма айран да се среща доста често². Правописът на думата си остава силно дискусионен според мен и не бих определила промяната от айран на айрян през 2002 г. като мъдра стъпка. Но пък ако кодификаторът беше посочил причината, можеше и да реша, че е основателна. Така или иначе, надали някога ще я узнаем – остава ни да недоволстваме или пък да пишем айран напук. Според мен допускането на дублети тук би било оправдано.

Да се върнем обаче на другите разхлаждащи напитки, защото те вървят с граматични затруднения, както айрянът върви с узото (или пък беше обратното?). Общо взето, като носители на българския език се справяме с членуването, тоест бързо се ориентираме от кой род е съществителното име. Думите фредокапучино и айслате (също капучино и лате, разбира се) са от среден род, защото завършват на -о и -е – типични окончания на съществителните от този род в българския език (мляко, езеро, цвете, летище), и получават определителен член -то. Джинфиз пък завършва на съгласен звук, подобно на много други думи от мъжки род (сок, разказ), затова смело и без много замисляне му прикачваме съответния определителен член – джинфизът/джинфиза.

Мъките започват, когато се опитаме да поръчаме напитка не само за себе си, но и за компанията, и то когато названието завършва на -о. Моля, три капучина! За нас четири мохита и две узота с два айряна! Със сигурност мнозина ще се възпротивят, че се казва не капучина, а капучинота или капучини. Възражения – вероятно по-малко – ще има и срещу мохита и узота. А как е правилно всъщност? Няма кой да каже. Все още в БЕРОН липсва форма за мн.ч. при тези думи, а мохито изобщо не е включена. Липсите донякъде са разбираеми, защото има голям разнобой между формите за мн.ч. на капучино, а узота звучи доста странно (според мен уза е още по-странно).

От неудобствата може да се спасим с Моля, три чаши капучино и с по-разговорното За нас четири пъти мохито и два пъти узо с два айряна, но езикът е система и трудно търпи празни клетки, тоест липсващи форми за мн.ч. След като можем да си поръчаме три кафета, без да използваме чаша, би трябвало да можем да го направим и ако предпочитаме да пием капучино.

На шезлонгите или в морето с джетовете?

Пасивна или активна почивка? Дотук говорихме за пасивната и за да завършим темата, ще споменем за шезлонгите. Това, че цената на удоволствието да се излегнеш малко над пясъка непрекъснато расте, е ясно, но ясно ли е защо тази дума в множествено число се държи странно и запазва крайната си съгласна г? Сравнете: диалог – диалози; анцуг – анцузи; подвиг – подвизи. Промяната г ~ з във формата за мн.ч. на съществителните от м.р. всъщност е много стара и е известна като втора палатализация. Думите, които завършват на -нг обаче, са изключение. Освен шезлонгите актуални за лятото са и къмпингите, а ежесезонни са паркингите, лозунгите и брифингите например.

Тук ще отбележа и една тенденция в заемането на думи от английския. Все по-малко са задръжките при употребата на съществителни с наставка -инг. Не смеете да се пробвате в сърфинга, дайвинга или рафтинга? Ами пробвайте тогава шнорхелинга или пък си останете на сушата с джогинга. Колкото и да съм либерална към чуждите думи, понякога и за мен е прекалено. Малко по-яваш, ако може.

Явно не може, защото на водните забавления и средства за придвижване не успяваме да им измислим наши съответствия и ги вземаме наготово. Освен широко известните джетове и сърфове в морето се появиха съпове/падълбордове, кайтбордове, уиндсърфове. Има и други, но нека се ограничим със споменатите, защото на хора като мен би им се завило свят от толкова непознати уреди и спортове.

Джет, сърф и съп като едносрични съществителни имена от мъжки род очаквано получават окончание -ове в мн.ч. Защо обаче повечето от нас биха предпочели падълбордове и кайтбордове пред падълборди и кайтборди, при положение че по правило многосричните съществителни от мъжки род имат окончание -и в мн.ч.? Тук в съзнанието ни изпъква втората част на сложната дума, която представлява едносрично съществително и самостоятелно употребена, тя получава окончание -ове в мн.ч.: борд – бордове. Ето защо ние пренасяме това окончание и в сложната дума. По същата причина за правилни се приемат и формите билбордове и уиндсърфове, а не билборди и уиндсърфи.

Думата съп е малко по-особена, но това се отнася само за произхода ѝ – идва от английската абревиатура SUP (Stand Up Paddle – гребане в изправено положение), иначе граматически се държи като съществително име от мъжки род, подобно на джиесем например, което също идва от абревиатура – GSM. Този начин на словообразуване в българския език не е толкова нов, имаше го още по времето на социализма, текезесетата (от ТКЗС, трудово кооперативно земеделско стопанство) и пуцовете (от ПУЦ, професионален учебен център). Все пак в последните десетилетия е по-активен: джипиес, джипи, пиар, айти, та дори и ейай (от AI); срещала съм ейая и ейаят.

Към същата група думи се числи и атеве. Допреди да напиша тази статия, не знаех, че съкращението АТВ е транслитерация на ATV, което пък е абревиатура на All-Terrain Vehicle, тоест превозно средство за всякакъв терен. И по плажа може да се движи, и по улиците на курортите, но не бива, защото последиците са жестоки. Има достатъчно черни пътища и безлюдни местности.

Олинклузив или ултраолинклузив?

Мнозина предпочитат хотелските удобства, когато са на почивка, затова да насочим погледа си към някои варианти за настаняване. Затруднения в правописа ще ви създадат най-вече олинклузивът и неговата хипер-мега-супер разновидност (това и аз не знам как се пише) – ултраолинклузивът. Прилагайки правилото за бийчбара, следва да пишем и тези думи слято, макар че в ултраолинклузива става твърде пренаселено с тези три пълнозначни съставни части. В българския език те може и да не съществуват като самостоятелни думи, но в английския си имат свое отделно значение, ние някак паралелно осъзнаваме това и по дяволите, иска ни се да ни е по-разчленено, та да го схванем по-бързо, моля, ако е възможно, защото не пишем по немски образец все пак – ето, излях си болката на един дъх. Та ултраолинклузивът като правопис е за суперпосветените на правилата, така да го кажем. Останалите може да кривнат от правия път с ултра олинклузив.

В хотел с такъв тип настаняване със сигурност има пулбар. И тази дума се пише слято, но няма да обяснявам защо, тъй като би било обидно за читателите. За лобибара обаче нещата стоят различно и леко проблемно. Със сигурност имаме самостоятелна дума лоби – свързваме я с настойчиви хора, оказващи влияние например при прокарването на закони в нечия изгода. Но употребяваме ли тази дума и за нещо друго? На практика да, може да кажем Ще се видим в лобито на хотела, когато срещата е във фоайето. Малкият проблем е, че не знаем (поне аз не знам) дали думата с това значение е призната за част от книжовния език. Ако имаше официална санкция, щяхме да можем да пишем и лобибар, и лоби бар. А големият проблем, който прозира тук, е следният: нерядко кодификаторът се бави да признае широко употребявани думи и ние трябва да чакаме неговото решение.

Преди да стигнете до лобибара в хотела, със сигурност ще минете покрай рецепцията. Все по-често тази дума се употребява нечленувана, когато всъщност означава определено място и следва да се членува. Със сигурност сте виждали предупреждения от типа Всички доплащания се извършват на рецепция или пък словосъчетанието цени на рецепция – аз досега не съм срещала цени на рецепцията. Случаят според мен е аналогичен на пленарна зала и без да се впускам в обяснения, ще отбележа, че за езиковото съзнание е по-важно какво се прави на рецепцията – посрещат се и се изпращат гостите, дава им се информация, извършват се плащания и т.н., – отколкото това, че е конкретно място в хотела.

Е, време е вече да се настаним удобно в нашето конкретно място в хотела и да се насладим на онези няколко дни, в които заслужено се отдаваме на морето, плажа и слънцето. Желая ви отморяващо и прохладно лято! И не прекалявайте с джинфиза на бийчбара!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zashto-germanskite-domove-nyamat-klimatitsi/

Северозападна Германия в края на юни, 22:30 ч. И без това слабата вентилация в пицарията секва. От клиентите започва да се лее пот и те бързо схващат, че с изключването на прохладата от заведението деликатно им намекват, че е време да си ходят. Навън вече почти се е стъмнило, но е все така горещо, а от минувачите също се лее пот. Когато се прибирам, минава 23 ч. Датчикът за измерване на температурата на балкона показва близо 34 градуса, а вътре е 31,5. Толкова горещо остава в стаята до сутринта. Изритвам завивката си и пак не мога да заспя. След няколко часа се унасям, гушнала два охладителя за хладилна чанта, пъхнати в хавлиени чорапи.

„Сложете си климатик“, биха казали повечето хора в България.

В Германия обаче са климатизирани магазини (но не всички), търговски центрове, някои офиси и все повече средства на обществения транспорт (отново – не всички). Но за десетте години, през които редовно съм посещавала различни райони на тази страна, не съм виждала външно тяло на климатик на прозорец. Според публикация на Deutche Welle около 6% от домакинствата в Германия разполагат с централни охладителни системи (което е различно от познатите ни климатици във всяка стая и е интегрирано в конструкцията на цялата сграда). А според ZDF едва 4,3% от новите жилищни сгради имат охладителни системи.

Климатиците не са забранени, но…

На теория е възможно в Германия да си купите климатик и да извикате сертифицирана фирма, която да ви го монтира. Ако опитате обаче, ентусиазмът ви бързо ще бъде попарен. Независимо дали живеете под наем, или в собствено жилище.

Голяма част от хората в Германия живеят в многофамилни сгради под наем.

Какво трябва да направите, ако сте един от тях и искате климатик? Разбира се, трябва да получите разрешение от наемодателя си. В противен случай нарушавате Гражданския кодекс, според който нямате право да извършвате подобни реконструкции на своя глава. Жилището ви може да се притежава както от частно лице, което е купило конкретния апартамент, така и от фирма (или пък много богата личност), притежаваща цялата сграда или дори повече сгради в района.

Да кажем, че собственикът на квартирата ви притежава само едно жилище в сградата (вашето). Първо трябва да го убедите да направи сериозна и трайна инвестиция в имота си, а това не е лесна задача. Дори да допуснем, че успеете, идва следващото препятствие:

монтирането на климатик засяга фасадата на сградата.

И тук вече идва отговорността на самия собственик, която пък се регулира от Закона за собствеността върху жилищата. От него става ясно, че ако притежавате жилище, ваша е само вътрешността му. Фасадата, покривът и носещите стени са обща собственост. Ако искате да правите промени по тях, трябва и останалите собственици на сградата да са съгласни. А е много вероятно те да решат, че им е шумно и/или грозно, въпреки че и на тях им е горещо.

