Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/in-memoriam-aleksei-navalni/

Това е домът ми, сам избрах да се върна. Това е най-хубавият ми ден за последните пет месеца… Не се страхувам… и ви призовавам и вие да не се страхувате. (Алексей Навални при завръщането си в Русия след опита да бъде отровен и последвалото лечение в Германия, 2021 г.)

„Не можете да вкарате цяла държава в затвора“, обърна се Навални към съда при произнасянето на присъдата. След като три години беше измъчван пред очите на света както физически, така и психически, на 16 февруари 2024 г. Навални беше обявен за мъртъв от властите, пратили го в една от най-строгите наказателни колонии в Русия. Стотици, осмелили се да почетат паметта на опозиционера, бяха арестувани още на следващия ден. Защото Кремъл не може да вкара цялата държава в затвор, но успешно я превърна в затвор. 

Началото

Алексей Навални е роден на 4 юни 1976 г. в село Бутин, западно от Москва, в семейството на офицер от Съветската армия и счетоводителка. Местят се често. Баща му слуша тайно Voice of America. Алексей прекарва летата при баба си в село до Чернобил, където спира да ходи след аварията през 1986 г. Ако има разказ за СССР, който е пълен антипод на Путиновата носталгия по епохата, това е разказът на Навални, който си спомня опашките за продукти от първа необходимост и лицемерието на партийните комунисти, възхваляващи системата, докато мечтаят за западни вещи и начин на живот. 

В интервюта Навални е казвал, че малко преди да навърши пълнолетие, вече е бил наясно с политическите си възгледи – либерални. Руските либерали през 90-те се надяват да реформират новопоявилата се Русия в държава със здрава икономика, почиваща на принципите на свободния пазар и върховенството на закона. Как точно ще се проведе тази реформа, е основният спор, който я убива в зародиш. 

Навални узрява в една Русия, в която идеалите се раждат точно толкова бързо, колкото умират, в която мутрите и престъпниците са пазители на реда, а вчерашните заклети комунисти са днешните умели предприемачи. В нея едни вярват, че преходът трябва да се извърши плавно, а други – че е необходима авторитарна ръка, за да бъде възможен изобщо. Тази картина не е непозната на българската публика. 

Оформяне на политическите възгледи, първи опити 

Навални подкрепя Борис Елцин въпреки реформите, които предизвикват криза и удрят най-уязвимите, въпреки авторитарния привкус, с който идват. В университета учи право, след това финанси и се превръща в млад пазарен абсолютист, десен, по-късно сам се определя и като консервативен. По това време няма интерес към професионалната политика; впуска се в света на финансите. Сам казва, че така е видял отблизо как се движат парите – как се перат, как се правят измами с големи компании. Това е и част от мотивацията му да се занимава с активизъм. 

Присъединява се към либералната „Яблоко“ през 2000 г. – по негови думи, единствената партия, която говори за идеи и не е готова да ги размени за пари или държавна служба. В началото на новия век Навални организира политически дебати, създава мрежа от контакти в Москва, говори често в ефира на „Ехото на Москва“, цитиран е редовно от бизнес всекидневника „Комерсант“. Става авторитетно име в т.нар. либерална тусовка.

Но политическата дейност на либералните сили не се материализира в гласове и публична подкрепа. По това време Владимир Путин, назначен от Елцин, успява да спечели демократичните избори и затяга хватката си около страната и свободата на словото. Между 2003 и 2006 г. умират журналистите Юрий Шчекочихин и Анна Политковская – той след скоротечно боледуване, вероятно вследствие на отравяне, тя – застреляна в асансьора пред дома си.

Флиртът с национализма 

Търсейки баланс между идеалите и реалността, Навални стига до заключението, че бъдещето на либерализма може би включва помирение с национализма. Така около 2007 г. започва най-противоречивата глава в живота му. 

И в Русия, както и в България, има разлика между патриотизъм и национализъм. В двете десетилетия след разпада на СССР се заражда вариация на съветския национализъм, с щипка носталгия по образа на Русия като световна сила в двуполюсен свят, заквасена с псевдонауката и псевдофилософията на хора като Александър Дугин. След унизителния край на Студената война и неуспешния преход руснаците отново се осмеляват да мечтаят за Русия, която доминира в Евразия – земите между Западна Европа и Източна Азия, където славянските и тюркските народи споделят обща култура, несъвместима с европейските ценности на хуманизма и Просвещението. САЩ и Западът са архиврагове на Русия и следването на техните ценности би означавало изтриване на руската идентичност, която има различни потребности (например твърда, авторитарна ръка). Днес философията за руската изключителност е официална част от политиката на Кремъл и оправдава както хибридната война, така и зверствата в Украйна и отричането на правото на Украйна да съществува. 