Ако цялата сграда, в която живеете, се притежава от една фирма или едно лице, също не е много вероятно собственикът ѝ да се съгласи да предприеме такава инвестиция, дори това да означава после да качи наемите (което нормално се случва след ремонти и саниране на сгради). От икономическа гледна точка засега екстремно горещите дни в Германия все още не са толкова много, че да оправдават подобни сериозни интервенции в сградата. Хората могат да се облекчават в жегите с по-неинвазивни, макар и не толкова ефективни средства – вентилатори, мобилни климатици или просто пиене на повече течности.

Още по-сложно става, ако сградата, в която живеете, е старо строителство.

В този случай не би помогнало дори съгласието на собствениците да се монтират климатици на фасадата ѝ, която е към улицата. Такива сгради често са паметници на културата, а климатиците биха нарушили историческия характер на градската среда. Собствениците им дори нямат право да сменят старите им дървени дограми с по-модерни, енергийно ефективни и шумоизолиращи.

На подобно място в берлинския квартал „Фриденау“ – много красива червена къща на 5–6 етажа с високи тавани – прекарах близо месец преди осем години. Откъм вътрешния двор дограмите бяха сменени, но откъм улицата, където беше и моята стая, прозорците бяха като в несъществуващата вече къща на баба ми във Видин. В берлинската стая температурата не надвишаваше 20 градуса (навън денем беше около 25), а аз непрекъснато зъзнех и се разболях. („Да ти дадем още едно одеяло, но вече си имаш три“, ми каза стопанката на дома, до чийто ум така и не стигна, че всъщност я моля за печка.)

Тогава разбрах по трудния начин, че културното наследство си има цена; и че част от нея може да е личният комфорт.

Фасадите като елемент от общественото пространство

Постепенно стигнахме до темата за градската среда. Не само в Германия, а и в повечето западноевропейски страни на фасадата на една сграда се гледа не само като на частна собственост, а и като на елемент от средата. Затова интервенциите в нея подлежат на различни регулации.

При посещението си в България моя позната италианка непрекъснато изпадаше в културен шок при вида на жилищните сгради – саниранията и остъкляванията на парче, климатиците, монтирани на най-разнообразни места… В Италия, рече тя, това не може да се случи, защото фасадата е част от градската среда.

Не само климатици не можете да видите по германските фасади.

Малко вероятно е да попаднете и на различен модел или цвят дограма (санирането „на парче“ изобщо не го коментирам). За елемент от фасадата се смятат и външните щори. И в Германия е обичайно, ако на една сграда са монтирани външни щори, всички те да изглеждат еднакво. Понякога това важи за няколко сгради в близост (което не е учудващо, ако имат общ собственик).

В България всеки може да си сложи климатик, ако има пари за това, но липсата на регулация е израз не на последно място на тукашното отношение към частната собственост – „моето си е мое и ще си правя с него каквото си искам“.

Тази житейска нагласа обаче е типична повече за Дивия запад,

отколкото за европейска държава, в която съществува баланс между индивидуалната свобода и общественото благо. Заради безотговорното отношение към частната собственост, толерирано и от държавата, не само фасадите в България изглеждат по специфичния си начин. Застрояват се крайбрежия и паркове, а публичната инфраструктура (обществен транспорт, вкл. железопътна мрежа, пешеходни зони, велосипедни алеи и пр.) е зле. Всичко в името на собствениците – на земя, на имоти, на автомобили и т.н.

Климатиците и климатът

„Климатиче, нещо?“ – реагира позната, емигрантка в САЩ, на оплакванията ми от северногерманската жега. „Климатик за онези горещи три дни в годината просто не си струва“, отговори ѝ друга позната, живееща в Берлин. „А в живота на печеното пиле това [печенето – б.а.] продължава около половин час“, репликира приятел, пребиваващ през по-голямата част от годината в Гърция. „Направо се почувствах късметлийка, че в България си имаме климатици навсякъде“, възкликна пловдивчанка.

Тези реплики всъщност доста добре изразяват преобладаващите нагласи на жителите на съответните държави.

И все пак в Германия промените в климата са все по-често тема не само в новините, а и във всекидневните разговори между хората.

Жегите, които до неотдавна може да са били „три дни в годината“, вече траят със седмици. А в Северозападна Германия, където климатът е близък до нидерландския (с меки зими и хладни лета) и местните почти не са виждали сняг, все по-често снеговалеж блокира влаковете, а през последните зими се образуваха и поледици.

Като цяло обаче температурите се покачват. Ако преди около век средните годишни температури във федералната провинция Северен Рейн-Вестфалия са били 8–9 градуса, в последните години стигат 11, научих от изложба в Zeche Zollverein в Есен (бивша мина, днес музей и част от културното наследство на ЮНЕСКО). А от края на XIX век до днес са се повишили с над 4 градуса.

Затова темата за климатиците все по-често излиза на дневен ред. Вече става ясно, че ако на този етап справянето с жегите може да е с подръчни средства в домовете и с „жегави ваканции“ (Hitzefrei) в училищата, в обозримо бъдеще ще трябва да се търсят трайни решения. Особено на фона на смъртните случаи заради високите температури в съседна Франция, които за около една седмица надвишават 1000. Вметката, че пилето се опича за половин час, вече не звучи смешно. И за по-малко от половин час може да се спомине човек от жегата, особено ако е възрастен и/или с крехко здраве, или ако потърси разхлаждане във водоем, без да може да плува добре.

Но понеже става дума за Германия, решението трябва да е и устойчиво.

Що се отнася до градската среда, това означава намиране на общи решения за инсталирането на климатици и климатични/охладителни системи, които не дразнят окото на минувачите. Ако може изобщо да не се виждат, би било най-добре.

По-сериозният проблем обаче е свързан с екологичната устойчивост. Защото климатиците, които инсталираме, за да се справяме с последствията от глобалното затопляне, на свой ред допринасят за увеличаването му.

Затова в Германия се предпочитат по-екологични алтернативи. Например проектиране на т.нар. пасивни сгради – които се терморегулират сами, без външни енергийни източници, термопомпи, затревяване на покривите и т.н. Тези мерки обаче са възможни само при нови сгради. А какво да се прави с вече построените?

На този етап експертите препоръчват отново предимно пасивни мерки и настояват, че климатиците трябва да са последното възможно решение. Например добра изолация, проветряване, зеленина отвън. Обсъждат се и начини за ограничаване на вредното въздействие на климатиците – например ако са свързани със слънчеви колектори, за да се харчи по-малко конвенционална електроенергия. Или ако отделят по-малко вещества, които усилват парниковия ефект. В краен случай – климатиците (доколкото изобщо ги има) поне да не се настройват на температура, по-ниска от 26 градуса.

Междувременно хората в Германия оцеляват от жегите с подръчни средства.

Тези средства може и да не загрозяват градската среда, но енергийната ефективност на някои от тях е по-ниска, отколкото на един качествен конвенционален климатик. В магазините за техника например все повече се търсят мобилни климатици, които работят на отворен прозорец (или врата към балкон), откъдето да излиза тръбата. Така се губи енергия, а помещението се охлажда едва с два-три градуса. Други продължават да разчитат на любимото на германците проветряване (което в жегите, казвам от опит, не помага особено). Не след дълго вече ще е наложително да се намери приемливо решение. И то едва ли ще е идеалното.

П.П. Прогнозата за днес беше, че следобед ще има буря. Исках в края на тази статия да напиша „заваля и разхлади“. Но уви – вече е вечер, а капка не е капнала. И вън, и вътре температурата е малко над 31 градуса. Но поне има някое и друго облаче и се усеща деликатен намек за прохлада.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/margarita-dorovska-sredata-ne-e-dadenost-nie-i-vliyaem/

Точно от едно десетилетие Маргарита Доровска работи в Габрово. Другият начин да се опише професионалният ѝ път е: между Габрово, София и още няколко големи европейски града, защото споделянето и преживяването на изкуството, средата и общността са важни за емоционалното и менталното оцеляване, убедена е тя.

В продължение на седем години Маргарита е директор на Музея на хумора и сатирата в Габрово, а след това оглавява Центъра за съвременно изкуство „Кристо и Жан-Клод“. Идеята за подобен център в родния град на Кристо Явашев датира от 90-те години, Общинският съвет одобрява инициативата през 2008-ма, а от 2016-та с проекта е ангажирана и Маргарита Доровска.

Тя е завършила културология в Софийския университет и магистратура по куриране на съвременно изкуство в Кралския колеж по изкуства в Лондон (Royal College of Art) – престижно учебно заведение, отгледало арт директори и куратори на водещи световни музеи и галерии. Да работиш за публични институции не е комерсиално ориентирана работа – фокусът е върху културните политики. Това, което Маргарита категорично си взема оттам, е

нагласата. Отношението към това кое е публичното и какво дължим на обществото. Тоест съзнанието, че институциите работят за публиката и че нейният интерес, който е много трудно да бъде дефиниран, трябва да бъде представен. Важно е как комуникираш една идея, как я приближаваш, как отговаряш на времето – ти всъщност правиш изложби, които реагират на съвремието.

Центърът „Кристо и Жан-Клод“ е разположен в сградата на бившата Професионална текстилна гимназия (закрита през 2009 г.). Просторните работилници с високи тавани ще бъдат трансформирани в изложбени зали и пространства за създаване на изкуство и сътрудничество. С програмата си от временни и постоянни изложби, ателиета, резидентски програми, прожекции и беседи Центърът ще акцентира върху образованието и обучението на млади хора и изобщо върху развитието на общността.

В по-малките градове имаш много по-плътен контакт с публиката. И много по-лесно получаваш обратна връзка – разбира се, ако я търсиш и тя те интересува. Така че не става въпрос да угаждаш на посетителите, аз съм категорична, че трябва да намираме добрия начин да комуникираме, но да правим това, което ние смятаме за важно. Ако за теб е истински интересно, ще стане такова и за други хора. Нещо като детския блясък в очите: виж какво намерих, чакай сега да ти го покажа.

В по-малките населени места подкрепата е много по-голяма, а сътрудничеството– по-лесно, убедена е Маргарита Доровска и разказва как при технически проблем за откриването на Центъра е получила помощ от частна строителна фирма и от пожарната, които със съвместни усилия са решили инфарктна ситуация със старо съоръжение, застинало във въздуха. Помощта е точно на един телефон разстояние, ако общността те е припознала.

Разбира се, аз имах огромния късмет да попадна в знакова за идентичността на града институция, каквато е Музеят на хумора и сатирата. Това е място, което габровци може да не са посещавали от 15 години, обаче то е важно за тях, скъпо им е, свързано е с идентичността им и те са готови да го бранят. Всъщност това е истинска възможност за развитие на публики, защото хората започват да се интересуват от онова, което правиш.