За известно време Навални е част от националдемократическото движение НАРОД, чийто националистически манифест включва „запазването и развитието на руския народ, културата, езика и историческите територии“ и отхвърля мултикултурния характер на Русия. НАРОД се стреми към национализъм с човешко лице, изключвайки скинари и неонацисти, съветски патриоти и ултраортодоксални християни. И макар движението да остава в историята като не особено успешно, публикуваните през 2007 г. видеа със силно ксенофобски и антиимигрантски жилки, в които Навални призовава за „Русия за руснаците“, са най-голямото петно в биографията му. 

Макар по-късно да съжалява за този период от живота си, разбирането на мотивацията зад действията му е важна за разбирането на самия Навални. Според него истински успех на опозицията е възможен само ако спечелиш сърцата на хората през общи проблеми, близки както до най-образованите и заможните, така и до най-бедните и изтерзаните. На Навални му отнема време да открие тази обща кауза. Освен това той отчита, че Путин е най-популярният руски политик и би останал такъв дори без манипулирани избори и при наличието на свободна преса. Въпросът тогава е на какво почива тази популярност и има ли тя слаби места. 

Realpolitik с човешко лице 

В биографията за опозиционера авторите ѝ Жан Мати Долбом, Морван Лалуе и Бен Нобъл пишат: 

Навални е добре образован и начетен. Но той не е част от интелигенцията. Военните като баща му не се смятат за интелигенция в Русия. Стилът му също го отличава. Той е интелигентен, умее да говори и дори да пише добре… Но при него липсва тази специфична учтивост, многословието, склонността да обмисля прекалено онова, което казва, както повечето хора от интелигенцията. Няма скрита дълбочина, няма вътрешен диалог, който Навални се опитва да дестилира, когато говори. Това, което казва, е това, което мисли; това, което виждаш, е това, което получаваш. 

Въпреки че се определя като консерватор, той подкрепя равните права на хората с различна сексуална ориентация, което не се радва на особена популярност в Русия. Критиците му често се заяждат, че си позволява луксозен живот, но все пак извън всякакво възможно сравнение с олигарсите на Кремъл. Навални има чувство за хумор и е харизматичен, но може да бъде и прекомерно директен и се пали лесно, поради което е влизал в конфликт с множество журналисти, бивши съюзници и политици. 

Нобъл и компания се опитват да обяснят парадоксите на Навални през трима Алексеевци: антикорупционния активист, политика и протестиращия човек.

Опитът на младия Навални в Русия, която през първото десетилетие на новия век се превръща бавно, но сигурно в Русия на Путин, го води до заключението, че в страната е невъзможно да има борба за идеологии и техните нюанси, ако липсват основите: свобода на печата, върховенство на закона, справедливо наказание за онези, които постъпват несправедливо спрямо народа си.

Всичко останало следва да бъде изяснено по-късно; идеологическите спорове са лукс за държавите, които изобщо са държави, а не нещо друго – например клептокрации. 

Опити за разбиване на системата

През 2007 г. Навални започва да купува дялове в руски компании, някои от които са почти изцяло държавна собственост. Така постига две цели: достъп до информация за дейностите на компаниите и възможност да задава неудобни въпроси. Образованието му в областта на правото и икономиката му помага в това начинание. По време на заседание на борда в компанията за преработка на нефт и газ „Сургутнефтегаз“, по това време една от най-печелившите и най-непрозрачните в Русия, Навални задава простички въпроси, които предизвикват изумление, тъй като никой досега не се е осмелил да пита. Чия е „Сургутнефтегаз“? Защо е толкова трудно да се намери информация за компанията? И защо печалбите на хартия са толкова ниски? Този и други подобни случаи, заедно с цялата информация, до която успява да се добере, публикува в своя блог в LiveJournal. В ерата преди социалните мрежи блогосферата в Русия, както и в България, е средище на демократичния граждански активизъм. 

Блогът на Навални постепенно се превръща в общност, като, по негови думи, над 500 души участват в едно от разследванията му за „Газпром“. Към края на 2011 г. блогът се чете от над 55 000 души дневно. Борбата с корупцията се оказва обединяващата тема както за десния човек, чийто бизнес не би се развивал добре в среда на корупция и търговия с влияние, така и за левия борец за социални права, който се стреми да намали социалните неравенства.

Навални успява да покаже как корупцията влияе върху всеки аспект от живота, независимо от социалния статус, професията или местожителството на човека – от лошите пътища (една от най-успешните инициативи на Навални е РосЯма, уебсайт, на който граждани докладват за инфраструктурни проблеми) до високите цени в магазина.

Напипването на този важен обединяващ елемент е ключово за оформянето му като обществена фигура. По това време започват и първите опити законът да се използва срещу него. Често Навални е обвиняван за същите деяния, които самият той изобличава като активист и блогър. 

ФБК: От лакея до двореца на Путин 

Постепенно Навални започва да гледа на себе си като на борец за правата на руската средна класа – онези, които губят парите си заради корупция и лошо управление. Чрез т.нар. crowdsourcing, или въвличане на други активисти в даден процес, Навални черпи не само човешки ресурси, но и се опитва да създаде нетипичното за Русия вярване, че от хората зависи нещо и че те са в състояние да държат властта отговорна. През 2011 г. Навални събира екип, който година по-късно се превръща в организацията „Фонд за борба с корупцията“ (ФБК). 

Двама от по-известните спонсори на ФБК са предприемачът и общественик Борис Зимин и политическият деец Владимир Ашурков (понастоящем Зимин е обявен от Кремъл за „чуждестранен агент“, а Ашурков получава политическо убежище в Обединеното кралство още през 2015 г.). Планът е ФБК да се издържа от дарения: „Всичко ще бъде чисто и без пари под масата. Имената на всичките ни дарители и дарените суми ще бъдат публични, както и разходите ни“, казва Навални. В тези първи години подкрепата за ФБК идва от хора като Ашурков, както и от либерални (тоест демократично настроени) журналисти, писатели, икономисти. 

Отначало за Кремъл е лесно да омаловажи работата на Навални, като едно от най-известните проявления е отказът публично да се споменава името на опозиционера, който е наричан от говорителите на режима с най-различни имена, например „блогъра“. След 2010 г. обаче набира сила нов комуникационен феномен – социалните мрежи, които Навални владее до съвършенство. 

Докато властите разиграват циркове около кандидатурата му за кмет през 2013 г., активистът Алексей Навални се превръща в колектива „Навални“: каналите му за комуникация се използват от целия му екип, които овладяват директния му шеговит стил. Това се оказва особено полезно, тъй като по същото време режимът на Путин започва активно да праща Навални в ареста за кратки периоди. YouTube каналът, който Навални създава през 2007 г., става телевизия алтернатива на все по-строго контролирания от Кремъл информационен поток. През 2017 г., точно когато форматът лайвстрийм набира популярност в Русия, започва излъчването на „Навальный 20:18“ – предаване, в което опозиционерът коментира новини, отговаря на въпроси и обяснява на публиката политическата си стратегия. Всеки епизод се гледа от средно 400 000 души още от първата година. 

През 2015 г. популярност набират и разследвания като филма за тогавашния главен прокурор Юрий Чайка, който към днешна дата има над 26 млн. гледания. Сензацията продължава с „Он вам не Димон“, документално разследване за богатството на Дмитрий Медведев, заемащ най-различни длъжности под опеката на Путин.

Яхти, вила в Тоскана, имение в един от най-скъпите квартали на Москва, лозя, вила в планината, наследствен дом в Курск, дворец в Санкт Петербург – разследването на екипа на Навални показва какво може да си позволи човек, който вярно служи на властта с години. Филмът и други разследвания на Навални обръщат внимание на тенденцията руските елити да громят Запада, където самите те живеят в разкош и където учат децата им. 

В първата седмица от публикуването разследването е гледано 9 млн. пъти, а към момента има 42 млн. гледания. Дори опитът за отравяне през август 2020 г. не спира Навални и екипа му да публикуват пълномащабно разследване, този път за имотите на самия Владимир Путин. „Дворецът на Путин“, подобно на други изобличаващи материали, предизвиква протести, в които хората излизат с четки за тоалетни – намигване към огромните суми, разписани за най-обикновени вещи за обзавеждане на зданието. Гуменото пате пък се превръща в символ за богатството на Медведев, а руснаци биват арестувани само защото са се осмелили да поставят надуваема жълта патица на прозореца си.

Виждаме ли във ФБК Навални, журналиста? Последователите са категорични, че да, а критиците (легитимните, разбира се) са несигурни. ФБК е една от най-ефективните комуникационни машини в съвременната история. Разследванията на организацията в по-голямата си част са фактологически издържани. Но тя си остава политическа, а целта е свалянето на режима в Кремъл. Истината е, че конкретен и обективен отговор на горния въпрос би бил възможен в онази Русия, за която се бореше Алексей Навални. Русия, в която има независими медии, разделение между властта и икономиката; разделение между онзи, който е начело на държавата, и идеята за самата държава.