В момента е обявен двуетапен конкурс от Община Габрово, за да бъде намерено най-доброто архитектурно решение за реконструкция на сградата на Центъра „Кристо и Жан-Клод“. Първата фаза е открит анонимен конкурс за изготвяне на идейна концепция с предвиден награден фонд за класираните първи пет проекта.

Тук е моментът да кажем, че конкурсите, макар да са отворена и демократична среда или инструмент за проектиране, всъщност са много изискващи – ти предпоставяш, че немалък брой екипи ще седнат и ще работят с дни. Има много архитектурни студиа, които не участват в конкурси, защото шансът да спечелиш е малък. И той наистина е малък статистически, а подобен проект е разход на човешка енергия. Затова направихме конкурса на етапи.

Сградата е разположена край Янтра и е свързана с основния предмет на бившето училище – текстила, който е неизменна част и от изкуството на Кристо. Впрочем семейната история на Явашеви също е свързана с тъканите – баща му е бил текстилен инженер.

Идеята за свързаността на концепции и пространства сякаш е част от професионалната биография на Маргарита Доровска.

Аз дълбоко вярвам, че архитектурата и дизайнът, интериорът и екстериорът, градските връзки, които се създават, влияят на нашето поведение. За да имаш добре работеща институция, трябва да създадеш добра среда, в която да се случват изложбите и процесите, заложени от теб.

Желанието и амбицията един проект да бъде изпълнен възможно най-добре на всички нива са обичайният modus operandi за Маргарита Доровска. Тя разказва за показателна ситуация от следването си в Лондон, при която екипът от бъдещи магистри подготвя предстояща реална изложба. Британската система на администриране изисква всяка стъпка да бъде одобрена и подписана на по-високо ниво. Така се оказва, че буквално в последния момент прессъобщението е връщано неколкократно с различни предложения за редактиране, и групата, отговорна за текста, редактира отново и отново, докато не получи одобрение – до последната точка и запетая. Защото така се прави.

Този перфекционизъм, мисълта, че трябва да извървиш всичко до последната крачка, някак се оказа доста полезен за мен,

казва Маргарита.

А изкуството има свойството исторически да напипва пулса и да предсказва времето. Има го, разбира се, и момента, в който това може да бъде фрустриращо, защото понякога подхващаш проекти, които са изпреварили времето си, а ти вярваш силно в тях. Фрустрацията идва от невъзможността – ти си убеден в нещо, виждаш го, обаче обществото не го разпознава и ти не успяваш да го комуникираш, както си се надявал.

Маргарита Доровска вярва, че за да настъпи промяна в нагласите на публиката, трябва да се натрупа критична маса от събития и никой не е единствен пророк. Съвременното изкуство все още среща предразсъдъци. За своя цел тя припознава възможността хората да се чувстват добре дошли. По особен начин тази идея влиза в диалог с каузата на Кристо и Жан-Клод, които замислят, подготвят, координират и деинсталират амбициозните си проекти, включвайки различни групи хора. Всички помним милионната аудитория на последните им работи, усещането за лично свързване и приобщаване, вълнението.

Маргарита Доровска насочва вниманието ни и към един филм, създаден в края на 70-те години – „Бягащата ограда“ (Running Fence). Филмът проследява усилията да бъде „построена“ близо 40-километрова ограда от бяло платно над хълмовете на Калифорния. Преди реализирането на проекта Кристо и Жан-Клод срещат съпротива от щатските власти въпреки съгласието, дадено от фермерите, през чиито земи ще мине оградата. Четири години по-късно идеята е осъществена.

Реализирането на проекта е документирано от братя Мейзълс. Там виждаш начина, по който Кристо и Жан-Клод работят и как приобщават общността, заживяват с общността, за да стане тя на свой ред част от изкуството им. Хората да го искат и да се борят за това изкуство.

Днес истински важно е културните организации да бъдат способни да се променят, твърди Маргарита. Всички сме наясно доколко автоматизирането на алгоритмите започва да замества хората в рутинната работа. Но промяната не се прави през ежедневния мениджмънт, тя се прави през проекти.

Заедно с организационни психолози сме правили тиймбилдинги, на които разказваме за Кристо и Жан-Клод. След това оставяме хората да си минат през своите упражнения – вече завладени и спечелени, вдъхновени. Можем само да си мечтаем организации и бизнеси да работят така, както се случват проектите на Кристо и Жан-Клод – толкова предвидливо към детайлите.

Изкуството на Кристо и Жан-Клод е много интересно за разказване. Работим интензивно и с деца, имаме работилници, в които се опитваме да ги научим, че не трябва да приемат средата за даденост, да не са пасивни участници, а да знаят, че могат да ѝ повлияят.

Изкуството е там, където можем да учим, играейки.

Правим ателие, на което им даваме познати локации и казваме: ето сега, както Кристо е правил подготвителни рисунки на проектите си, ти какво искаш да сложиш в този пейзаж? Можеш да лепиш, да режеш, да рисуваш. Можеш всичко. Имаме и друго ателие, което подготвихме с боядисани консервни кутии, приличащи на малки варели. След това започва едно редене на мастаба, както е в проекта на Кристо. А ако някой някъде нещо обърка, може точно преди финала цялата мастаба да се срути. Всичко е много физическо, но и дава възможност да говорим за философията на съвременното изкуство.

В края на септември в Центъра „Кристо и Жан-Клод“ предстои мащабен проект, свързан със скейт културата. Събитието ще включва изложба, филмови прожекции, демонстрации и история на скейтбординга. В България първите самоделни дъски се появяват през 70-те, а в края на 80-те години тази субкултура получава подкрепата (и контрола) на Комсомола, тъй като духът вече е излязъл от бутилката, а и част от децата на партийните първенци са били извън страната и искат да живеят друг живот, казва Маргарита Доровска.

Всъщност е много интересно да намериш начин да разкажеш една субкултура, без да я нарушиш. Скейтърите са свързани и с градското изкуство, с дизайна, модата, фотографията, музиката. Едновременно с това около тях има доста предразсъдъци, те не са долюбвани, мисли се, че са вандали, че тяхното каране вреди на градската среда – но тя се чупи, когато не е добре изпълнена.

Да събужда любопитството и да провокира сетивата и ума – това е мисията на съвременния куратор. Да напомня, че в изкуството няма „верен отговор“. Още повече когато предубежденията и инерцията са твърде силни. Това успява да прави екипът на Маргарита Доровска в Габрово. И макар тя да е наясно, че събитийният интензитет в столицата е по-силен, вижда, че работата им предизвиква внимание. Или, казано на езика на вълнението, което изкуството разпалва:

Да събудим любопитството и да дадем увереността на хората, че са добре дошли.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Веселин Златков original https://www.toest.bg/baba-alino-svetetsa-muchenikut-i-ukrainetsut/

Месец след избухването на скандала с Баба Алино прокурорите излязоха пред Съдебната палата във Варна и казаха, че няма достатъчно доказателства за повдигане на обвинения по случая. Работи се, може и да има в бъдеще, ама засега – нищо.

Аз, признавам си, това не го разбирам. 

Нали говорим за „незаконния град“, охраняван с оръжие от мъже, които не говорят български, строен без никакви разрешения; за най-яркия пример за корупция и беззаконие; за поредния варненски ужас, който телевизиите ни показват всеки ден по няколко пъти? 

Ами да, но доказателствата не стигат за обвинение, какво да се прави. Не стигат дори да се обвини инвеститорът на комплекса Олег Невзоров. От очевиден извършител на безобразието в гората над Златните пясъци той изведнъж грейна в нова светлина, целия в бяло, в качеството си на свидетел. 

Е, как така свидетел, нали неговата корпорация е построила тайно този незаконен град с въоръжената охрана, която не пуска и чиновник да прехвръкне? 

За момента няма доказателства той да е извършил лично някое от тези престъпления,

това ни казаха прокурорите. 

В същото време вътрешният министър Иван Демерджиев излезе и съобщи, че свидетелят Невзоров всичко си е казал и показанията му били „доста интересни“. 

Е, и? Аз като един ядосан варненец си чакам обвиненията за виновниците, които и да са те. Но това, което леко лъсна изпод изказванията и на прокуратурата, и на МВР, е, че май самият украински бизнесмен няма да е сред тях. Стига да натопи достатъчно качествено тези, които новата ни родна власт ще обвини и евентуално ще осъди с много по-голямо удоволствие.

Месец след избухването на скандала името Баба Алино стана нарицателно за беззаконие. А това може би не е съвсем справедливо. Във Варна и околностите има далеч по-сериозни беззакония. 

От незаконното застрояване в Баба Алино никой не е умрял. А не беше така с незаконното застрояване на дерето в квартал „Аспарухово“, заради което 13 души изгубиха живота си в пороя през 2014 г. Незаконното застрояване в Баба Алино нанесе щети на гората, но тя ще се възстанови бързо, ако постройките изчезнат. Гората северно от Варна е прекрасна и силна въпреки постоянните опити да бъде завладявана от „курортите“, които в последните години са се превърнали де факто в жилищни квартали. 

Незаконното застрояване в Баба Алино не предизвика и свлачище, което е по-скоро изключение от многобройните случаи на подобно строителство край морето. Разбира се, това изобщо не прави беззаконието по-малко отвратително.

Тук ще отворя една скоба за местен варненски колорит. Местността Баба Алино всъщност трябва се нарича Светеца – така твърдят (или твърдяха) от „Възраждане“. Преди много време, още като редови общински съветник, Костадин Костадинов поиска смяната на 215 топонима във Варна и околностите с български имена и думи. В битката му местности като Манда гьолджу, Узун келеме, Кьор дермен, Боклук тарла, Балъм дере и т.н. да получат разбираеми или поне произносими наименования имаше смисъл. Тогава Костадинов превърна идеята в една от най-устойчивите си каузи, а медии и опоненти веднага я нарекоха иронично „възродителен процес“. Проблемът беше в това, че наред с изброените по-горе примери нови имена трябваше да получат и добре познати варненски места, като Джанавара, Паша дере, Кабакум, а Гръцката махала, сърцето на града, трябваше да се прекръсти на Стария квартал.

От 2012 г., когато въпросът е поставен за пръв път пред Общинския съвет, решението за топонимите е приемано и връщано от областния управител, гласувано наново, отхвърляно, пак приемано, и така цели 11 пъти, докато е окончателно прието през 2019-та. 

Но за да влезе реално в сила, новите имена на местностите трябва да се впишат в кадастъра. А кое, как и кога се вписва там, както си знаем, е сложен въпрос.

Та според виждането на „Възраждане“ Баба Алино трябва да се прекръсти на Светеца, защото местността била наречена на уважаван и почитан човек (Баба Али), който явно има нещо общо (не е много ясно какво) с мястото. 

Трябва да признаем, че „Възраждане“ има основната заслуга за разкриването на безобразието в гората. 