Навални може би не е бил героят, на когото мнозина са се надявали – приживе много руски граждански активисти не се колебаеха да го кажат. Но е героят, от когото Русия имаше нужда. И продължава да има. 

Навални като лидер на опозицията 

Краят на ФБК е печално предизвестен. На 25 ноември 2016 г. Сергей Мохов, съпруг на адвокатката на ФБК Собол Любов, е атакуван със спринцовка и отровен. ФБК е обект на постоянен натиск от съда. Отначало властите изпитват трудности да подведат организацията под влезлия в сила закон за „чуждестранни агенти“, но дарение от 50 долара от руснак, живеещ във Флорида, както и 1700 паунда от испански боксьор дават необходимия аргумент на руските съдилища. 

След разследване за „Готвача на Путин“ Евгений Пригожин (чиято фирма за кетъринг става причина за епидемия от дизентерия в детски градини в Москва) ФБК е осъдена за клевета и задължена да плати непосилни суми. На 26 декември 2019 г. офисът на организацията е обискиран от властите, а през юли 2020 г. тя е закрита. Месец по-късно Евгений Пригожин изкупува дълга на ФБК към компанията, свързвана с него, а екипът на Навални просто преосновава организацията, продължавайки да ползва същата марка. 

Навални успява да открие слабото място на Путин – „реда“, който диктаторът внася в кървящата Русия на 90-те, не е ред, почиващ на справедливост, а на овладяване на корупцията и жестокостта и на монополизирането им от държавата.

Стратегиите на Навални са многостранни и с различна ефективност, но винаги имат последствия. Такъв е примерът с „тактическото гласуване“, дало резултати и през 2021 г.: след като партиите на опозицията не могат да се вредят в листите за изборите, то гласоподавателите трябва да подкрепят сламената опозиция в ущърб на „Единна Русия“. Така на парламентарните избори през декември 2011 г. резултатът на „Единна Русия“ пада под 50% за пръв път от 2003 г. въпреки изборните манипулации. След изборите през 2012 г. Навални става лидер на движението за честни избори, а след 2013 г. органично се превръща в лидер на опозицията. Дори когато е ясно, че кампаниите му за обществени постове са обречени на провал, Навални превръща това в политическо комуникационно оръжие. Протестите с неговото участие и организираните по-късно от него и екипа му се превръщат в най-многочислените в съвременната история на Русия.

Руснаците десетки пъти излизаха на протести или след призиви на Навални, или за да се срещнат с него на улицата. Заедно с тях той беше арестуван, двукратно заливан със зелена боя (в характерния си стил заяви, че и като Шрек ще се бори с корупцията), преследван под какъв ли не претекст, с какви ли не абсурдни обвинения. Тези действия на руската държава будеха съмнение, че вместо новини от реалния живот човек чете разкази на Франц Кафка. С неговата харизматична, противоречива фигура порасна цяло едно поколение – същото, което не познава друг лидер освен Владимир Владимирович. Милиони не само в Русия, но и по света бяха свидетели на опитите на Навални да се кандидатира за президент, както и на правните капани, които все по-свирепата руска държава поставяше пред него. В тази кампания за президент Навални заяви, че Русия трябва да следва европейски път на развитие – демокрация, върховенство на правото, свободни пазари и социални политики. Тези свои убеждения той отстояваше до смъртта си. 

Руската инвазия в Украйна 

Алексей Навални открито осъди нахлуването на Путин в Украйна през февруари 2022, макар и това да не го издигна особено в очите на много украинци, виждащи в него приемливо за Запада лице на същия руски империализъм, който движи политиките на Владимир Путин и алчността на Русия да „освобождава“ различни територии от собствената им свобода на избор към кой свят да принадлежат. 

От 2014 г., когато Русия незаконно анексира Кримския полуостров, Навални избягва да дава конкретен отговор чий е Крим, отчасти за да не отблъсне потенциални избиратели и съюзници, много от които одобряват връщането на Крим към територията на Русия. Въпреки че Навални се противопоставя и осъжда действията на Путин, когато го питат дали би върнал полуострова на Украйна, ако бъде избран за президент, отговорите варират от предлагане на варианти за провеждане на втори референдум, този път независим, до шеги дали Крим е някакъв сандвич, който двете държави да си подават една на друга.

Четири дни преди годишнината от началото на войната срещу Украйна Навални предлага свой план за развитието на Русия в 15 точки, публикуван в профила му в Twitter. По това време той вече е в колонията. „Комбинацията от военна агресия, корупция, неадекватно военно ръководство, слаба икономика, в добавка с героизма и висока мотивация на защитните сили ще доведе до пълна загуба за Русия“, пише Навални. Границите както на Русия, така и на Украйна са признати и от двете страни през 1991 г. и няма нищо повече за дискутиране, допълва той. В плана на Навални се говори и за репарации, които Русия да плаща на Украйна. 