Не друг, а активисти, общински съветници и депутати от партията вдигнаха шума около Баба Алино, което доведе до отварянето на станалите прословути „широко затворени очи“.

Мотивите на последователите на Костадинов обаче са отделна тема. Всички сме наясно, че скандалът нямаше да е толкова „вкусен“ за медиите и политиците, ако в основата му не беше украински бизнесмен. Тази подробност е най-важната. 

Антиукраинските настроения във Варна съществуват, при това още от началото на бежанската вълна. Още от първите дни на войната в Украйна обществеността в града се раздели. Мнозина доброволно и всеотдайно започнаха да помагат на преминаващите границата украинци и доказаха, че гражданското общество във Варна може само да се гордее с реалните си действия. 

Друга група от градската общественост обаче гледаше отстрани с очевидно недоверие към бежанците. Коментираха скъпите коли, с които част от тях пристигат, възмущаваха се, че имали претенции към хазяите си, мрънкаха за поведението им в магазини и заведения. 

Признавам си, не разбирам ксенофобията, но имам предположение защо украинците и цветовете на знамето им толкова бодат очите на много българи, в частност на варненци. 

Става въпрос за форма на завист, да я наречем национална завист. 

След нахлуването на руската армия в Украйна масовото мнение у нас беше, че украинците ще се предадат, при това по-скоро рано, отколкото късно. Мисленето ни е такова, схващанията ни за силните и слабите в този свят са такива и сме с ясното съзнание, че ако външен враг нападне България, страната ни ще развее белия флаг на третия ден. Поведението на Украйна просто не се вмести в матрицата на родните ни предразсъдъци. Завистта от това, че друг народ и друга държава имат смелостта и твърдостта да устоят на агресора се прехвърли върху украинските бежанци.

Не бива да отричаме и очевидното – сред украинците, укрили се у нас от мобилизацията, има и „сенчести“ бизнесмени, перачи на пари, вероятно контрабандисти и всякакви други криминални елементи. Ясно е, че такива хора са първите, които ще избягат, когато страната им е подложена на военна агресия. А да се заселиш в България, световноизвестна с рехавото си правосъдие и всевластната си корупция, е логичен избор.

При наличието на всички тези фактори антиукраинските настроения могат да се обяснят, макар да си остават все така срамни. 

И тук идват политиците, които видяха потенциала на скандала в Баба Алино и възможността да спечелят от него. 

„Възраждане“ вече ги споменахме, те са ясни. Но дали „победата“ ще е тяхна, или на „Прогресивна България“, ще се разбере в крайна сметка на местните избори догодина. А Радев и хората му искат антиукраинския електорат – в това няма съмнение. Ето защо и министрите толкова ентусиазирано коментираха скандала, подклаждайки го до такава степен, че на телевизиите им се наложи да предават на живо премахването на ограда – все едно е разбит наркокартел. 

Обобщението направи министър Шишков, който обяви, че за Баба Алино е виновна „сглобката“. Тоест ГЕРБ, ДПС, ПП–ДБ – тези, които ще са основна конкуренция на новите управляващи за местните избори. Те са „лошите“, те са защитавали беззаконието, което изведнъж стана „невиждано“, макар явно да не е, защото, както споменахме още в началото, „не са събрани достатъчно доказателства“. С възможността всички конкуренти да бъдат натикани под общ знаменател, Баба Алино се превърна в златен шанс за „Прогресивна България“.

Най-големият губещ от ситуацията се оказа кметът на Варна Благомир Коцев. Миналата година той получи ореола на политически мъченик, след като кисна с месеци в ареста, което си беше безобразна репресия. Дори Бойко Борисов настояваше да го пуснат при семейството, а гласове в ПП–ДБ (тогава единни и сплотени) даже го сочеха за потенциален кандидат-президент. Но ореолът на Коцев угасна безвъзвратно след Баба Алино. Не защото непременно лично има нещо общо с незаконното строителство, а просто защото това е станало и в рамките на неговото управление.

Въпросът „Недобросъвестност или некомпетентност?“ вече е безсмислен във Варна. Градът е в лошо състояние, нито транспортът, нито почистването са задоволителни, избуялите треви вбесяват гражданите, туристи няма, няма и смислени опити нещо да се направи, че да се поизлъска имиджът на нашата „перла на Черноморието“. А „незаконният град“ просто сложи капака на цялата каша.

Иначе, Коцев се зае да действа енергично – издава заповеди за събаряне на къщите (за които прокуратурата „няма достатъчно доказателства“), уволнява общинари, дава интервюта… Не че има какво друго да направи при така стеклите се обстоятелства. А те вероятно ще станат още по-сложни. 

Почти сигурно е, че през следващите месеци „Прогресивна България“ ще проникне и ще получи влияние във Варненския общински съвет. В него има достатъчно съветници и фракции, които с лекота ще се извъртят и ще се наредят зад новите управляващи. И те задължително ще стъжнят живота на кмета допълнително, за да се докажат. В момента формацията на Радев няма изявени лидери на местно ниво, така че опитни играчи в местния парламент могат да се окажат на изненадващо високи позиции. 

А накрая ще добавя нещо, за което ми е неприятно да пиша, но не трябва да се пропуска. Става въпрос за трагикомичните вопли по темата Баба Алино на бившия варненски кмет Иван Портних. Човекът, който почти еднолично загуби Варна за ГЕРБ, буквално опищя орталъка колко е невинен за този скандал. Едва ли някой му вярва. А изглежда, има и доказателства – според прокуратурата обаче недостатъчни за обвинения, – че тъкмо по негово време е започнала цялата далавера. Да не забравяме все пак, че Благомир Коцев е кмет, защото варненци казаха на предишните избори: 

Всеки друг, само да не е Портних!

А иначе във Варна месец след избухването на най-шумния скандал в държавата става все по-хубаво – морето вече е топло, забранен за къпане е само един от плажовете, липите ухаят опияняващо… А законността и справедливостта се задават откъм София по автомагистрала „Хемус“, но малко бавно, че още не е завършена. Ще дойдат някога, само да се съберат достатъчно доказателства. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kak-rusiya-unishtozhava-bulgarskata-identichnost-v-okupiranite-teritorii-na-ukrayna/

Украинските българи са най-голямата историческа българска общност извън границите на държавата. Общият им брой е над 200 000, а по-голямата част от тях живеят в Одеска област. Около 30 000 етнически българи населяват Запорожка, Херсонска и Донецка област и след февруари 2022 г. се намират под временна руска военна окупация. За съдбата на тези 30 000 души през последните четири години се знае твърде малко, а българското общество и политиците у нас очевидно смятат темата за доста неудобна заради нуждата от пряка конфронтация с руската държава. 

Крайно време е това да се промени. 

Украинските българи са успели да запазят народните си обичаи, езика и културата си още от средата на XIX век, когато на вълни се преместват от Балканите на север към дивата степ, каквато е представлявала тогава Южна Украйна. Техните общности са преминали през изключителни исторически изпитания, включително сталинския терор в СССР, Гладомор и целенасочена съветска политика за изличаване на българската им идентичност. България като свободна страна, членка на ЕС и НАТО е длъжна да защити украинските българи под руска окупация чрез максимален дипломатически натиск върху Русия и чрез допълнителна военна помощ за Киев и да не допусне унищожаване на националната им идентичност. Това е въпрос на национален интерес, но преди всичко на морал.

Руската доктрина за изличаване на идентичност

За да се разбере в дълбочина трагедията на българското малцинство, живеещо в момента под вражеска окупация в Украйна, случващото се трябва да бъде разгледано през призмата на общата стратегия на Кремъл. Руската политика във временно окупираните области на Украйна не се изчерпва с военен контрол на територии и заграбване на ресурси. Целта ѝ е пълно асимилиране на местното население с целенасочена, системна и брутална кампания.

В анализ на Atlantic Council тези действия от страна на Москва се дефинират като опит за „изличаване на идентичността“ на окупираното население. Крайната цел на Владимир Путин е изграждането на нова изкуствена демографска реалност, в която няма място за национално самоопределяне, различно от официалния имперски наратив на Москва.

В тази доктрина на културен геноцид образованието и администрацията са превърнати в оръжие. Веднага след установяването на военен контрол в Запорожка, Херсонска и Донецка област окупационните власти задействат насилствена русификация. Местните училищни програми са заменени с руските държавни стандарти. Руският език е наложен като единствен език на администрацията, образованието и публичните институции, а използването на украински е системно ограничавано и репресирано.

Руската окупационна политика е насочена както срещу украинците като по-голяма част от населението на окупираните територии, така и срещу десетки хиляди хора, които не са етнически украинци, но представляват неразделна част от културната мозайка на региона. Такива са местните българи, гърци, татари и др. Именно в капана на тази безмилостна машина за заличаване на идентичност и език днес са уловени и 30-те хиляди таврийски българи, чиито вековни традиции са на път да бъдат унищожени от Русия.

Българската реакция – твърде скромна и много закъсняла

Преди руската инвазия през 2022 г. таврийските българи в Украйна имат пълни граждански права и свободно се възползват от образование на български език и от широко развити български културни дейности. Местните общности с подкрепата на властите в Киев активно работят за запазване на българското народно самосъзнание в Запорожка област, координирайки откриването на неделни училища и културни центрове с подкрепата на София.

Сред най-важните места на тези общности са училище „Васил Левски“ в Бердянск, неделното българско училище в Мелитопол и украинско-българският лицей в град Приморск. През 2023 г. образователният център в Приморск е ограбен от руски военни, които изнасят от сградата компютърна техника и ценно имущество, както свидетелстват очевидци. Учебното заведение има 27-годишна история, като близо половината от неговите над 1000 завършили ученици са продължили образованието си в университети в България.

След разпадането на СССР и обявяването на украинската независимост таврийските българи успяват да изградят мемориална мрежа, посветена на националните ни герои, а тези паметници стават центрове на ежегодни събори, фестивали и чествания на Деня на бесарабските българи. До началото на войната регионът се развива като свободна и сигурна среда, в която българската култура и език съжителстват в пълен синхрон с украинската гражданска идентичност. 

Населените с българи украински територии в Запорожка област са окупирани от руската армия още в първите дни и седмици на пълномащабната инвазия след 24 февруари 2022 г. През юли 2022 г. разследване на „Свободна Европа“ разкрива руската окупационна политика в Южна Украйна, под чиито удари попадат всички български училища и културни центрове в региона. Москва прехвърля пропагандни методи, които десетилетия наред са прилагани в самата Русия.

Според документирани свидетелства на Human Rights Watch и други международни организации окупационните власти са налагали руските учебни програми чрез натиск върху родители и учители. В отделни случаи родители са били заплашвани с глоби, задържане или отнемане на родителски права, ако откажат да запишат децата си в училища под руски контрол или ако продължат обучението им по украинската програма.

Тази принудителна русификация и заличаване на украинския, българския и други езици в областта протича в почти пълен информационен вакуум поради блокирани комуникации с външния свят в условията на война. През септември 2022 г. в интервю по Нова телевизия проф. Владимир Милчев, етнически българин и декан на Историческия факултет в Запорожкия университет, за първи път официално алармира, че в окупираните територии руските власти са наложили пълна забрана на българския език.

Всички неделни училища, културни центрове и дружества в Мелитополски и Бердянски район – сърцето на таврийските българи, са затворени. Учебните програми по български език, история и традиции са ликвидирани, а на местните преподаватели е поставен ултиматум: да преминат изцяло към руските държавни стандарти или да напуснат. 

Тази политика на етническо заличаване на българите от страна на руските нашественици в Украйна получава своето институционално потвърждение в България няколко месеца по-късно. През декември 2022 г. Агенцията за българите в чужбина официално обобщава мащаба на образователната катастрофа под руска окупация. Данните сочат, че руската окупационна администрация е прекратила дейността на 13 български неделни училища в Запорожка област, в които дотогава са се обучавали над 1000 деца.

Според руската посланичка у нас Елеонора Митрофанова забрана за изучаване на български език в училищата в Запорожка област, Мариупол и Бердянск няма. Има специфична организация.

Нямаме никакви забрани за изучаване на езици, но имаме специфична система за организиране на този процес. По-конкретно, това зависи от броя на децата, които искат да изучават български, литовски, грузински или друг език. Ако се достигне необходимият брой деца, училището винаги ще се съобрази с техните желания. Но тъй като българската страна повдигна този въпрос, аз, разбира се, ще изясня ситуацията с ръководството и хората, отговорни за тези региони, за да се разбере реалната ситуация,

казва Митрофанова в интервю за ТАСС, цитирано от OffNews.bg.

Физически терор, репресии и заплахи за сексуално насилие

Зад фасадата на административните забрани и затварянето на училища обаче се крие далеч по-мрачна реалност – физически терор, изтезания и страх за живота, които принуждават местните българи масово да напускат домовете си. Специален доклад на украинския омбудсман за правата на националните малцинства в условията на руска агресия разкрива шокиращи лични свидетелства на етнически българи, преминали през ада на окупацията в Запорожка и Херсонска област.

Един от основните мотиви за бягство на жените от българската общност е постоянният страх от сексуално насилие от страна на руските окупатори. За армията на Путин изнасилванията на жени в Украйна са просто още едно оръжие във войната, средство за унижение и мъчение на нападната страна. Цитирана в доклада представителка на българското малцинство от окупираната част на Запорожието разказва пред разследващите за системния натиск, на който са подложени жените на публични места в Мелитопол от страна на руските военни формирования и в частност от т.нар. кадировци:

Пътувах от селото до пазара в Мелитопол, за да продавам мляко и да изкарам пари. Често вземах дъщеря си с мен, защото училището в селото вече не работеше – окупаторите го превърнаха във военна база, а ме беше страх да я оставя сама. В един момент в града дойдоха много кадировци. Постоянно се заканваха и тормозеха младите жени на пазара, по улиците, по спирките. Пияни, с оръжие в ръце, те се държаха с нас като с робини и демонстрираха пълната си власт.

Българите в окупираните територии са обект на политически репресии, филтрация и затваряне в тайни центрове за изтезания (т.нар. мъчилища). В доклада е документиран тежкият случай на мъж с български корени от Херсон, задържан от руските сили заради участие в проукраински протести, доброволческа дейност и изразяване на позиции в социалните мрежи. Той отказва да напусне града преди окупацията, защото се грижи за 77-годишния си баща, болен от рак. Свидетелството му за момента на ареста показва абсолютната безмилостност на окупационния режим:

Към 5 сутринта се събудих от ярка светлина в прозореца и крясъци в двора, последвани от силно блъскане по вратата. Петима въоръжени окупатори с маски нахлуха в къщата, докато други петима чакаха отвън. Наредиха на мен и баща ми да седнем на дивана, докато обискират. Когато ме натикаха в колата, видях как баща ми изскочи на улицата – викаше и плачеше. Той е на 77 години, с онкологично заболяване, много слаб. Един от войниците го удари с автомат в гърдите. Видях как падна на земята. Това беше последният път, в който го видях.

Тези и други свидетелства, събрани от кабинета на украинския омбудсман, категорично доказват, че руската окупационна политика спрямо таврийските българи е част от кампания на терор, при която отстояването на човешкото достойнство, свободната воля или каквато и да е идентичност, различна от наложената от Кремъл, се наказват с насилие, отвличания и масов страх.

Срещу това унищожаване на българската идентичност държавата ни реагира едва през 2025 г., когато в отговор на депутатски въпрос Георг Георгиев, министър на външните работи, потвърждава, че над 30 000 таврийски българи в окупираните Запорожка, Херсонска и Донецка област са подложени на системно и грубо погазване на основните човешки права от страна на Москва.

България официално отчита, че окупационните власти целенасочено унищожават възможностите за изучаване на майчиния език и затварят българските неделни училища и центрове. От външното ни министерство подчертават, че тези действия на Кремъл представляват грубо нарушение на международното хуманитарно право и са директен опит за насилствено заличаване на етническата и културна идентичност на българската общност в Украйна.

България на Радев като съучастник във войната срещу българите

В контекста на доказаното унищожаване на част от най-старата българска общност, опазила българския дух от XIX век насам, позицията на държавата изглежда, меко казано, неадекватна и клони към национално предателство. Румен Радев практически от началото на политическата си кариера повтаря опорните точки на руската пропаганда и се доказва като един от най-близките до Путин европейски политици.

Руският терор срещу българите под окупация е тема, която властта активно прикрива с мълчанието си, помагайки по този начин за унищожаването на общността на таврийските българи. Това престъпно мълчание превръща българските управляващи в директни съучастници в етническото прочистване на нашите сънародници под руска окупация. Докато таврийските българи биват подложени на терор и насилствена русификация, София позорно си затваря очите заради зависимостта на Румен Радев от Москва. Подобно абдикиране от националния интерес е исторически срам и унижение, което с всеки изминал ден заличава вековната история на българите в Украйна и обрича сънародниците ни на забвение.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/pravoslavna-durzhava-li-e-bulgariya/

„Ние сме православна държава“. Това заяви президентката Илияна Йотова по повод решението на правителството България да не подкрепи новия пакет санкции на ЕС срещу Русия, ако те включват и руския патриарх Кирил. Тя каза това, след като външната министърка Велислава Петрова-Чамова анонсира правителствената позиция с аргумента, че България „не подкрепя налагането на символни санкции, свързани с руския патриарх Кирил“, а премиерът Румен Радев отсече:

Времето на кръстоносните походи свърши.

Ако нещо непрекъснато се повтаря и ако държавата се държи, сякаш то е факт, е много вероятно хората да повярват, че то наистина е факт, и да забравят каква всъщност е реалността. Затова в тази статия ще става дума само за факти (и малко логика) – защото подмяната на фактите и абсурдните от логическа гледна точка аргументи са изпитана рецепта за манипулиране на общественото мнение.

Православна ли е България според Конституцията и законите?

Една държава е православна, ако православието е държавна религия. Така е например в Гърция. Какво казва обаче Конституцията на Република България по темата?

Православието се споменава в Основния закон само веднъж – в чл. 13, ал. 3, която гласи: 

Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.

Традиционна обаче не означава официална или държавна.

В същия член 13 се казва и че религиозните институции са отделени от държавата (ал. 2, получерният шрифт тук и по-нататък е мой – б.а.) и че те, както и верските убеждения, не могат да се използват за политически цели (чл. 4).

В ал. 1 на чл. 13 се подчертава, че вероизповеданията са свободни. Тази идея се доразвива и в чл. 37, според който свободата „на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними“, а държавата „съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи“. Втората алинея на чл. 37 постановява, че свободата „на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани“.

Същите принципи, макар и леко отслабени в последно време, се застъпват и в Закона за вероизповеданията.

В него се подчертава ролята на Българската православна църква (БПЦ). В преамбюла се изтъква „традиционната роля“ на БПЦ „в историята на България за формирането и развитието на нейната духовност и култура“. През 2025 г. в чл. 10 е включено, че източното православие „има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния ѝ живот“ и че негов единствен изразител и представител е БПЦ.

В същото време още в преамбюла на закона се говори и за „правото на всяко лице на свобода на съвестта и вярата, а така също и равенството пред закона без оглед на религиозната принадлежност и убеждения“. Изразява се „уважение към християнството, исляма, юдаизма и другите религии“ и се призовава към взаимно разбирателство и търпимост.

Въпреки „традиционната“ и „историческа“ роля на православието, в чл. 4, ал. 1 се повтаря това, което пише и в Конституцията – че религиозните институции са отделени от държавата. Текстове от Основния закон се възпроизвеждат и в чл. 7, в който са посочени границите на религиозната свобода. Тя не може да е насочена „срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица“, нито да се ползва „за политически цели“.

Извод:

Православието не е държавна религия, т.е. българската държава не е православна. Конституцията и Законът за вероизповеданията ясно разграничават религията от политиката.

Православно ли е да се подкрепя руският патриарх Кирил?

Нека се върнем към думите на Илияна Йотова. След като заявява, че България е православна държава, тя допълва:

Ние искаме българските вярващи да не бъдат разделени по тази линия, защото православието е толкова дълбоко вкоренено в нашата история, че по тази линия не ми се иска да има конфликт.

Тоест според Йотова, понеже православието е вкоренено в историята ни, всички православни християни би следвало да подкрепят руския патриарх, а ако България подкрепи санкциите срещу него, това би внесло разделение между тях. От думите ѝ човек остава с впечатлението, че цялото православие е на страната на патриарх Кирил, както и всички православни християни.

Ала така ли е в действителност?

Кой е патриарх Кирил, когото ЕС иска да санкционира?

Макар Румен Радев да е против санкциите срещу него, защото времето на кръстоносните походи е приключило, Кирил, чието гражданско име е Владимир Гундяев, е привърженик на войните в името на вярата и смята, че за тях една от основните Божии заповеди – не убивай – не важи. Татяна Ваксберг обобщава важни факти за него в статия за „Свободна точка“:

• Според руския патриарх войната в Сирия е „свещена“, а на руснаците, биещи се срещу Украйна (в която впрочем православието е преобладаващата религия), Бог „ще измие всички грехове“ и ще им даде „вечен живот“. По повод на войната в Грузия през 2008 г. той казва, че готовността на войниците да умрат е „висша проява на жертвената християнска любов“.
• Не само войнолюбството (казано по Румен Радев) е отличителна черта на Кирил, която би повдигнала въпроси у някой непредубеден православен християнин. Руският патриарх е и почитател на Йосиф Сталин и дори нарежда да го изографисат в катедрала (ликът на Сталин по-късно е заличен, защото той е бил враг на църквата). Кирил е имал и тесни връзки с КГБ и се смята, че притежава към 2,7 млн. евро.
• Един от най-противоречащите на православните канони факти, свързани с руския патриарх, е, че той от половин век има жена (с която не е сключил брак). Тя се казва Лидия Леонова, живее с него и го придружава навсякъде. Да припомним, че според православието патриарсите са част от монашеството и са дали обет за безбрачие.