През лятото на 2023 г., няколко месеца след публикацията на позицията на Навални, опозиционерът е осъден на още 19 години в колонията по обвинения в екстремизъм. 

Героят Навални 

За последните близо три години в заточение Навални е прекарал над 300 дни в изолатора. Почти година в чудовищна самота. В колонията стражите будят затворниците в 5 сутринта с руския химн. Карат ги да се разхождат и да работят в арктически студ. На Навални му беше забранено да се вижда с близките си, дори да говори с тях. Многократно му бе отказвана медицинска помощ. Мъжът, когото виждахме на кадрите от съдебните процеси след присъдата през 2021 г., беше сянка на предишния човек. Познаваше се само по хумора, който е проявил и по време на последния процес на 15 февруари 2024 г., когато е видян жив за последно. 

През годините многократно е питан защо, ако е истинската опозиция, властта все още не го е убила. Е, 16 февруари 2024 г. беше така търсеният от някои лакмус.

След като Кремъл не успя да го отрови бързо и тайно, го уби бавно и явно. Към момента на писането на този текст тялото на опозиционера продължава да е заложник на властите, чиито обяснения за смъртта се променят с хода на стрелките на часовника. Майка му все още не е видяла тялото му.

В XXI в. дефиницията на думата „мъченик“ не може да бъде изградена през мистицизма на ранните християнски текстове, митовете и легендите. Но ако има модерна дефиниция, то можем да се съгласим: изстраданото от Алексей Навални е достатъчно, за да я заслужи. 

Лъжа е, че героите се раждат. Те се създават в пресата на времената; в избирането на трудните пътища за сметка на всичко останало, понякога дори на собствения живот; в осъзнаването на собствените грешки; в опитите грешките да бъдат поправени. „Идеалът ми не е Навални. Идеалът ми е Вацлав Хавел. Ние нямаме Хавел. Но имаме Навални“, казва писателката Людмила Улицкая, която през годините също е подкрепяла ФБК. 

Предстои да бъдат написани много книги за живота на опозиционера, а ако Русия има бъдеще като свободна страна – тепърва да осъзнава новата си история. Но постепенното затягане на примката – от овладяването на медиите, през непрозрачното и превратно тълкувано законодателство, та чак до явните убийства на опозиционери, – всяка стъпка от пътя на Алексей Навални осветява този процес тук и сега, показва как диктатурата се строи като „Лего“, блокче по блокче. И как, докато човек е зает с всекидневието си, държавата може да бъде превърната в карцер. Историята си има поука за онези, които слушат внимателно. 

В дните след убийството на Алексей Навални стотици московчани положиха цветя на Соловецкия камък в Москва. Първоначални спонтанни прояви избраха именно паметника на жертвите на политическите репресии в СССР. Подобни възпоменания имаше из цяла Русия. Властите направиха опит да ограничат достъпа, имаше и арести. Но хората възстановиха мемориалите, а цветята продължаваха да се множат. Човешкото достойнство е сред малкото неща, които не могат да се вземат насила. Символите не могат да бъдат отровени, да получат инфаркт, да паднат през прозореца, да загинат случайно в самолетна катастрофа. Ръкописите не горят. 

На Владимир Путин остава да праща полицията да разчиства цветята и да бие жените, които ги носят. На кремълската пропаганда обикновено ѝ е нужен най-много ден, за да активира опорни точки, които вече се разпространяват: че ЦРУ или Запада е проникнал до Сибир (нищо че Русия е най-умната, най-силната, най-хитрата държава) и западняците са убили Навални, за да очернят имиджа на Путин. Вероятно ЦРУ арестува руснаците по улиците, вероятно злите американци панически чистят червените карамфили. 

Най-голямата болка на диктаторите, независимо какъв език говорят и коя история обитават, е, че, когато си отидат, никой няма да тъгува истински по тях. Затова и протестиращите срещу диктатурите винаги са „платени“, винаги са нечии агенти, винаги са „чужди“. Човекът, чиято кауза винаги е за продан, е неспособен да си представи, че има каузи, за които си заслужава дори да умреш. Най-голямата болка – че на диктатора се налага да изпраща някого да чисти червените карамфили. Че карамфилите се появяват отново. И отново. И отново… 

Водещо изображение: Алексей Навални и Юлия по време на поход в памет на убития опозиционен политик Борис Немцов. Москва, 29 февруари 2020 г. Снимка: Michał Siergiejevicz