Отношението на вселенския патриарх Вартоломей към патриарх Кирил

Най-висшият представител на православната църква е вселенският патриарх, макар да няма ръководни функции като католическия папа, а да се смята за „пръв между равни“. От 1991 г. на този пост е Вартоломей.

През 2018 г. вселенският патриарх призна независимостта на Украинската православна църква, а в началото на следващата година подписа томос (декрет), с който ѝ се предоставя автокефалия. Според Кирил „подписването на томоса е нищожно от канонична гледна точка и е трагично за Вартоломей“. Руската православна църква реагира, като прекрати отношенията си с Вселенската патриаршия.

Когато през 2022 г. Кирил заяви, че руските войници, загинали в Украйна, са се жертвали като Христос и греховете им са простени, Вартоломей изрази силно неодобрение. Той каза, че идеята, че убитите във войната стават мъченици, „не съответства на православното учение“, и нарече войната на Русия срещу Украйна „дяволска и нечестива“.

Отношението към Кирил на патриарсите на другите страни от ЕС с преобладаващо православно население

Въпреки че според външната министърка има и друга държава членка, която изразява резерви за включването в санкциите на „всякакъв вид политически лица и лица, които са в обществения живот в Русия“, без да споменава коя е тази държава, към момента България е единствената страна в ЕС, която се противопоставя на включването на руския патриарх в 21-вия пакет санкции. България обаче не е единствената държава с преобладаващо православно население в Съюза – такива са още Гърция, Румъния и Кипър. Какво е отношението на патриарсите на тези държави към главата на Руската православна църква?

Гръцкият патриарх Йероним II е в разрив с Кирил, въпреки че в миналото двамата духовници са поддържали добри отношения. Поводът за това е признаването на независимостта на Украинската православна църква от Гръцката патриаршия.

Кипърският патриарх Георгий III встъпва в длъжност през 2023 г. – след като Кипър, също като Гърция, подкрепя решението на вселенския патриарх да даде независимост на Украинската църква по времето на предишния патриарх – Хризостом II. Съответно Руската църква скъсва отношения и с кипърската. По повод на войната на Русия срещу Украйна Хризостом II остро критикува руския президент:

Как може г-н Путин да ходи на църква, да се покайва, да държи високо кръста си и да се причестява, докато в същото време убива? Това ли е неговото православие?

Отношението на румънския патриарх, който също като българския е приел името Даниил, е по-меко, но също критично. Той осъжда войната на Русия срещу Украйна, но Румънската патриаршия не е признала независимостта на Украинската църква, поради което и руската не е прекъснала отношения с нея. От друга страна, през 2024 г. Светият синод в Букурещ на своя глава одобри създаването на Румънска православна църква в Украйна, която да обедини енориите, където преобладават етнически румънци.

Извод:

Православието не е идентично с подкрепата за руския патриарх Кирил. Никой патриарх на страна от ЕС с преобладаващо православно население освен България не го подкрепя. Това важи и за вселенския патриарх. Руската патриаршия от своя страна е скъсала отношения с вселенската.

Православие, политика и логика

Вече стана ясно, че православното християнство не означава автоматично подкрепа за руския патриарх. Още повече че той е в конфликт с Вселенската патриаршия, а покрай нея – с всички православни църкви, подкрепили независимостта на украинската. Сега да проследим аргументацията на Румен Радев, с която той обосновава решението България да се противопостави на санкциите срещу Кирил:

Мен не ме интересува руският патриарх, мен ме интересува, че той е предстоятел на Руската православна църква, която е източноправославна като нашата църква. […] защото руското православие има принос за нашето освобождение от петвековно османско робство. Мен ме интересува цялото руско общество, което има тази църква, […] ние сме от едно семейство. Тук трябва да има мнение и Българската православна църква, когато говорим за такъв тип санкции.

Тъй като в тази статия разглеждам само достоверността на факти и твърдения, няма да влизам в исторически интерпретации какви са били целите на Русия и на Руската православна църква по отношение на Османската империя и т.н. Вместо това ще проследя аргументацията на премиера, за да се види какво точно той твърди и как издържа то на фактологична проверка.

Радев всъщност казва две неща:

• Държавата има такава позиция заради Църквата, а Църквата трябва да каже каква да е позицията на държавата.
• Русия е помагала на България и с нея сме от едно семейство, затова е права и трябва да сме на нейна страна.

Първата теза представлява това, което в логиката се нарича порочен кръг (circulus vitiosus на латински). Ето пример за порочен кръг: Православието е правилната християнска религия, защото това казва православният канон, а канонът не греши, защото православието е правилната религия. Порочният кръг не може да бъде фактологично проверен.

Втората теза също представлява порочен кръг – Русия е добра, защото ни помага, а ни помага, защото е добра. Ако излезем от мисловната въртележка, в която ни вкарва Радев, може да си зададем логичен въпрос:

Дори Русия съвсем безкористно да е помагала на България и никога да не я е окупирала, ако някой ти е помагал и ако сте от едно семейство, това означава ли, че е прав? С подобни аргументи се защитава мафията. И олигархията, която „Прогресивна България“ обещаваше да демонтира в предизборната си програма.

Но да не влизаме в полето на коментарите, а в обобщение да се върнем към основните факти:

По Конституция:

• в България религиозните институции са отделени от държавата;
• православието не е официална, нито държавна религия;
• религията не може да се използва за политически цели.

В православната църква:

• вселенският патриарх е „пръв между равни“;
• руският патриарх не е глава на православната църква;
• руският патриарх бойкотира Вселенската патриаршия, както и патриаршиите, които подкрепят независимостта на Украинската православна църква.

България е единствената страна от ЕС с преобладаващо православно население, която се противопоставя на санкциите срещу руския патриарх Кирил.

И за финал – понеже рационалният спор с новата „прогресивна“ власт е невъзможен, да припомним думите на Христос (Мат 5:37):

Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/dobre-doshli-v-durzhavniya-regres/

България навлиза в нов етап на отношение към човешките права и демокрацията. Повод за тази констатация е поведението на държавата спрямо Шествието за семейството – събитие, чиято основна мисия е отрицанието на „София прайд“. Тази теза може да изглежда пресилена, но отношението на една власт към ЛГБТИ+ хората е лакмус за отношението ѝ към демократичните ценности изобщо. Виждаме го в Русия, виждаме го в САЩ, виждаме го и в Унгария, където новото проевропейско правителство на Петер Мадяр премахна забраната на прайда, наложена от предшественика му Виктор Орбан.

Още от началото си през 2008 г. „София прайд“ е съпътстван от антипрояви.

През първите години те представляваха основно опити за физическа агресия (възпирани от многото жандармеристи по време на самия прайд, но успешни в малките улички, докато участниците се разотиваха).

После дойде времето на организираните антишествия. През 2018 г. се проведе първият Поход за семейството. По-късно между организаторите му настъпи разкол и в резултат през 2021 г. възникна още една антипроява – Шествие за семейството. Двата антипрайда се провеждаха паралелно до 2026 г., когато ресурсите се концентрираха в Шествието, а Походът развя бяло знаме.

За първи път обаче през 2026 г. Шествието за семейството се ползва с държавна подкрепа и е под егидата на Българската православна църква (БПЦ). А давайки заявка, че от догодина БПЦ ще поеме изцяло организацията на събитието, патриарх Даниил го измъкна изпод краката на досегашните организатори (основно евангелисти), както те навремето постъпиха с Поход за семейството.

Три етапа на отношението към равните права

Трансформациите на мобилизацията срещу „София прайд“ са израз на три етапа в отношението към равните права в посттоталитарна България. Тук ще скицирам основните им характеристики, но отделни елементи от всеки етап може да се видят и в останалите. Важното обаче са водещите признаци и общият дух на всеки от етапите.

Първи етап. Демократи сме, но се правим на разсеяни

След 1989 г. България, поне на декларативно равнище, се стреми да стане част от общността на демократичните държави. Още в края на следващата година Великото народно събрание приема решения (публикувани в бр. 3 на Държавен вестник от 11 януари 1991 г.), че страната иска да стане пълноправен член на Европейските общности, както и да приеме основополагащи документи на европейското законодателство, включително Европейската конвенция за правата на човека. От 2000 г. България води преговори за членство в ЕС, а от 2007 г. става част от Съюза.

Тези процеси са съпътствани и от необходими – с оглед на целите на страната – промени в законодателството. През 2004 г. например влиза в сила Законът за защита от дискриминация (ЗЗД), а през следващата година в него са включени и признаците на дискриминация, между които е и сексуалната ориентация. През 2015 г. и промяната на пола влиза като защитен признак в заключителните разпоредби на ЗЗД. Изобщо, изглежда, че неизбежното развитие на страната е в посока към повече равни права.

В същото време защитата на представителите на уязвими и дискриминирани групи остава предимно на хартия. Нито сегрегацията на ромите е премахната, нито се осигуряват достъпна среда и нужната подкрепа за хората с увреждания, нито институциите разпознават хомофобията и защитават пострадалите от нея.

Не се приемат и закони, които реално да са стъпка в посока към равни права (например регистрирано партньорство за ЛГБТИ+ хората). Широко разпространено е схващането, че равните права са всъщност „привилегии“ за малцинствените групи.

Втори етап. „Традиционните ценности“ превземат правото

Началото на втория етап бележи дезинформационната кампания срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, от края на 2017 и началото на 2018 г. Тази кампания беше юридически скрепена от най-висшите съдилища в България.

През 2018 г. Конституционният съд (КС) постанови, че съществуват само два пола, биологичният пол е конституционен, а единствената социална роля на жената е да бъде майка.

През 2021 г. пък КС отсъди, че полът според Конституцията има само биологичен смисъл и няма социално изражение. В решението точно 30 пъти става дума за традиционно и традиции, макар в Основния закон традиционното да се споменава само веднъж – когато се казва, че традиционната религия в България е източноправославното вероизповедание.

През 2023 г. Върховният касационен съд (ВКС) излезе с тълкувателно решение, с което де факто забрани юридическата смяна на пола на транс хората. По-точно, въпреки че хора в България са променяли юридическия си пол в продължение на няколко десетилетия, ВКС каза, че българското право не предвижда такава възможност.

И така, в период от няколко години най-важното нещо в българското право се оказаха традиционните ценности, за които не пише нищичко в Конституцията, и бракът между мъж и жена.

Постепенно самото българско право някак започна да се възприема като традиционно (каквото то няма как да бъде). Така например забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище беше аргументирана с някаква несъществуваща „българска правна традиция“.

Въпреки тежненията към традиционното обаче, през втория етап не се поставят под съмнение геополитическата и ценностната ориентация на България. Затова този етап е междинен.

Трети етап. Църквата и държавата са едно, а модерното е лошо

В третия етап, в който навлиза България в момента, „традиционните ценности“ са превзели властта и открито се противопоставят на демокрацията. Засега това все още изглежда парадоксално, така че много хора си задават рационални въпроси:

• Защо държавата подкрепя едно хомофобско шествие?
• Защо оркестърът на гвардейците (които са част от българската армия) участва в хомофобското шествие, след като според собствените си правила не трябва да е там?
• Защо военният министър изпълнява желанието на патриарх Даниил оркестърът да участва в шествието, след като България е светска държава?
• Защо хора, които са се развеждали (например Румен Радев), и такива, които не са се женили и нямат деца (например Слави Василев и Пламен Мирянов-син), са толкова ревностни радетели на семейните ценности?
• Защо се говори за традиционни семейства от майка, баща и децата им, след като истинските традиционни семейства са нещо много по-различно – те включват целия род, а семейството само от родители и децата им датира от буржоазната епоха?
• Какво включват т.нар. традиционни ценности, освен че хора от един и същи пол не трябва да се женят и че полът е само биологичен?

Само че тези въпроси са доста закъснели. Почвата за това, което наблюдаваме, се подготвя отдавна. Чрез постепенното навлизане на БПЦ в държавата, въпреки че според Конституцията България е светска, чрез параклисите в училищата, въпреки че и образованието по закон е светско, чрез решенията на КС и ВКС, чрез умилителния език на мейнстрийм медиите, когато става въпрос за православни празници, ритуали и инициативи.

И не на последно място – чрез липсата на съпротива.

Една програмна позиция

За да стане по-ясна същността на новия етап в отношението към равните права и демокрацията, е добре да обърнем внимание на изказването на Слави Василев в парламента по повод Шествието за семейството. Защото то изразява позицията на управляващата партия „Прогресивна България“ (ПБ) – не само по конкретната тема, а и за посоката, в която трябва да върви България.

В декларацията се казва, че

съхраняването на традиционното семейство не е просто въпрос на личен избор, а стълб на националната ни сигурност.

Защо? Защото сме „във времена на ценностна дезориентация, социална фрагментация и тежка демографска криза“. Новата власт, значи, ще ориентира ценностно интимния ни живот в името на националната сигурност. И трябва да се сбогуваме с личния избор.

Спрямо какво ще се извърши ценностното ни преориентиране? Според Василев съществува „огромно множество“ българи, отстояващо традиционните ценности и семейството. То обаче е мълчаливо и не получава трибуна (дори на вас и мен да ни изглежда, че позицията му е доминираща в публичното говорене). Ценностите на малцинствата, значи, трябва да бъдат напаснати към мнозинството, както и българското и международното законодателство трябва да отстъпят пред него. Такова мнозинство, каквото си го представя ПБ (докато реалното мнозинство в България прави деца нетрадиционно – без брак).

В същото време, макар че в началото на декларацията личният избор е заклеймен, после в нея се казва, че ПБ

застава зад правото на всички български родители да възпитават децата си в съответствие със своите морални, религиозни, философски убеждения без външен идеологически натиск.

Тук под „всички български родители“ не трябва да се разбират действително всички, а само онези, които са част от мълчаливото, според управляващите, мнозинство – за да няма ценностна дезориентация. Тоест родителите „имат право“ да възпитават децата си в съответствие само с правилните според ПБ убеждения. В противен случай стават заплаха за националната сигурност.

В декларацията два пъти се заклеймява модерното.

В нея се казва, че да се „деконструират традициите, семейството и вярата“ е „модерно напоследък“, както и че бъдещето на България „не се кове в модерните за текущия момент идеологически течения“.

Какво означава „напоследък“ и кой е „текущият момент“? Изобщо, откога демократичните страни се развиват според тези либерални ценности, които консервативният обрат, част от който е ПБ, отрича?

Да помислим. Преди 36 години, през 1990 г., Световната здравна организация премахва хомосексуалността от списъка на заболяванията и може да се каже, че през следващите три десетилетия либералните ценности са доминиращи. През 1990 г. Слави Василев е бил на шест годинки. Още по-рано – към края на 60-те години на ХХ в. – настъпва сексуалната революция. Тогава Василев още не е бил роден. Борбата на жените за равни права пък датира от още по-рано – тя е на повече от век.

ПБ анихилира цяла епоха, свеждайки я до „напоследък“ и „текущия момент“, в името на идеята за една традиционност, каквато никога не е съществувала.

Какво да очакваме?

Декларацията на политическата сила, именувала се „Прогресивна България“, задава ясна посока към консервативен традиционализъм в стил Русия на Путин. Няма смисъл да търсим логика и да спорим с аргументи – щом „прогресивното“ е регресивно, всичко останало ще е също толкова абсурдно. А и на ценности не може да се възразява рационално – особено ако никой не ни казва кои са те точно, освен че са „традиционни“ и „семейни“.

Така смисленият обществен дебат става невъзможен. От нас се иска да вярваме, да сме послушни, да сме слепи за лицемерието и да не задаваме въпроси.

А ако патриархът си е пожелал гвардейски оркестър на хомофобско шествие и го е получил, какво друго би могъл да поиска той и да му се даде? На първо място – задължително обучение по религия в училище, разбира се. Но и какво ли още не. Например забрана на „София прайд“. Или на небогоугодните НПО-та. Или на абортите. Или затвор за „накърняване на религиозните чувства“ – като в Русия. Или премахване на онзи досаден текст от Конституцията, според който религията е отделена от държавата. И т.н.

Впрочем дори не е нужно патриарх Даниил да пожелае някои от тези неща, за да се изпълнят. Ако дневният ред на ПБ е България да се отдалечи от демократичния свят, който понастоящем се олицетворява основно от ЕС, това ще е посоката на развитие.

Освен ако новата власт не срещне решителен отпор. Но такъв засега не се очертава.

Смятащите се за демократични партии са в конформистки ступор. „Да, България“ дори оттегли предложението си за премахване на забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище.

Гражданите – критичното мнозинство от тях – смята, че сериозната борба е срещу корупцията и олигархията, а не за свободата им. Когато ограничаването на права стигне и до тях – а то ще стигне, ако се върви в зададената от ПБ посока, – може вече да е късно. А за да се оправят нещата, ако това изобщо е възможно, може би ще се наложи първо съвсем да се объркат, та да стане непоносимо за всички.

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/protestite-v-albaniya-ili-kak-arhitekturata-otnovo-izleze-na-terena-na-politicheskoto/

Оказах се в Албания точно в началото на т.нар. Фламингова революция. На 30 май протестиращ беше влачен от охраната на заградена зона в природния резерват до Звърнец, а аз преминах границата с Гърция на път за Тирана и две важни архитектурни събития, които предстояха там през първата седмица на юни. Тогава все още не беше ясно, че протестите ще станат това, което са в момента, а архитектурата ще се окаже буквално в центъра им. 

И все пак още в първите дни нещо го подсказваше. 

„Аз съм родом от Вльора. Трябва да отидете до Звърнец, там е прекрасно. Искат да го застрояват“, каза ми Арта, собственичка на малък семеен хотел на крайбрежието в Южна Албания. „Е, не протестирате ли?“, попитах аз. „Да, но нищо няма да стане“, отговори тя и се върна в кухнята, където всичко се готвеше с продукти от градината им. 

От 15 години само строим. Най-големият ни страх е да не изгоним чуждите инвеститори,

каза ми няколко дни по-късно приятел архитект, вече в Тирана. Протестите бяха започнали, а ние се качвахме по стъпалата на Пирамидата в центъра на града, бивш музей на комунистическия диктатор Енвер Ходжа, а днес стартъп хъб, реконструиран през 2023 г. по проект на холандското суперстудио MVRDV. Беше третият ден на протести, а от върха на пирамидата се виждаше, че хората са наистина много. 

„Видя ли интервюто на Иванка? Скандално. Мисля, че то вбеси хората най-много“, отбеляза Виола, също архитектка, на другата вечер пак в Тирана. Виола е албанка, израснала в Канада, дете на емигранти от 90-те. В момента е университетска преподавателка в Торонто, дошла за същата конференция за опазване на модернизма в Албания като мен. Имаше предвид интервюто на Иванка Тръмп за Дейвид Сенра от края на май, в което дъщерята на американския президент описва своята находка в Средиземно море – необитаемия остров Сазан, на запад от албанския бряг, който със съпруга си Джаред Къшнър „откриват“ съвсем случайно, докато са на яхта на приятели и спират да поплуват. „Плувахме до острова. Изкачихме се пеша, боси чак до върха и просто бяхме очаровани“, казва Иванка. Действително скандално, особено като се има предвид, че островът не е частен, както тя го нарича, а бивша държавна военна база с много стар бетон, по който, освен всичко друго, доста трудно се ходи бос. 

Сега ще се опитам да обясня как и защо именно архитектурата е толкова тясно преплетена с политическите вълнения в Албания в момента и всъщност до огромна степен е тяхна първопричина. 

Застрояването и Албания

В Албания се строи много – и навсякъде. Усещането е като в България в началото на по-миналото десетилетие, онзи пръв строителен бум, който преживяхме след 2000 г., преди да влезем в Европейския съюз, и който де факто съсипа градовете, планините и черноморското ни крайбрежие. 

Строителството е свързано с непоклатимата неолиберална вяра в трансформиращата роля на свободния пазар, която всички бивши комунистически държави в Европа споделят. Разбираемо – след провала на държавния социализъм и сивата пустош, която той оставя навсякъде в края на 80-те. И после идват 90-те, с цялата им мътилка, липса на правила и регулации, с неясния произход на частния капитал, с всички балкански войни, мутри, бедност и кич. Най-неподходящото време, в което да се говори за публично пространство, общество и колективна (архитектурна) отговорност. Строителството е и много успешен начин за пране на пари.

Албания обаче е преживяла много, много повече от България. Страната получава независимост от Османската империя едва през 1912 г. През 1939 г. вече е окупирана от фашистка Италия на Мусолини (италианските архитектурни влияния са видими и до днес). Партизаните комунисти на Енвер Ходжа вземат властта в края на Втората световна война, флиртуват със Сталин, после с Тито, най-дълго с Мао и Китай, за да изолират държавата в края на 60-те от целия свят, включително от Източния блок. И да построят близо 200 000 бункера из цялата страна в параноичен опит да се отбраняват от всички на всяка цена. Балканска версия на Северна Корея, както гласи любимото клише на западните медии, когато пишат за Албания. 

Комунистическият режим тук пада най-късно – чак през 1992 г.,

и албанците се втурват да емигрират – първо към Италия, а оттам и към целия най-после отворен свят. Останалите в страната първо започват да купуват коли (през 1992 г. в Тирана има само 200 леки автомобила), а после да строят – навсякъде. Приватизацията на държавната собственост е още по-тъмна и хаотична, отколкото в България, и през 90-те не е ясно коя земя на кого е, затова всички строят където им падне – магазини, бараки, къщи, ресторанти – всичко. Качеството е ужасно, градовете (и особено Тирана) не приличат на нищо. 

И тук на сцената излиза главният герой в албанския политически живот и до днес – художникът Еди Рама, който става кмет на Тирана през 2000 г. Той заварва посткомунистически хаос с куп незаконни сгради, висока престъпност, никакви публични пространства, проблеми с боклука и канализацията и много сиви сгради навсякъде. Рама става международно популярен с радикалното си решение да боядиса целия град в ярки цветове – евтино и ефектно, а и логично за един художник, който познава психологията на цветовете. Отделно, той събаря хиляди незаконни постройки и изчиства от тях бреговете на река Лана, за да създаде нови паркове и обществени зони. Няколко пъти го пребиват. 

Изобщо – герой. Рама става любимец на световните медии, на лъскавите списания за архитектура, дизайн и градски живот, а през 2004 г. печели международната награда „Кмет на годината“. Той е лице на неолиберализма на Балканите, оглавява Социалистическата партия на Албания, приятел е с Тони Блеър, обявява, че страната ще се развива прогресивно и по трети път – без ляво и дясно. 

През 2020 г. албанският архитект и преподавател Саймир Кристо много добре описва ситуацията с Тирана и цветовете на Рама в една своя статия за холандския архитектурен портал Archined:

Това не е наивен опит да се разведрят жителите на Тирана, за да забравят авторитарния режим, който е властвал почти половин век. В крайна сметка никога не се започва от нулата след падането на един режим. Днес в Тирана по-скоро наблюдаваме директния западен маниер да се представят посткомунистическите страни като сиви, а капитализмът и развитието – като „жизнени“ и „цветни“.

Еди Рама и архитектурата

Днес Еди Рама е министър-председател на Албания за четвърти пореден мандат и е обещал страната да влезе в Европейския съюз до 2030 г. А основното му оръжие за международен престиж, привличане на чуждестранни инвеститори, развитие на туризма и икономиката и преобразяване на страната е едно – архитектурата. Еди Рама обича архитектурата и обожава световноизвестните архитекти. 

От 2008 г., когато белгийското студио 51N4E печели международния архитектурен конкурс за реконструкция на централния площад „Скендербег“ в Тирана, до ден днешен градът е истинска площадка за игра на архитектите от цял свят. И нямам предвид само поувехналите стархитекти (т.нар. архитекти звезди на миналото), а всички, включително „социално отговорните“ сред тях. През 2019 г. Общинският съвет на Тирана одобрява новия общ устройствен план на града, разработен от италианското студио Stefano Boeri Architetti и кръстен неслучайно „Тирана 2030“. Планът предвижда компактен полицентричен град с много нови публични пространства, линейни паркове и екологични коридори, 2 млн. нови дървета и всички модни думи на съвременното градоустройство. Той отприщва безпрецедентен строителен бум, който превръща Тирана в град на кули и купища нови строежи, докато се задъхва в задръствания и липса на паркоместа. 

В момента в столицата се проектират, строят или имат разрешение за строеж над 140 небостъргача

на принципа на наложеното от Еди Рама публично-частно партньорство. Албанските архитекти са изключени от процеса. Те чертаят техническите проекти, обслужват разрешенията за строеж и критикуват властта, че инвестира в нови публични пространства не заради жителите на Тирана, а за да повишава пазарната стойност на новите частни инвестиции из града. Легендарен е списъкът на Еди Рама с над 150 чуждестранни архитектурни студиа, измежду които той избира на кого какви проекти да възлага. Особена е слабостта му към популярни архитекти и носители на наградата „Прицкер“, а всички те нямат нищо против да играят ролята на придворни проектанти на албанския „владетел“. 

В интерес на истината, всички тези нови сгради са безкрайно интересни и в момента Тирана е колоритна мозайка от всякакви стилове и архитектурни похвати на фона на хаотично-еклектичното си постсоциалистическо наследство. На всичко отгоре новите сгради и пространства са проектирани добре, повечето са изпълнени отлично. Взети сами за себе си, са чудесни примери за съвременна архитектура с ниво на детайл и качество на изпълнение, за които съвременната българска архитектура може само да мечтае. Всъщност тя си мечтаеше точно за същото някъде около 2008 г., когато стартира първата Седмица на архитектурата у нас (т.нар. Sofia Architecture Week – SAW) – затворено платено събитие за инвеститори, институции и международни архитекти, което да даде старт на една друга София на визии, конкурси и чуждестранни архитектурни проекти. 

Но не се получи. За добро или за лошо, в София така и няма сграда или примерно площад на „световноизвестен архитект“. А усилията на целия екип на списание ЕДНО и SAW да убедят българската власт, че си струва да се инвестира в звездна архитектура и дизайн, така и не хванаха на каменистата българска почва поради липса на местен Еди Рама. Може би е било за добро.

Защото през първата седмица на юни в Тирана ме беше срам, че съм архитект от чужбина. 

Точно тогава Еди Рама посрещна световния архитектурен елит – буквално всички, за които човек може да се сети – на второто поредно издание на фестивала Bread and Heart. Събитието беше в Book Building, последната кула, проектирана от белгийските любимци на Рама 51N4E до площада „Скендербег“. Албанските архитекти по принцип бойкотираха форума. И как не – от години те се чувстват сведени до чертожници на чужденците. Намерих само една местна позната, която беше посетила целия форум и която сподели:

 Аз ги питах какво мислят за корупцията и за протестите, за презастрояването и проблемите, а те ми казаха: „Ние какво можем да направим, дошли сме тук да проектираме и да строим. Вашите неща си ги оправяйте вие, ние нищо не можем да направим.“

Интересното беше, че достъпът до цялата сграда беше блокиран, ограждения прекъсваха пешеходното движение към площада, а полицаи пазеха архитектурния елит от любовта на тълпата. Защото през първите дни на протестите в Тирана те завършваха именно пред Book Building и освиркваха не само екрана с образа на Рама, опънат на един от ъглите на сградата и предаващ на живо, но и архитектите вътре. Архитектите, които обслужват чужденците, които ще застроят тяхната Албания. „Еди Рама е свършен!“ беше единият от най-популярните възгласи тогава. Другият – „Албания не е за продан!“.

А сега да се върнем на протестите.

Edi Rama ka mbaru, ka mbaru!¹

Големите протести в Албания започнаха в началото на юни като екологични – срещу намеренията за строителство на луксозен курорт в защитените природни зони на остров Сазан и лагуната Вьоса-Нарта – ценна средиземноморска влажна зона, която предоставя убежище на над 200 вида птици и повече от 70 застрашени вида. Инвестицията се свързва с имената на Иванка Тръмп и съпруга ѝ Джаред Къшнър. Зад нея стоят няколко компании с неясни или криминални собственици, а проектът получава предварително одобрение като стратегическа инвестиция от албанското правителство през декември 2025 г. Междувременно защитената зона е намалена като обхват, а през 2021 г. е разрешено в района да се изгради летище. Еди Рама подкрепя проекта, който е оформен като обичайното публично-частно партньорство, тъй като островът все още е държавен, но брегът вече е частен.

Следват разкрития за устройствени и архитектурни планове за курорта от ноември 2025 г., които вбесяват още повече протестиращите заради стотиците хиляди квадратни метри застроена площ, които се предвиждат, хилядите жилища и хотелски стаи и визията за затворен ултралуксозен резерват само за свръхбогати. За няколко дни протестите се разраснаха в пъти, състояха се и в други градове освен Тирана и Звърнец, хората излизат на улицата ежедневно, а тълпата в Тирана расте с всеки следващ ден. Това вече са политически протести – за оставката на Еди Рама и цялото правителство, срещу целия управляващ елит, включително срещу опозиционния лидер Сали Бериша, който подкрепя курорта.

Архитекти в Тирана ми пишат, че последните дни протестите са станали и националистически – именно като реакция срещу чуждестранните инвеститори, които правителството на Рама толкова цени, и защото „Албания не е за продан“. 

Архитектурата и властта

За мен е важно да осъзнаем ролята на архитектурата като инструмент на властта – за пореден път болезнено оголена и в този албански случай.

Архитектура и диктатори

Архитектурата никога не е само изкуство и винаги е била политическа, винаги е флиртувала с властта, категорична е Анета Василева в най-новия си текст. В него с редица красноречиви примери тя се движи…

ТоестАнета Василева

Еди Рама е лицето на либералната демокрация – такава, каквато я познаваме от Клинтън и Обама, на онази американска Демократическа партия, която загуби последните избори и отвори път към една съвсем различна Америка. Това, което се случва в Тирана и Албания в момента, е като надгробен камък на неолиберализма от първите две десетилетия на нашия век. Точно като библиотеката „кенотаф“ на Барак Обама в Чикаго, която отвори врати този същия юни под канонада от критики. Стархитектите вече са в миналото. Големите студиа отмират. Необходимо е адаптивно преизползване на ресурси. В същото време има потребност от качество и отношение – към средата, към хората, към контекста. Арогантната архитектурна самоувереност е неадекватна за времето ни, архитектурното его само пречи, а лицемерието винаги излиза наяве – рано или късно. 

Именно срещу това реагираха ожесточено албанските архитекти по време на фестивала Bread and Heart в Тирана. Под бляскавите постове в социалните мрежи за изминалите дни на „вдъхновение и споделени идеи“, чиито автори очевидно не чуваха гласовете на тълпата под прозорците на Book Building, те пишеха гневни коментари в социалните мрежи, които биваха изтривани.

Завършвам с един такъв изтрит коментар на албанската архитектка и преподавателка Мамица Бурда:

Всички говорят за деколонизация, отстояване на пространства, отказ от растежа, регенерация, пространствена справедливост, колективна грижа, общи блага, общности, адаптивно преизползване, бъдеще без въглеродни емисии и други модни концепции. Веднага щом човек започне да работи в бедни страни с висока степен на корупция и пране на пари обаче, принципите изведнъж се променят. Албания определено е лакмус за съвременната архитектурна практика. Тя показва дали архитектите наистина отстояват ценностите, които пропагандират – социална отговорност, устойчивост и обществен интерес, – или тези принципи изчезват, когато се сблъскат с възможност за печалба и популярност.